1.
Нава е мигновението на поетичното.

2.
Нава е мигновението на поетичното по начина, по който то се явя­ва в Кръстопътните земи.

3.
/Поетично не значи стихотворно. Тук се повтаря казаното в кн.1, че обикновено нава може да се предусети като невидим кристал в най-кратките стихотворения. Стихотворения, които се състоят от няколко реда или дори само от един ред. Но първо, не всяко крат­ко стихотворение е нава и второ, има форми, които са поетични, без непременно да са стихотворни./

4.
Нава не се интересува от това дали е стихотворение или не, а са­мо от това дали е нава или не.

5.
Един звук, един образ, едно действие, едно вдишване и издишване.

6.
Ако може да се постигне чрез посаждане на дърво или чрез погалване на дете, защо е нужно да се пише, да се рисува или да се сви­ри на флейта или цигулка?

7.
На Запад казват – „флейта”. На Изток, монасите от Гората на Чан казват – „флейта без дупки”. А на Кръстопътя флейтата се прави от две тръстики. От първата се взима чистото тяло на флей­тата, а от втората – дупките.

8.
Нава не се вижда. Тя се предусеща.

9.
Има всеобщо поетично движение и нава се предусеща в мигнове­ните форми на неговите проявления. То е нещо като първичния взрив, който е породил вселената.

10.
Достатъчно е да се появи първият атом на света, за да се появи целият свят. Нава е такъв атом.

11.
– И все пак, какво е нава?
– Нава.

12.
Без съмнение, изкуството на Кръстопътните земи се е развивало под действие на приливните вълни на Изтока и Запада. Би било грешка то да се разглежда изолирано, затворено вътре в себе си. Но не е ли грешка и това, да се опитваме да го разглеждаме било само от гледната точка на източните, било само от гледната точ­ка на западните естетики? Има нещо самостойно, което не може да бъде схванато чрез посредничеството на външни понятия. Ну­жен е собствен звук.

13.
Външните понятия могат по-скоро да уловят по какво явленията на Кръстопътя се доближават към Изтока или към Запада, но ос­тават слепи за различията и глухи за смисъла на тези различия. От гледната точка на Запада, Кръстопътя винаги ще изглежда лош Запад, а от гледната точка на Изтока – лош Изток. Тогава или самостойното в изкуството на Кръстопътя е някаква илюзия, или механичното прилагане на външни естетики се основава на илюзиорен подход.

14.
Хипотезата тук е, че за изкуството, а следователно и за мислене­то на Кръстопътя е характерна една трета доминанта, чрез която то не просто се схваща като различно от мисленето на Запада или Изтока, а и като самостойно в своето различие. Начинът, по кой­то тази самостойност се проявява в мигновенията на поетичния акт, е нава. Дали съществува или не? Важното е дали ще се постигне. Защото съществуването или несъществуването на нещо не е усло­вие за неговото постигане.

15.
До нава не се стига, тя се постига. Дали се постига нещо действи­телно или само някаква илюзия?

16.
Или нава е като нещо действително, или тя просто е отражение на стремежа на Кръстопътния човек към самоидентификация.

17.
Нава отразява може би само илюзията на Кръстопътния човек, че има нещо неизвестно, което е недостъпно за Изтока или за Запада и което само той – Кръстопътният човек – е призван да намери.

18.
Но тази илюзия поражда реален стремеж, реално движение. Тога­ва може да се каже, че нава се крие в начина, по който Кръстопътният човек върви към своето самоутвърждаване в неизвестното, дори и само заради това, че историята непрекъснато му е отнема­ла правото на самоутвърждение в реалността.

19.
Има нещо. То се търси от Кръстопътния човек – и в това търсене е всичко. По какво ще го познае, ако някога го намери? По това, че е нава.

20.
А ако е невъзможно да го намери, ако то още не съществува? Тряб­ва да го създаде.

21.
Постига се с едно вдишване и издишване.

– Следва –

 

 

Мигове

Сърцето ми се отдава с лъчистия взрив на глухарче.
*

Ти си укротител на луни и змии в мене.
*

Не е по силите ми радостта да те очаквам.
*

В зноя търся сянката на твоите вежди.
*

Към мене бързаш като мургав вятър.
*

Ти идеш и в гърдите ми запя едно щурче.
*

Проницателни води на дъното ни сливат.
*

Водим разговор неизразен със думи.
*

Стъпките ни правят земята обитаема.
*

Аз съм защитена от смъртта с една усмивка.
*

Дървото ни прошепва да мълчим.
*

Проникваш в мене цял от необятност.
*

Твоето присъствие - каква насъщна мъка!
*

Аз със света оспорвам твоя поглед.
*

Дойдох при тебе със сърце, за смъртен скок готово.
*

Любовта ми е несъразмерна с този тесен свят.
*

На всички дни прощавам зарад деня на нашата среща.
*

Какво щастие да бъдем във нещастието заедно.
*

Моята гръд е нагрята от слънце земя.
*

Твоят поглед ми е много - не мога да го издържа.
*

Сърцето ми се изтръгва от мене и тръгва след тебе.
*

В света настръхнал любовта ми е безстрашие.
*

По трепета любовен аз тълкувам строежа на вселената.
*

В ръцете си търся изпуснатите мигове.

1967

 

 

Антисексуалната цивилизация

В качеството си на държавен глава атинският "архонт", прочу­тият законодател Солон наредил създаването на държавен публи­чен дом. Но още много преди Солон и в Гърция, и в по-старите от Гърция големи източни цивилизовани държави проституцията е раз­глеждана не само като напълно почтена, но дори и като особено угодна на боговете професия, граничеща със свещенодействието. Целият древен Изток познава така наречената "храмова прости­туция". Една от обязаностите на някои жрици е била да се отдават на всеки богомолец, който пожелае това. Високата репутация на храмовата проституция е била гарантирана едновременно от дър­жавата и религията: законът на Хамураби поставя жриците-проститутки под покровителството на богиня Ищар. Херодот дори раз­казва, че във Вавилон всяка жена е била задължена веднъж в живота си да се отдаде – и то в храма – на някой чужденец.

Такива нрави и разбирания са съвършено непонятни за съвремен­ния човек. Достатъчно е да си представим някой от съвременните политици, някой от съвременните държавници – независимо каква е обществената система, на която той служи – да открива офици­ално публичен дом или пък в съвременна църква с благословията на свещеника да се разиграват "плътските страсти", за да прихнем от смях или пък да се ужасим и да се погнусим от кощунството – в зависимост от убежденията си.

Сравнена с древните цивилизации, нашата цивилизация е неверо­ятно аскетична и срамежлива. Как биха се почувствали съвремен­ните гонители на порнографията, ако можеха да попаднат в древ­ния Рим с фалическите изображения на обществени места, в храмовете и държавните сгради?
Нашата европейско-християнска цивилизация (атеистическият комунизъм също е израснал върху нейната почва) е единствената от големите световни цивилизации, която е враждебна на сексуал­ността. Тази враждебност взема различни форми, тя варира, прес­трува се, може да вземе дори маската на толерантност и еманци­пация – но остава в същността си непроменена.

Това е грях, блудство – казваше с вдигнат към небето пръст ста­ромодният свещеник. Това е неумение да се обуздават животинс­ките инстинкти – казваше авторитарният педагог. Само слугините и войниците могат, току така, веднага... – бърчеше носа си дама­та от някогашния хайлайф. Това е буржоазна разпуснатост, бур­жоазно битово разложение – казваше сталинският функционер. То­ва е мъжки сексуален шовинизъм – казва радикалната феминист­ка. По-късно, като пораснеш – казва загриженият баща на подрас­тващия си син. Като се оженим – казваше момичето на своя обо­жател. Това ли е най-важното? – отбива младата жена първите сек­суални желания на своя приятел.

Ти само за това мислиш!... Има по-важни неща... Не е траге­дия... Не може човек да има наведнъж всичко... Невъзможно е да се предадат всички гласове в антисексуалния хор. Този хор е ог­ромен. В него трогателно си подават ръка капиталисти и комунис­ти, свещеници и атеисти, феминистки и монахини.

Но да погледнем самите себе си. Ние се смятаме за просветени и либерални, но не забелязваме колко самите ние сме просмукани от духа на отрицанието на сексуално-еротичното. "Охо", "аха", "има нещо", "ти много се губиш напоследък", "той, на­ли знаете..." /'поздравих те вчера, но ти беше прекалено зает, е, да, разбира се, когато човек е с такава блондинка, той не забелязва приятелите си..." – всички тези "многозначителни" недомлъвки, намеци и намигвания, с които ние уж шеговито коментираме отношенията между мъжа и жената, далеч не са нещо дружелюбно и невинно, както ние се самозаблуждаваме. Те издават нашето истинско отношение към пола, и то е отрицателно. Е, ако не е точно грях, срам, разложение, той е някакво необходимо зло, простима, неизбежна слабост, но във всеки случай не е нещо за пред хората, не е сериозно нещо – такъв е скритият, неясен вече и за нас самите смисъл на шегите по адрес на сексуалното и еротичното.

Разбира се, едно от възраженията може да се очаква веднага и то гласи: А сексуалната революция на 60-те и 70-те години? Не бя­ха ли извършени огромни крачки по пътя на еманципацията на сек­са, не паднаха ли десетки табута? Не са ли сега сексът и еросът възприети като едно нормално измерение на човешката личност, елемент на нейния пълнокръвен живот?

Именно не! Еманципацията на пола е външна и повърхностна. Тя е прекалено провокативна, креслива и пресилена, за да представ­лява някаква сериозна промяна в умонастроението на хората. На Запад сексуалната еманципация бързо се комерсиализира, подчини се на убийствения за интимните човешки чувства дух и състезание и задъхан стремеж да удивиш другите с "постиженията" си в сек­суалния спорт. Така че всъщност механизираният и шаблонен секс на порнографската индустрия е толкова враждебен на човешката сексуалност колкото откритата аскетична присъда над нея. А пък на Изток тази сексуална еманципация, строго казано и не настъ­пи. Наистина сталинският морализаторски пуританизъм беше мъл­чаливо изоставен, властниците преглътнаха реално осъществилата се разруха на традиционните норми, но все пак предпочетоха да се забулят в мълчание – а именно мълчанието е почвата, върху коя­то разцъфтява враждебността към пола.

Все едно в какъв костюм се явява и каква поза заема, нашата цивилизация досега не съумя да си изработи органично и естестве­но отношение към най-органичното и най-естественото нещо на све­та: секса. И облеченият в дълъг, падащ до петите и закопчан до врата черен сюртук пуритан с укорително вдигнат пръст, и голата "ковър-гърл", която от лъскавите страници на булевардните спи­сания предизвикателно демонстрира своите сензационни прелести, и благоприличният "господин" или "другар", който просто избягва да говори "на оная тема", имат еднакво невротично отношение към отношенията между мъжа и жената. Един изпитва невротичен страх от секса, друг с невротично усърдие се опитва да убеди другите и самия себе си, колко смел е той, трети невротично игнорира само­то съществуване на темата. Но и тримата са именно невротици. И тримата всъщност вътрешно не приемат тази прареалност, нещо повече: избягват дори да я погледнат в очите.

За причините на тази враждебност на нашата цивилизация към секса се спори. Едни ги виждат в християнския аскетизъм, други прибавят и така наречения "светски аскетизъм", свойствен на ра­ционално организираното капиталистическо общество, изискващо дисциплина и самоограничение. Но така или иначе, нашата цивили­зация наближава двадесет и първия век, без да е успяла да асими­лира нравствено един фундаментален въпрос на човешките взаимо­отношения.

 

 

Стихотворение

* * *

Не мога да изтръгна
острието на отказаната близост.

 

 

Стихотворения

САМОТНОСТ

Само някой да ми дойде на гости,
дори да е милиционер...

* * *

Не е страшно да оставиш чашата недопита,
страшно е да оставиш човека
по средата на думата.

 

 

Есета

ЛИЧНОТО НЕСЪГЛАСИЕ

Малките пейзажи на Веласкес – тези бисери на 17 век, когато никой не е подозирал за пленерното непосредно изживяване на при­родата от художник – са рисувани на открито във вила Медичи. /Там на кралския пратеник са били предложени условия в римски­те горещини./ До прехлас съм гледал фантастичните багри на „Инфанта Маргарита” в киевската и виенската сбирки, ранните „За­куската” и някои бодегони /при гостуване на Прадо в Ермитажа/. Подробно съм изучавал художническия път на този голям колорист. Но нищо не смалява изкусителната сила на двете малки ра­боти. Те не са предназначени за кралската или за която и да е сбир­ка. Художникът ги е рисувал „между другото”, нахвърлил ги е като ескизи за себе си. Римските етюди са завършени творби, не подго­товка на по-голяма картина, не и простото любопитство за някой мотив. Най-личен в тях, единствените му пейзажи, те съдържат и най-дръзките му открития. Не най-дълбоките /тях ги има в по-къс­ните портрети и композиции/, а най-дръзките: предричането на импресионистическото виждане. Веласкес е Веласкес не в тези мини­атюри, а във всичко, което е създал. За миг не се е притеснил от официалния статут, за миг не е изневерил на рентгеновото си око и антиласкателска мисъл. В поръчаните картини в двореца той е ка­зал решителната си дума в изкуството. Тук, при етюда-изблик, той е казал най-личното от художническата си личност.
Такова е естеството на етюда.
Идеи, хрумвания и впечатления в него свидетелстват за най-лич­ната ситуация на човека в света, за най-личните му аргументи. Си­реч – за личното несъгласие. Несъгласие се появява и спрямо не­що свое, и то не случайното свое. Човек е отношение, което значи норма. Етюдът може да ги разколебае. В него се проявява нещо, което другаде не може. Веласкесовите етюди подсказват, че с прид­ворната му служба изкуството е изгубило част от достоянията си. Петимни сме за сметка на някои портрети на Филип /40!/ и прид­ворните да имахме платна с нарисувани тържища, хора или тере­ни. Какво живописно великолепие щяхме да имаме!
В „Основни понятия на история на изкуството” Вьолфлин пише, че Леонардо настоявал сенките да се изписват като към локалния цвят се прибави черен. И въпреки че е изучавал допълнителните цветове в сенките, не ги е препоръчал, не влязъл в противоречие с отчетливата ренесансова моделировка. Тя господствува, той е че­до на тази естетика, обвързан е по силата на гения и личността си. Какво ли би било, ако беше нарисувал няколко цветни етюда /как­то например е правил етюди-рисунки/? Несъгласието се отложило – дори при него, страстния за открития. При Веласкес дошло и под­сказало една драма. При Леонардо не. Също при Алберти. Той пи­ше следното. Наблюдавано отстрани, лицето на човек, който вър­ви по зелена поляна, добива зелен оттенък. Но и той не препоръч­ва подобна моделировка. Тя не е подходяща за класическата жи­вопис, подходяща е за следващата, живописно-бароковата. Таки­ва етюди е оставил младият Дюрер. Досещате се какво са изрази­ли те от неговата художническа личност. С тях той разколебава обичаните и теоретизираните от него начала на изкуството.
В същото отношение са „Капричиите” на Гоя, рисувани в самот­ната къща, спрямо композициите, рисувани в двореца. Етюдите на Репин имат особен блясък и особена живописност, „Бурлаки” се подчинява и на други норми. И в музиката - двата Концерта за пи­ано са отношението между Шопен, романтическата естетика и све­та; етюдите, ноктюрните са освобождаване на тази връзка.
И в словото. Студията или книгата обвързват с неща, които се освобождават при етюда.
 

ПРЕЖИВЯВАНЕ НА СМЪРТТА

Милиони живеят с мисълта за нея и със страх от нея. Усилията на религиите са вложени в преодоляване на този страх. Те разби­рат смъртта като праг към отвъден и по-хубав живот /египтяни­те/, като прераждане, човекът един преди раждането и друг след смъртта /индусите/, като праг, на който всеки отчита делата си и отива в рая или ада /християните/.
Не е известно човек да е преживял смъртта – да се е върнал от­там и да знае какво е тя. Смъртта е само наблюдавана и мислена, не преживяна. Ала доста хора са били на „ти” с нея, в някаква иг­ра. Например Салвадор Дали. Той беше постоянният дразнител на модерната епоха – навярно, защото получаваше дразнители от съ­щата епоха, за които не подозираме.
Докато беше жив, пише френски критик по повод смъртта му, Салвадор Дали отпусна мисълта си в опасната игра да си се пред­стави умрял с всичките подробности. Упражнявал се е още от де­тинство. Той е преживял смъртта си, преди да изживее живота си. А смъртта за него остана, бих допълнил, по-важното обстоятелст­во. Живота си той пренесе на сцената, в играта, в един постоянен спектакъл, който приключи на 84-годишна възраст. Приключи в родния му град Фигерас, в собствения му театър-музей, на който завеща картините си и където пожела да бъде погребан.
Защо големият художник е пренесъл смъртта трайно в мислите си? Има и биографично основание. Негов брат, който се казвал Салвадор, умира преди раждането на бъдещия художник. Майка­та не престанала да скърби и когато се ражда друго момче, тя го кръстила със същото име. Сякаш искала то да продължи живота на умрялото. В това има нещо злокобно. Салвадор Дали бил обре­чен на метафора, направена от живота и смъртта. Свръхчувстви­телен той я чувства в потресаващата й глъбина. Какви ли сигнали му е пращала! Нищо чудно тя да е подхранвала у него „параноика”,”лудия”,”скандалджията” – сюрреалиста и в живота. С радост притежавам автобиографията му, която чета като малко други кни­ги.
Подобен впрочем е случаят Ван Гог. Раждането му е предшест­вано от смърт на братче със същото име. Пак свръхчувствителност към смъртта, но проявена не игрово, а в самоубийство.
Последните години от живота си Дали е прекарал на легло, да­леч от спектаклите и живописта. Не, не от спектаклите – от тях не можело да го раздели нищо. Живял не с мисли назад, независи­мо че му записали валсове от парижки ресторант от доброто ста­ро време. Живял в наблюдаване на своята смърт. Според упоме­натата публикация /автобиографията разказва по-ранни неща/ няколко месеца преди края решил да напише трагедия, като възна­мерявал да я започне с думата завеса – отзад напред, от смъртта към живота. Не знам какво щяла да съдържа, но с нищо нямало да се различава от живописта му. В живописта той също започва със „завеса”.
Не случайно е сюрреалист, а може би – свръхсюрреалист. Нали идеалът на сюрреализма е митотворчески – да премахне разлика­та между живота и смъртта.

 

 

* * *
Не знамето развява вятъра.

* * *
Параден вход на охлюв
по линия, по слузи. 

 

 

ИЗ „ИМПРЕСИИ ЗА ПРЕДГРАДИЕТО”

I

Все по-често се връщам в предградието – тайно, обикновено къс­но вечер, когато няма опасност да срещна никого от моите прияте­ли, съученици, познати. Не искам да ги виждам променени от го­дините, какъвто отдавна съм и аз самият, няма за какво да разго­варям с тях, по-точно страх ме е да разговарям. В предградието остана моето юношество, моята младост, моят луминесцентен пей­заж. Там аз се завръщам и потъвам в моите спомени, вървя по ули­ците разтърсван от носталгични тръпки, потъвам в сянката на мо­ите дървета, в реките от гласове, които ме носят нататък, през мъглата на времето... Мога да вървя с часове, до брега на самото разсъмване, в което звънът на първите трамваи поръсва хладния есенен въздух. Мога да забравя че вървя, че стоя, че плача може би... Какво е по дяволите това? Мания, меланхолия, болест? Или и едното, и другото, и третото? Невъзможно е да се върна назад, невъзможно е да бъда отново юноша, да се забравя в един единс­твен вик, да се изгубя в тайната на една мисъл или пък да потъна в хоризонта на НЕЙНИТЕ ириси... Тогава защо го искам така страстно, защо се връщам толкова неистово, защо кръстосвам ка­то сомнабул тия проклети улици? Не знам. Никога няма да знам. Младостта е болест. Човек никога не може да се излекува от сво­ята младост. Там някъде е тайната. Там е всичко...

II

Предградието е пълно с призраци – всякакви, най-различни. Па­радоксално е, че с тия призраци съм го населил аз. Следователно тия призраци не са негови, а мои. Ала те са породени от предгра­дието. Нищо не може да бъде измислено от нищото, те са немис­лими без предградието. Нищо не може да бъде измислено от нищо­то и ако преди това не е съществувало, в друг вид, в друга форма, в друго измерение, в другия живот, ако щете. Не можеш да измис­лиш един каруцар, ако преди това не си виждал десетки такива ка­то него как препускат след своята сянка. Не можеш да измислиш една умопомрачителна жена, чийто феноменален бюст кърти въз­духа покрай тебе, както съм се изразил в един свой разказ. Не мо­жеш просто да я ситуираш, ако преди това не си наблюдавал поне три такива като нея и не си се опиянявал от безпрецедентната им походка по ония улици, които незабележимо се вливат в залеза. Не можеш да измислиш една трагична любов, чието небе вместо със звезди е опръскано с кръв, ако преди това не си видял как тая лю­бов се въздига, изгрява над житата край предградието, и всеки мо­мент ще ги запали със сухия си шепот. И не можеш да измислиш една смърт без да си я виждал преди това как каца връз нечии ус­тни, за да изтръгне душата на поредния Пътник. Преди да стане литература навярно всичко е било една друга истина – една неор­ганизирана, несвързана, неосветена истина. Истината сама за себе си, която тъкмо литературата я прави много често всеобща. Ако не греша, разбира се...

III

С толкова много илюзии тръгнах някога от Предградието, че се­га се удивлявам как всъщност съм ги носил. На какво собствено съм се надявал? Да ме осени славата? Но за славата можеш да разбереш единствено чрез гласа на другия, а не чрез твоя собст­вен, на когото ти единствено вярваш. И следователно тя за тебе е толкова далечна и чужда, че не си струва и да си помислиш за нея... Тогава може би съм се надявал на Голямата любов? На жената, готова да умре заедно с мен – защото любовта и смъртта толко­ва често са едно и също нещо. Но такава любов и такава жена в действителност не съществуват, никога всъщност не са съществу­вали. И следователно аз съм се надявал на една измислица. Имам чувството или по-точно, хладното предчувствие, че всичките мои илюзии са по-скоро едни прекрасни измислици, из чиито лабиринти дълго време съм се лутал и без които нямаше да бъда просто аз, а някакъв друг, органически чужд на мене човек. Не съм в състоя­ние да се откажа от нито една от моите илюзии, даже и от най- дребната. И продължавам да ги нося в себе си още от предгради­ето – избледнели, овехтели, уморени и все пак илюзии, автентични илюзии. Защото – и това вече е второто ми, още по-хладно пред­чувствие – там където свършват илюзиите, свършва животът. По­не за мене...

IV

Все по-често се връщам в предградието: – тайно, късно вечер. И съм в състояние да се лутам с часове из неговите улици, да потъ­вам сред техните сезони. Сам, с призрачните очертания на Споме­на, под безкрайния листопад на собствените си мисли. Прекрасно е, още повече, че предградието отдавна вече не съществува. Сега мога да го измислям както си искам и колкото си искам. Сега мо­га да го населявам с каквито си искам призраци. Сега то е само мое и съществува единствено в моите няколко книги, толкова бле­ди и несъвършени всъщност спрямо него. Сигурно затова го и тър­ся и ще продължавам да го търся. До онзи миг – това вече е съв­сем сигурно – когато ще се препъна в собствената си смърт и тя съвсем дискретно ще ми се усмихне... Патетично е, разбира се. Но какво друго ми остава от тук нататък, освен да слушам все по- настойчивия и наистина патетичен шепот на собственото си сърце – с тайната надежда, че могат да го чуят и други... И кой всъщност ще ми докаже, че е обратното?

 

 

Стихотворения

* * *
В нощта – парченца светлина – дъждът.

* * *
Ръждясва лятото в прииждащите дъждове.
И всяка стъпка може нещо да прогони.

* * *
От капката тръгва света
по кръглите пътища.

 

 

ВКРАТЦЕ КЪМ ЕДИН ВИТИЯ - II

КАК ПОСАЖДАХ АЗ ДРЪВЧЕТО
Кръгом му отъпквах пътя,
за да израсте то право...
стигна се до крива круша.

С ПРЪСТИТЕ НА МАРАНЯТА
Без да се задава облак,
майката-земя трепери
над съдбата на житата.

ДЪЖД В НАЧАЛОТО НА ЮНИ
Колкото и да прелива
ечемикът зрял, остава
лятото непълнолетно.

КАКТО ПРИ ДУШЕВНА БУРЯ
С вой реката се държеше
за изтръгнато дърво и
в себе си не се удави.

КОЛКОТО ДА СМЕ БЕЗДУШНИ
Кладенецът си остава
искрен към човека,
който с кофа вади му душата.

ВЕЧЕ НИКАКВО ПРИТВОРСТВО
Зад гърба на легнал бивол
хитрата свадлива сврака
пощи го, за да добрува.

ЩОМ ПОЛЕТО Е КОНЮШНЯ
Насъбрани в кръг конете,
и идейно подковани,
като атове се ритат.

МЪЛКОМ ВСИЧКИ ЗВЕЗДОБРОЙЦИ
Преброяваха звездите
на съдбите ни през пръсти,
свойте хором с показалци.

ВИНАГИ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ
На зазиданата къща
е оставено прозорче
за отворена вратичка.

ОСЛЕПЯВАЩИЯТ СТАРЕЦ
Не чете той вече книги
и защо са му, когато
знае наизуст живота.

ЦЯЛ ЖИВОТ ЧОВЕК Е ТАЙНА
Върху нея и да пише:
след смъртта да се отвори...
пак ковчегът я затваря.

ИСТОРИЧЕСКА МОНЕТА
Правото да си постави
тук тиранинът главата
си е заплатил с главата.

 

 

Не

Кит.: „У”; яп.: „Му”; йероглифът бележи смисловия корен на „отсъствие”, „небитие” „без”, „няма”, „не е”. /Б. пр./

Два йероглифа

Ха-ха

Стрелата гледай!

Бой, бой!

Бой, я

Не знам

Три йероглифа

Ха-ха-ха

Едно две три

Плънка от желязо

Флейта без дупки

Четири йероглифа

По единия ъгъл да познаеш трите

Тяло скрил – оголил сянка

Камбанката открадна, запушил ушите с ръце

Пет йероглифа

Изпънал тяло отвъд Трите свята
„Трите свята” /кит.„Сан дзие”/ – небесният, подзем­ният, човешкият. /Б.пр./

Насред Вселената изпънал тяло

С железен кораб Пустотата пори

Премятания презглава из Пустотата

Проскубана метла в небето с вятъра танцува

Игла промушваш – то конец пък няма

Див мед, в мишеморка скрит

Скрил тяло в ясно огледало

Шест йероглифа

Едно две три
три две едно

Едно две три
четири пет шест

Облаците – в небето,
водата – в шишето

Хиляда пустоти не струват колкото една реалност.

Небето астрономия не знае.
Земята география не учи.

В бърлогата на тигъра проникнал,
мустаците на тигъра подръпваш.

Добрата сабя мъртвец не посича

Седем йероглифа

Колко пъти зарад теб
в леговището на тъмния дракон се спусках?

Бамбукът под дъжда, елите подир вятъра –
в един глас Чан изричат.

Резките са по рамото на везните, не на блюдото.

На което и да го оприличиш – не е.

На съмване разбойникът в пресъхналия кладенец се хвърли.

Пътят назад от стрелата е напълно ясен.

Осем йероглифа

Няма конник на седлото,
под седлото няма кон.

Зъби – като саблен лес,
уста – леген със кърви.

По веждите на склона – сняг надвиснал,
в очите на реката – есен.

Хубав сняг – не пада и снежинка не на свое място.

Безмълвно, неподвижно –
като пролетта в цветята.

Във водата – вкус солен,
в образа – оттенък лаков.

Безчетните явления се свеждат до едно.
Едното пък във нищо не се вмества.

Десет йероглифа

Узряват плодовете – и маймуната за клона вече тежка става.
Дълбоко в планината сме – пътеката като че почва да се губи.

Вода загребваш – планините сякаш се размърдват.
Опъваш платното – и брегът като че тръгва.

Пустотата няма гръб или лице.
Полетът на птиците не знае Изток-Запад.

С изгрева на светлата луна цветя да търсиш тръгваш.
С пролетния вятър, купил вино, се завръщаш.

Под плочника бамбукови филизи никнат косо.
От надвисналия бряг цветя наопаки цъфтят.

Вратата притваряш – избутваш луната.
Геранилото спускаш – пробиваш небето.

Постигналия истината като срещнеш
ни с думи, ни с мълчание не отговаряй.

Дванадесет йероглифа

В беден дом пред постни ястия не се прехласват.
Спешна вест ли има, бързописът се избягва.

Небесни феи няма как дотам да стигнат, та с цветя да го поръ­сят.
Съгледвачи-иноверци не успяват да го забележат даже.

Четиринадесет йероглифа

Монахът, слязъл за вода, към храма си в гората се завръща.
Очакващите лодката стоят на пясъчната ивица пред брода.

Сред Планината на петте тераси облаци ориз запарват.
Пред храма на Древните буди кучета небето препикават.

Три потайности, Три същности – това пък що е?
Песни и свирни отвред се носят, кьор-кютук пиян съм.

Според наставника от IX в. Лин-дзи „Всяка изречена фраза тряб­ва да има Три тайни врати и зад всяка врата да се крият по Три същности.” /Б.пр./

Колко прави туй Манджушри само знае:
три по три отпред назад, три по три отзад напред.

Преди години огън дирих – с много дим ведно добих го.
Днес от извора се връщам със луната във ведрото.

Три маймуни посред нощ комар играят,
с пръта на хоругвата мекици от казана врящ си вадят.

Сянка на бамбук стъпалото мете – прашинка не помръдва.
Месецът до дъното прониква – по водата белег няма.

Изневиделица към теб желязната тояга литва.
Отмине ли те – пак предишната мъглица пред очите.

Шестнадесет йероглифа

От сметана и кумис, напитка с вкус единен да добиеш.
Сервизи, гривни, брошки – в слитък чисто злато да стопиш.

Пера отровни, вълча жлъчка, котешка глава, лисича слюнка –
всичко във котела врящ, и после – право във лицето.

Осемнадесет и повече йероглифи

Разбий затвора глинен на заблудата,
че Истина и „Аз” са две неща отделни.
Прекъсни пътечката на заек кривоглед,
която все насам-натам извива.

Реки и планини, земята цяла, мрежата от образи безчет –
мушици, рачета и охлюви, тревички, зверове и хора –
сияние излъчват величаво до едно
и до едно като стена непоклатимо се издигат, с връх в небето.

Превод от старокитайски Крум Ацев

 

 

ИЗ „ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ”
 

ПРИКАЗКА ЗА КИТАЕЦА, КОЙТО СЕДЯЛ ПО ТУРСКИ

Имало едно време един китаец, който седял по турски. И както си седял по турски, китаецът си повтарял: „Китаец аз съм, а седя по турски.” Това много го учудвало и тогава той започвал да се пита: „Седя ли аз, китаецът, по турски?” И понеже бил философ, китаецът се замислял дълбоко: „Как бих могъл по турски да седя, когато съм китаец стопроцентов?” След много дълги размишления той заключавал, че си струва един китаец да седи по турски, за­щото подир време хората ще си спомнят за него и ще си казват: „Един китаец бил седял по турски”. Ето защо китаецът, който седял по турски, най-сетне облекчено извиквал: „Седи, китаецо, по турски!”

* * *

ЦВЕТНИ МОЛИВИ

Наскоро в библиотеката намерих книга, цялата ошарена с цвет­ни моливи. Но аз знаех кой подчертава със зелено по книгите и го попитах за какво става дума в книгата. И той ми разказа една зе­лена история. После отидох и при онзи, дето беше подчертавал с червено – той ми разказа една червена история. И подчертавалият със синьо ми разказа историята от книгата – тя беше синя.
Тогава аз взех една гума и изтрих подчертаванията. „За какво е книгата?” – попитах първия. Но той само мръщеше чело. „За как­во е книгата?” – попитах и втория. Но той само се изчерви. „За какво е книгата?” – попитах и третия. Но той само скри лице в ше­пи.
За трети път взех книгата и я нашарих със зелено, червено и синьо – както ми падне. И пак отидох при първия. Той дълго ми говореше за книгата, а аз не знаех дали това е същият човек. И вторият ми беше станал непознат. Чужд, напълно чужд усещах и третия.

 

 

В НЕОЧАКВАНО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Тези стихове са взети от непубликувани приказки за деца на Иван Радоев. Четени отделно, те придобиват особена самостойност. Зву­чат неочаквано модерно, а корените им се простират дълбоко в тра­дицията – в народните баяния, в заклинанията, в игрословиците. Магика, която се преструва на детска игра. Дълбока наивност, присъща само на майсторите. Нава, която иронизира самата себе си, за да постигне себе си.

Бел.ред.

ЗА СБЪДВАНЕ

Ера вера камбера,
ливана мия
тависия –
брик, брик.
оваха оваха –
брик!

ЗА КЪСМЕТ

Сандартея – люлея,
крамолина юрея –
фаланго-ланго,
го!

ЗА АПЕТИТ

Хап-лап,
гушка-слушка – гоголушка –
хап! 

ЗА БАЕНЕ ПРЕДИ СЪН

Цикламена амена,
амена мамена,
девет дерета
карана-арана,
лечка-полечка,
дечка полази –
руки-уруки!
Ас - вас –
свети Спас!

ЗА ИЗПИТВАНЕ КОЙ ДА ИГРАЕ ПРЪВ

Онди-бонди-коколонди,
коколонди, синерая,
синерая - ачи-тачи,
лери,
мери,
пук!

ПРИ ИГРА НА КРИЕНИЦА, ДОКАТО СЕ ЖУМИ

Сенита-енита-нита!
Маловая-вая, ая!
Слезте-есте,
дина-година –
чокорате
чокорате,
стига вече –
пий - рон!

 

 

НАКРАЯ

Последни песни на щурци
осакатени
куцукат с патерици от слана

ПРИСЪСТВИЕ

По платото
следи накръст в снега
и белотата зачертават

ТУК

Животът ни е само
сянката
пресечна

ЗИМНО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Слънцето
сърце трептящо в скелета
на голата топола

ПОСОКА

Тлееща жар
от изгорелия пън на нощта
в дъното на пътя
 

* * *
Червей в зрялата роза
и толкоз учуден
че светът отвън вони

* * *
Мъхнато е
в окото на мъглата.
Обраствам бавно в самота

* * *
Окастрени сърца
изгнили пръсти
В блатото на времето живея

 

 

*

Онези –
изтъканите от залез –
намятат тогите на първоучители.
И започват да сричат.

*

НА ВАС БЛАГОДАРИМЕ МАЙКИ

С камбанен звън на канчета.
С фиденце.
С посърнала от бедност литургия.

*

Радиоактивни, полиестерни мутанти,
пълноводни поети,
отвъд заселниците мерят
антипустошта.

*

Буда с тресчици в клепачите.
Защо го болят колената?

*

Градът ми, посребрял от мъка.
Забравям го, не го забравям,
забравям го, не го забравям.
Остават няколко листенца.

*

Денят, напълнил всички съдове.
Утробата - преглътнала безмълвно.
Спокойно е.
Главите ни се издължават. 

 

 

ИЗ ЦИКЪЛА „НОНСЕНС - НАВА”

1.
Кукумявката зловещо
нищото броеше.
С нея почнах да броя.
Неусетно съм заспал.

2.
Прегърбих се от свобода.
Сега
в килията си тясна
ще мога прав да постоя.

3.
Чуй този звук –
ледът се пука.
Но ние сме за малко тук.

4.
Изхлипа в облаците горе
ангелче отвергнато от рая.
Цвете с тръните си спори
колко е трагикомичен края.

5.
В клетка ти ме затвори
Подхвърли ми ключа
Ще го сложа в ключалката
Нека там да ръждясва

 

 

НАВА
Под редакцията на Иван МЕТОДИЕВ
Художник: Огнян ФУНЕВ
Формат: 16/60/90
Издателска къща „Аргес”

Помощи от политически организации не се приемат