| СТРУКТУРИ |
Ако във вселената има някаква цел, тази цел трябва да бъде пред очите ни. Тя трябва да се съдържа във всяко нещо – от най-нищожното до най-великото.
Една звезда не казва повече от един охлюв.
Пустинните пясъци могат да утолят жаждата като планинска река.
Ако вселената е единна, всичко съществуващо трябва да отразява някакъв най-общ стремеж. Познаеш ли песъчинката, познаваш смисъла.
Който има смисъла, има и пътя. Който има пътя, върви към щастието. Дори и цялото звездно небе не ще помогне на слепеца да узнае това, което зрящият познава чрез прашинката.
Нàви казва:
Този, който не прозре истината в мрака,
даже всичките слънца пътя му да осветят,
истина по този път няма да дочака!
И още казва:
Мъдрият вижда в нищожното висшите цели!
Даже калта
има небесна душа.
На глупостта й е тясно дори на небето!
Ясният ум
в шепа зрънца е побран.
Всичко е устремено към една цел и всичко съществуващо е израз на движението към целта. Този камък, тази пчела, това дърво имат всичко, което търсиш.
Ти, който търсиш своя път,
до тази шипка приседни –
тук пътят сам ще те намери! –
казва Нàви.
И още казва:
– Това, което търсиш, е пред очите ти. Накъдето и да тръгнеш, ще вървиш подир собствения си дъх.
Ти ме питаш къде е смисъла на твоето съществуване – каза Нàви. – А защо питаш мен?
Всяко стръкче трева, всеки облак, всяка песъчинка могат да прошепнат смисъла на твоето съществуване.
Защото смисъла на човешкото съществуване принадлежи както на теб, така и на този охлюв, който пълзи в краката ти!
Стани трева!
Стани облак!
Стани камък!
Стани сипей!
Стани планинска река!
Никой освен теб не може да произнесе смисъла на твоето съществуване!
Продължи стремежите на естеството! Създай вселената! Проговори!
Не те карам да кажеш – това е планина, а това – небе!
А те карам да издишаш небето и планината така, както птиците издишват своите песни и както камъните издишват своето мълчание!
Не те карам да сричаш – това е човек, а това – вселена!
А те карам да излъчиш човековселената така, както звездите излъчват светлината си!
Изпълни ме със смисъла на твоето съществуване, та да повярвам, че съществувам и самият аз! – каза Нàви.
Не можеш да бъдеш научен.
Можеш да бъдеш научен единствено на това, как да се учиш сам.
Но ти казвам:
Не докосвай пространствата между думите,
за да има къде
да се движат звездите!
Защото думите не са празни звуци, а невидими нишки, които осъществяват порядъка на света!
И защото светът има само този смисъл, които можем да му дадем.
Чуй ме!
Не аз говоря, а природата говори чрез мен. И не ти ме слушаш, а природата в теб ме слуша!
Всичко в света – дори и най-нищожната от песъчинките – е част от смисъла на човешкото съществуване!
Вън от единството с природата няма човек, а получовек – жалко двуного, което се лута между противоречията на света!
И вън от човека няма вселена, а само полувселена – мъртва материя, безначална незавършеност, сляпа жажда за съвършенство!
Вселената е духовно състояние! – каза Нàви.
Вселената има толкова лица,
колкото са лицата
на хората!
Още ли ме питаш какъв е смисъла на твоето съществуване?
Та кой може да изрече смисъла на твоето съществуване, когато още не си се родил?
И кой може да ти каже какво е вселената, когато още не си я създал!
Но ако прозреш, че този охлюв, който пълзи в краката ти, е един от безброй многото образи на вселената, ти вече си произнесъл първите срички на пеленачето!
Когато съзря Божествената планина, чиито върхове се издигат толкова високо, „че докосват стъпалата на бога като стръкчета трева”, ас-Саури извика:
Каква огромна планина -
гнездо на боговете,
яйце на песъчинката!
– Накъде си тръгнал? – запита го един старец, който се случи наблизо и чу думите му.
– Да изкача планината, за да постигна просветлението – отговори ас-Саури.
– Не е нужно! – каза му старецът.
Ти отдавна си изкачил Божествената планина!
Името на стареца беше ан-Нухър – странно име, което вероятно произтича от арабското Нух-Ной.
И ан-Нухър беше ученик на Нàви или Наби – според това как се произнася в различните части на света – което значи „учител”.
И ас-Саури тръгна подир ан-Нухър и стана един от учениците на Нàви.
А пълното му име е Абу Исхак ас-Саури, или Мълчаливия, наречен така заради крайно лаконичния му стих, но преди всичко заради думите:
– Истината е ритмична тишина, заключена между образите в стиха!
Вечността е дете, което си играе на брега на морето – каза ан-Нухър. – Рисува си кръгове по пясъка, а вълните идват и изличават рисунките.
И детето еднакво се радва както на това, което ръката му създава, така и на това, което природата руши!
Кой може да каже докога ще продължи тази игра?
Но ако някой ден детето случайно начертае съвършения кръг, вълните не ще успеят да го изличат. И не само не ще го изличат, а ще се втурнат и ще потънат в кръга.
А след тях ще потекат камъните и тревите, ще потекат планините и континентите, ще потекат небесните светове и всичко ще изчезне в кръга.
Цялата вселена ще изтече в кръга и кръгът ще се свие до точка и точката ще изчезне в себе си.
И битието ще се превърне в небитие, а вечността – в безвремие.
Възможно ли е да стане това? – запита ан-Нухър.
О, ако материята можеше да постигне съвършенството сама по себе си – чрез сляпата игра на стихиите, – това отдавна щеше да се е сбъднало!
Отдавна вселената щеше да е постигнала съвършенството и нищо от нашия свят нямаше да се появи!
Вечността е невъзможността на вселената да постигне съвършенството! – каза ан-Нухър.
.....
Като дете е неморална
природата – нехае тя,
че всеки миг сама отрича
изящните си правила!
Виж, пеперудите превръщат
в прашец по своите крила
това, което ти, мъдрецо,
нарече същност на света!
Никога нищо не е било съвършено! – каза ан-Нухър. – Никога нищо не е било цялостно и завършено!
Това, което наричаш вселена, е полувселена. Това, което наричаш човек, е получовек.
И това, което са те научили да цениш, са стойности на получовека! – каза ан-Нухър.
Както облаците по небето съдържат формите – каза Навит – така вселената съдържа всички възможни светове.
Вселената ни изпраща облаците като свои послания.
Както земната глина съдържа всички човешки лица, така вселената носи в себе си милиардите светове и съдби.
Всяко късче от глината е вик за сътворение. Всяка частица от тялото ти е тишина, в която бродят родилните викове на нещата.
Всяко подухване на вятъра е едно предсказание. Всяка капка дъжд е едно сбъдване на вселената. Устните на жадния са извор, от който пият звездите!
Ако нямаше жадни, нямаше да има и реки. Ако нямаше реки, щяхме да пием камъните и дърветата, а огънят щеше да бъде хладен и трошлив като кристална чаша!
Защо вятърът се огъна за миг – защо накара дъждовната капка да залитне за миг, преди да докосне земята?
Той направи това,
за да имат време умиращите
да си поемат въздух
за последната въздишка...
Какво е нашият свят? – Само една възможност.
Какво е човекът? – Сбъдване на всички възможности.
Но чуй:
Когато вселената беше още малко момиче,
човекът беше вече старец.
И дойде вселената при човека и го попита:
Кой си ти?
А човекът отвърна:
Аз съм твоят баща.
И пак го попита вселената:
Коя съм аз?
А човекът отвърна:
Ти си моята майка.
Ето вселената! А кого да посоча освен теб, за да кажа: – ето човека?
Призван си да сътвориш вселената! – каза Нàви.
Не казвай – „аз бях” или „аз ще бъда”, а кажи – „аз съм”!
Не казвай – „ето звездите!” – защото всички останали звезди ще се превърнат в мрак!
Не ме питай кой е пътя към звездите – кого ли ще срещнеш там освен своята самота?
Не ти ли стига земната самота, та искаш да прибавиш отгоре й и облаците на Юпитер?
О, прегърни самотата си като любима и ще познаеш величието на боговете!
И ще познаеш славата на съзвездията – прилепите на вечността!
И ще познаеш, че всяка капка от извора на любовта е капка на самотата!
И ще познаеш, че всяка от песъчинките на пустинята е песъчинка живот!
Чуй ме!
Не аз говоря, а природата говори чрез мен. И не ти ме слушаш, а природата в теб ме слуша!
Всичко в света – дори и най-нищожната от песъчинките – търси завършеност чрез твоето съществуване!
Всички реки извират от човешката жажда! Няма река, която може да утоли човешката жажда!
Целият свят се стреми
към човешката същност!
Само човекът не вярва
в своята същност!
Не ме питай кой е пътя към звездите, защото пътят на човека не е път през вселената, а път към вселената! – каза Нàви.
Но чуй:
Дойде вселената при човека и му каза:
Тъжна съм!
А човекът отвърна:
Истинското име на твоята тъга е самотата!
Нищо не може да се прибави към теб,
нищо не може да се отнеме...
Но вземи това огледало –
живей с образа си!
Ето вселената! А кого да посоча освен теб, за да кажа: – ето човекът?
Аз дойдох да ви кажа, че всеки от вас е призваният! – каза Нàви.
Всичко е несъвършено. Всичко се стреми към съвършенството. Съвършенството е цялост. Целостта е човековселена.
Всичко е незавършено – всичко търси чрез теб своето продължение!
Вън от единството с природата няма човек, а получовек – жалко двуного, което се лута между противоречията на света!
И вън от човека няма вселена, а само полувселена – сляпа материя, безначална жажда за съвършенство!
Вселената е духовно състояние! – каза Нàви.
Вселената има толкова лица,
колкото са лицата
на хората!
Най-краткият път към вселената
е въздишката на човека! – каза Нàви.
Нека всеки върви след зова на душата си – само така пътят ни може да бъде общ! – каза Нàви.
Ето вселената!
Тя е трева, тя е ручей, тя е поле, тя е въздуха над полетата, който е наше дихание!
Тя има толкова лица, колкото са лицата човешки! Тя има толкова образи, в колкото можем да я прозрем!
Аз се взрях в огледалото
и видях мрак, мрак, безкрайния мрак и извиках – горко ми! Това ли е истинското лице на човека?
И разбих ужасèн огледалото
и милиардите късове
се превърнаха в тези звезди!
Ти прогледна!
– прошепна вселената.
Ти проговори! –
прошепнах аз.
Не ме питай кой е пътя към звездите! Първата песъчинка ще ти посочи пътя! – каза Нàви.
Стръкчето трева върху голия камък
е по-величествено
от вековната гора!
Питаш ме какво е вселената?
Та как да ти кажа какво е вселената, когато още не си я създал?
И как да ти кажа кой си,
когато още не си се родил?
Тишината между думите говори. Мракът се състои от безброй много звезди.
Камъкът препуска през времето,
докато се излежава в същността си!
О, това, което наричаш „мрак”, е бездна от сияния!
И това, което наричаш „нищо” и „празнота”, е безброят от светове, през които се носим към вечността – така, както и ние сме тяхната „празнота”!
Какво е нашият свят? – Само една възможност! – каза Нàви.
Какво е човекът? – Сбъдване на всички възможности!
Кажи: – „Аз съм човек! Аз съм човек!”
Кажи: – „Създаде ме безначалното несъвършенство!”
Кажи: – „Ако материята можеше да налучка съвършенството сама по себе си – никога нямаше да се появя!”
Кажи: – „Само чрез мен вселената може да постигне себе си!”
Кажи: – „Няма друга мярка за човешкото освен вселената!”
И така кажи:
„Само докато творя, съм човек – през останалото време съм ранен звяр, който вие в краката ви за глътка вода!
Аз не съм нищо по-малко от бог и нищо повече от въздишката на природата!
Защото затова съм създаден – да продължа стремежите на природата!
И докато не забравя, че съм Аз,
няма да стана Аз!”
Един юноша – името му беше Лука – отиде при Ибн Николас ан-Назар и каза:
– Помогни ми, Учителю! Учението докосна сърцето ми, но смути разума ми! Защото така казва Нàви – че всичко е безначално несъвършенство, полувселена – и всичко стихийно се стреми към човека, за да постигне своята цялост и завършеност като духовно съществуване. Краката ви сами ви водят към съвършенството! – казва Нàви – и така го разбрах: – че стремежът към съвършенство е най-древният от инстинктите и естествено призвание на всекиго от нас! Ала един въпрос ме измъчва:
Та нали ако всичко е несъвършено – и самите първоструктури на света трябва да са били несъвършени?
Защото ако не е така,
ако първичният свят съвършен е, тогава
как е могъл
нови неща да роди?
– Нещо трябва да е липсвало в първоструктурите! – каза Лука. – Нещо е липсвало или е било в излишък, защото все едно – излишъкът е вид липса!
Ала какво е липсвало на първоструктурите, за да постигнат съвършенството още като първоструктури? Какво е това, което вечно не достига на вселената?
Това е въпросът ми и те моля да ми отговориш!
А Ибн Николас ан-Назар каза:
Вместо дъжд
от облака се спусна
хей това ръждиво паяче!
Сянка на облак,
птиците чакат
с отворени човки.
Някои казват, че веднага се появил един облак и заваляло, но всъщност е все едно дали това е така.
Ал-Мухтар каза:
Какво е мъдростта? –
презрение към всички страсти!
О, да повярваш в мъдростта
е все едно
да се залюбиш със старица!
– Така мислиш не само ти, но и мнозина други – каза Че Лан Слепеца. – Но ако мъдростта презира всяка една от страстите, то е, за да тържествува в единството на страстите!
Пътят на мъдростта е път към цялостния живот. Пътят към цялостния живот е път към щастието.
Защото така казва Нàви:
„Само чрез човека вселената може да постигне целостта си. Да постигне съвършенството или поне да сънува, че го е постигнала. А в замяна на това тя ни дарява с щастието!”
В това е естественият стремеж на всичко – да постигне съвършенството!
И в това е целта на вселената – да постигне себе си в своята цялост и завършеност!
И това е човекът – той е ликуващата вселена!
Но чуй:
Майка е тази вселена, но кой е бащата?
В теб е това,
дето се крие отвъд.
Всеки от нас е бащата и всеки – детето!
Пътник си ти,
но и безкрайният път!
Мъдростта е път към цялостния живот! – каза Че Лан. – Мъдростта е животът, превърнат в изкуство!
Мъдростта е короната на твореца!
– Затова ли мъдреците изглеждат понякога толкова нищожни? – засмя се ал-Мухтар.
– Още ли не си разбрал? – каза Че Лан. – Още ли не си разбрал, че мъдрият е едновременно и роб на страстите, и техен господар? Още ли не си разбрал, че за него богатството е бедност, а веригите – свобода? Още ли не си разбрал, че мъдростта властва над природата, като й се подчинява?
Мъдростта е вечната младост, предрешена като старец с просешки дрехи! – каза Че Лан.
А понякога тя се преструва на дете като теб, защото между величието на мъдреца и невинността на детето разстоянието е само една крачка!
Ал-Мухтар беше още дете, когато чу тези думи. И той тръгна подир Че Лан и стана най-добрият от учениците на Нàви. И ал-Мухтар често обичаше да казва:
– Детето задава въпросите. Старецът дава отговорите.
Бъди дете в сърцето си, старец в разума си и юноша в страстта си!
Но някои преиначават тези думи, като твърдят, че ал-Мухтар е казал така:
– Въпросите ги задава разумът. Отговорите ги дава интуицията.
Въртят щурците колелата
на есенния кръговрат.
Скрипти протяжно тишината
като врата към оня свят.
Това, с което си богат,
не можеш да го притежаваш...
Чуй, камъкът мълчи ритмично –
нали е на щурците брат!
– Само чрез човека вселената може да постигне целостта си! – каза Че Лан Слепеца. – Да постигне съвършенството или поне да сънува, че го е постигнала! А в замяна на това тя ни дарява с щастието!
Пътят на човека е път към целостта! Целостта се нарича човековселена! Стихът е птица, долетяла от човековселената, която носи на крилете си щастието!
Приближи се тогава едно сакато момче – Самир ар-Риби – докосна Че Лан и каза: – Кой не желае щастие, Учителю, ала как да постигна целостта?
– Какво виждаш край себе си? – попита Че Лан.
– Само един камък...
– Чрез него може да се постигне целостта.
– Но как?
– Вдишай го, а после го издишай! – отговори Че Лан.
Веднъж, като гледаше как една лястовица се мъчи с всички сили да се изтръгне от връхлитащата я буря, ас-Саури извика:
Виж,
птицата лети
все по-бързо –
още миг и ще постигне
пълната неподвижност!
И сам се учуди на това, което е изрекъл – всъщност какво общо има то с лястовицата и бурята и как ще се разбере от някого, който не е виждал нито едното, нито другото?
– Нека първите трима, които срещна, ми дадат отговор! – каза си ас-Саури.
И се случи, че и тримата, които срещна, бяха нàвити – така обикновено наричат учениците на Наби или Нàви, макар че самите те се наричат „тези, които вървят подир дъха си”.
А първият от тях беше ал-Мухтар, което ще рече – Избрания.
И ас-Саури му каза:
– Учителю, чух тези стихове, а не зная как да ги изтълкувам – помогни ми!
И като изрече стиховете, зачака да види дали ал-Мухтар ще съзре в тях поне сянка от лястовицата и бурята.
Но ал-Мухтар само му посочи тревата, която беше избуяла край един извор, и каза:
Виж,
тревата израства
все по-високо –
още миг и ще докосне с върха си
краищата на своите корени!
И като каза това, отмина, а ас-Саури сведе глава, защото сега въпросите му станаха вече два.
И ето че вторият, когото срещна, беше Ибн Николас ан-Назар – син на кипърски грък, както твърдят мнозина, макар че никой не знае със сигурност дали това е така.
И ас-Саури каза:
– Учителю, чух тези стихове:
Виж,
птицата лети
все по-бързо –
още миг и ще постигне
пълната неподвижност!
А после срещнах ал-Мухтар и го помолих да ги изтълкува, но той само ми каза:
Виж,
тревата израства
все по-високо –
още миг и ще докосне с върха си
краищата на своите корени!
Така каза и отмина, и сега вместо един въпросите ми станаха два. Как да им отговоря?
И зачака да чуе отговора.
Ала ан-Назар само му посочи сянката на един гарван, който в този миг прелиташе над тях, и каза:
Сянка на птица докосна тревата!
Корените на тревата
са криле на птицата!
И като каза това, отмина, а ас-Саури сведе още по-ниско глава, защото сега въпросите му станаха вече три.
И ето че третият, когото срещна, беше Че Лан Слепеца – един от най-старите ученици на Наби или Нàви – говорят, че е на триста седемдесет и една години.
И ас-Саури разказа всичко на Че Лан – и за стиха, който се изтръгна неволно от него, и за страха си дали ще бъде разбран, и за странните отговори на ал-Мухтар и Ибн Николас ан-Назар.
А Че Лан каза:
– Какво има тук за неразбиране? Оженил си се за ластовицата и бурята и си породил нова природа. Как може да бъде тълкувана природата, ако не чрез сътворяване на нови и нови природи?
Така е постъпил ал-Мухтар – станал е жених на тревата, за да ти отговори.
Тръгнал е подир дъха си и е постигнал един от безброй многото образи на вселената.
И чрез тишината между думите го е издишал в отговор на твоето послание.
Така, както и ан-Назар се е оженил за сянката на един гарван, за да може да долети с крилете му до сърцето ти.
С какво техните отговори са по-лоши от въпросите ти, та си недоволен?
– Сега разбрах, че който няма уши за отговорите, не бива да има и уста за въпросите! – каза ас-Саури.
Като слушаше песента на един кос, Синан ибн Кураши каза:
Светът е мисъл. Всяко същество
единната идея отразява.
Тук всичко значи нещо, но какво?
Тече животът – смисъла остава.
Към смисъла ли всъщност се стремим?
Чуй как безгрижно косът се разпява!
Край него угарта излъчва дим...
Димът навярно всичко обяснява.
– Не докосна ли той същността? – извикаха всички. – Щастлив е Синан, че срещна този кос!
Ала Синан не чу думите им, а заслушан в песента на коса – сякаш в полусън – каза:
Попитах коса:
Как да се науча да пея като теб?
А косът отвърна:
Не мога да те науча да пееш като мен,
но мога да те науча на своето мълчание.
И ако успееш да намериш гласа си
сред тишината на звуците –
ще проговориш!
– Кой може да каже докъде завършват песните на коса и откъде започва словото на Синан? – извикаха всички. – Слееш ли мисълта с естеството – постигаш целостта! Постигнеш ли целостта – постигаш вселената! Постигнеш ли вселената – постигаш щастието!
Щастлив е Синан, че срещна този кос!
А ан-Нухър каза:
– Щастлив е този кос, че срещна Синан! Ако можехме само да погледнем вселената отстрани, нямаше да се учудя, ако видех, че тя има оранжева човка!
Когато ан-Нухър и учениците му стигнаха изворите на река Барада, Синан ибн Кураши се отдели от останалите, седна и написа върху пясъка:
Треви безгрижни, все едно
къде ви сеят ветровете!
Прекрасно е това, което
си е поникнало само!
Така и нашите съдби
са пръснати съвсем нехайно. . .
Ще ни запомнят може би
с това, което е случайно.
И Синан отпи вода от изворите и продължи пътя си.
Кой би могъл да каже къде ще ни отведе собственият ни дъх?
.....
Под един хълм при Теснината на св. Текла Синан написа:
Бягаш, скитнико, от самотата,
а пък тя на хълма те очаква –
виж, престорила се е на шипка!
Край един марх в Алидж – пустинята на изток от Бахрейн – написа:
Ти първо намери, мъдрецо,
поне една-едничка дума
по-истинска от този трън!
Стигна река Бат – а есента вече наближаваше – и написа:
Колко царствена осанка –
вятъра наметнат
с плаща на мъглата!
А при един извор досами Ухуд – планината над Медина – написа:
Извор в полето!
Първата глътка е бог,
втората е тъгата.
Върху зида на градината на Абу Самир ар-Риби – в Наджран – написа:
Толкова съм уморен!
Мъчих се да убедя детето,
че цветята не говорят!
Стигна индийския Синдан, навлезе в горите край него и написа:
И грачене на гарван,
и песните на славей –
еднакво неразбрани!
Видя едно изоставено огнище някъде в Синай, изравни с длан пепелта и написа:
Ти, звездна нощ!
Дворец за славея,
колиба за бедняка!
А върху калта на една пресъхнала локва в Шихр Оман написа:
Облак.
Око на пчела,
отразено
в мокрия вятър.
. . . .
Изкачи Тибет, спря се при едно цветче и написа:
Сливам се с цветчето –
всичко за вселената узнавам,
все така самотен се завръщам!
Спусна се по Тигър – двадесет и седмата нощ го застигна при Убулла, – спря и написа:
Нощ. Дълбоко под тревите,
сгушени един до друг,
спят глупеца и мъдреца.
Върху един камък, роден от пръстта на Сарандиб, за да му послужи за възглавница, написа:
Все едно е
накъде самотният отива...
Вместо луна – сияние на гарван.
А когато се пробуди, взе камъка и на обратната му страна написа:
Слънчев лъч!
Простена в тишината
стръкчето под тежестта му.
А после положи камъка обратно на мястото му.
. . . . .
Пишеше винаги по пясъците край реките или по прахоляка на пътищата, или просто там, където посядаше да отдъхне. А след това водата и ветровете или стъпките на случайните скитници изличаваха написаното.
– Водата и ветровете са моите посланици! – казваше Синан.
А понякога казваше:
– Когато вече няма да съм тук, търсете моя завет в прахта по стъпалата на скитниците!
. . . . .
Ан-Нухър каза:
– Синан е истинският избраник! Учението е така естествено заложено в него, че изобщо не му е нужно!
Веднъж Самир ар-Риби срещна ал-Мухтар и каза:
– Разправят, че учението е на стотици години. Сменили са се стотици поколения навити и Нàви трябва отдавна да е умрял! А всеки от вас говори така, сякаш само преди миг се е разделил с него!
Кой е Нàви?
А ал-Мухтар каза:
– Няма един Нàви, а има безброй много Нàви, които са един– Нàви!
Няма една вселена, а безброй много вселени, които са едно – вселена!
Пътищата към учението са безброй много!
Вселената има толкова лица,
колкото са лицата
на хората!
Ученик на Нàви може да бъде само онзи, който сам постигне учението!
. . . . .
Самир ар-Риби беше на седемнадесет години, когато срещна нàвитите. И едни от тях бяха постигнали учението чрез словото, други – чрез багрите, трети – чрез музиката и танца, а четвърти – чрез математиката и философията.
И ар-Риби узна, че естественото призвание на човека е да осъществи вселената.
И узна, че няма нищо по-лесно от това да тръгнеш подир дъха си, за да подириш щастието.
Ала не знаеше как.
. . . . .
Ар-Риби не владееше нито словото, нито багрите и звуците, нито изкуството на числата и категориите.
Ала веднъж посади дърво и усети странно предчувствие.
И тръгна ар-Риби да помага на вятъра и на дъжда, защото натам го поведе дъхът му – към изкуството на действията!
Кой може да преброи днес неговите деца?
– Моето познание има зелена корона и грапава кора! – казва ар-Риби.
И още:
– За този, който не усеща пръстта като продължение на душата си, е по-добре да отсече дърво, отколкото да посади дърво!
– Той не сади дърветата, а ги ражда! – казват навитите.
– Той вдишва пръстта и издишва невидими светове! Тези гори тук са само ехото на световете, които обитава! Корените на вселената са в сърцето му!
. . . . .
Ар-Риби беше на седемнадесет години, когато постигна учението чрез посаждането на едно дърво.
Трябваше да минат още тридесет години, за да разбере, че го е постигнал.
Нещо странно струи от звездите
и отлита тъй тихо, тъй тихо,
сякаш никога не е било...
Нещо съвсем странно.
Съвсем отлитащо.
Приближи се един юноша към ас-Саури Мълчаливия и попита:
– Учителю, кой е пътят към звездите?
– Ето тази пътечка, по която вървиш! – каза ас-Саури.
– Но тя води към полето! – извика юношата.
Един щурец се препъва
в капките
на дъждеца! – отговори ас-Саури.
Шипка върху сипея расте,
кос лети над шипката и ето –
радва му се тя като дете!
Косът е душата на детето.
Тя подслон му дава през нощта,
брани го с бодлите си зелени...
той разказва на света
нейните мечти несподелени.
. . . . .
Че Лан каза:
– Скарали се царете на природата за кого пее косът.
– Косът възпява мен – казал тигърът, – защото аз съм най-кръвожадното животно на света! Няма по-велика от моята сила!
– Косът възпява мен – казал китът, – защото аз съм владетелят на моретата и чрез мъдростта си съм вникнал в тайните на всички раковини! Няма по-голяма от моята мъдрост!
– Косът възпява мен – казал орелът, – защото крилете ми докосват звездите и нищо не може да се скрие от погледа ми! За мен пее косът!
Дълго се карали зверовете и накрая рекли:
– Нека косът сам да реши спора ни!
И отишли при коса и му подвикнали:
– Хей, нищожество! Кого от нас – царете – възпяваш? Тигъра, кита или орела?
А косът отвърнал:
– Аз не възпявам нито тигъра, нито кита, нито орела! Аз възпявам коса, който е скрит във всеки един от вас!
Веднъж поради слепотата си Че Лан не можа да се отдръпне навреме от пътя на шейх Абу ал-Лаим ар-ради – известен доносник и подлец, който го удари през лицето с думите:
– Назад, мършо!
А Че Лан само се усмихна и попита:
– Ако толкова добре познаваш езика на чакалите, знаеш ли защо се хранят с мърша?
– Ти ще отговориш, слепецо! – изсъска ал-Лаим, който въпреки че се разтрепери от яд, не искаше да се покаже глупак.
– Чуй тогава! – каза Че Лан. – Чакалите се хранят с мърша не по някакви други причини, а защото обичат мършата! За чакалите прясното месо е това, което е плесенясалият хляб за умиращия от глад! Достойният може да бъде достоен само сред достойните!
– Тези думи са обида за моя господар! – извика един от слугите на ал-Лаим и с един удар отсече главата на Че Лан.
И всички чуха как главата изрече:
Ако единствената цел е да се слеем,
о, мъдреци,
смъртта го прави по-добре от нас!
А ал-Лаим зави от мъка, защото за всички стана ясно колко е нищожен – през цялото време, докато му е говорил, Че Лан съвсем не е мислил за него!
Че Лан Слепеца, ученик на Нàви, каза:
– Всеки от нас прибавя по една прашинка към истината за човека със своето раждане.
И всеки от нас отнема по една прашинка от истината за човека със своята смърт.
Но не само това.
Всяко стръкче трева, всеки ручей, всяка пчела, всичко – дори и най-нищожното нещо на света! – прибавя по една прашинка към истината за човека със своето раждане или отнема по една прашинка от нея със своята смърт.
Кой би могъл да каже дали истината за човека някога се е сбъдвала?
Една прашинка – колко прелест,
непостижима простота!
Безброй блуждаещи прашинки –
частиците на мъдростта!
Сред слънчевия лъч сияят!
Ти, който запленен от тях,
ръка протягаш, във дланта си
какво ще видиш – мъртва прах!
– Не подритвайте оня камък там! – каза Че Лан. – Това може да съм самият аз, преди да съм се родил за вас!
Дойде един скитник при Че Лан Слепеца, докосна го и каза:
– Учителю, какво са тъгата и радостта?
А Че Лан отвърна:
– Това, което за човека е птица – за пустинята е песъчинка! Някои го наричат тъга.
Ала това, което за пустинята е песъчинка – за човека е птица! Някои го наричат радост.
Аз пък ти казвам:
Вместо да пееш с глупци, с мъдреци да тъгуваш,
ако се взреш
в чистото звездно небе,
ако се вслушаш в гласа на дъждовния ручей,
чистият глас,
който извира от теб
и с тишината на жадните степи се слива –
слят със света,
висшата цел ще прозреш!
Нито тъга, нито радост ще бъде смъртта ти...
С радостен смях
свойта тъга изрази!
Тръгни смело подир дъха си и не губи време за празни размисли колко е тъжна радостта или колко е радостна тъгата! – каза Че Лан.
Защото онова, което търсиш, не е в думите, а в тишината между тях.
И онова, към което се стреми дъхът ти, още преди да си се родил, още преди да е имало човешки дъх, а само пустинни ветрове – не е нито радостта, нито тъгата, а онова, което се простира отвъд тях.
– Кое е то? – попита скитникът.
– Целостта! – отговори Че Лан. – Единството на радостта и тъгата в целостта на човековселената! Защото затова си повикан – да осъществиш вселената! А другото име на вселената е – щастие!
Ела, ела очакван дъжд,
сълза в окото на безкрая!
Ще бъда днес човек-трева,
чрез жаждата ще се позная!
И дълго в мене ще звучи
стихът на стръкчето, с което
ще се завърши мисълта
на облаците по небето!
Така пееше Синан край реката – бос за случайните пътници, които бягаха от дъжда, гол за природата, която се сливаше с душата му. Приближи се тогава един рибар, хвърли мрежата си във водата и рече:
– Странни са твоите думи! Не ме докосват, а ме докосват! Не ги разбирам, а ги разбирам! Ти сякаш хвърляш мрежа върху света с надеждата да уловиш истината... Но никой не може да види улова ти или да го пипне с ръка! И аз мога да съдя за него само по блестящите люспи, които са разпръснати тук и там.
– Сигурен ли си, че търсиш истината там, където ще я намериш? – попита Синан.
Знай, че тя не е в това, което остава в мрежата, а в това, което преминава свободно и през най-ситната мрежа!
Истината е в догадките,
а не във фактите.
– Но какъв е смисъла да поставяш мрежи тогава! – извика рибарят. – Какъв е смисъла да поставяш мрежи, след като не можеш да уловиш истината!
– Аз не искам да уловя истината – каза Синан. – Аз искам да я освободя!
Къде е тръгнал този скитник?
Така и си отмина –
само цвета на шапката му помня.
– Истината и лъжата са глътки вода от един извор – каза Нàви. – Те са клони от едно и също дърво.
И ето, има истини, които са като сухи клони. И има лъжи, натежали от плодове, които могат да спасят живота на пътника.
Чу го тогава един търговец на добитък – лукав човек – и извика:
– Как така, Учителю! Нима искаш да ни нахраниш с плодовете на лъжата?
– Не с плодовете на лъжата, а с плодовете на дървото! – отговори Нàви.
О, участ!
Както прилепът се лута в мрака,
така човек се лута в светлината!
Като блуждаеше и залиташе от жажда, Нàви прерови пустотата стръкче по стръкче, за да намери глътка вода. Най-сетне откри един извор, сгушен под кълбо от преплетени тръни, пи и извика:
– Блажен е този извор! Само жадният е способен да го съзре! Затова никой не може да го омърси!
. . . . .
Най-сетне разбрах как да изкажа това, което нося в сърцето си!
ИВАН МЕТОДИЕВ
СТРУКТУРИ
Стихотворения
Първо издание
Редактор Михаил Берберов
Художник Мария Чолакова
Худ. редактор Весела Бракалова
Техн. редактор Веселина Недялкова
Коректор Лили Пеева
Формат 20/70/90; тираж 1312 екз.; печатни коли 6,50; издателски коли 5,13; УИК 2,22; изд. № 2858; поръчка № 102/1989 година на изд. „Български писател”; дадена за набор на 15.III.1988 г.; излиза от печат на 30.III.1989 г.; цена 0,80 лв.; код 25/9536275231/5607-96-89
Фотонабор – Дирекция печатно-размножителна дейност при НДК
Печат и подвързия – ДП „Васил Александров” – Враца
Издателство Български писател, 1989
СТРУКТУРИ