1.
Колкото по-голяма енергия се поражда между думите, толкова по-малко думи са нужни. Колкото по-малко думи са нужни,толкова по-свободна е формата на изказа. Защото над определен брой думи винаги идва повторението /ритмическо, интонационно, смислово, структурно/, повторението ражда правилото, а правилото поставя край на свободата. Многото думи носят  малко свобода. Нава е съв­купността от най-кратки форми, които реализират този принцип.

2.
Нава – най-кратките поетически форми. Обикновено това са стихот­ворения от един до три реда. Но, първо, не всяко такова стихотворе­ние е нава и второ, има форми, които са поетически, без непременно да са стихотворения. Нава не се интересува от това дали е стихотво­рение или не, а от това дали е нава или не. Затова тя често се явява във формата на фрагмента, глобалната метафора, философския афори­зъм. За нава няма правила или поне тя е най-близо до илюзията, че мо­же да има съществуване без правила. Свободата – изкуството да се постигне формата в мига на нейното разрушаване.

3.
В частност, почти пълната освободеност от правила е една от същес­твените  разлики между нава и класическите варианти на хайку. Сти­хотворението на Геров:

СТРАДАНИЕ

Болка.
Болко-о!
Болчице... 

не съответства на каноните на хайку, не е хайку, но е нава; а Паскаловото „мислеща тръстика” не може да се нарече стихотворение, но също е нава. /Но не може да се каже за всяка метафора – „това е на­ва”./

4.
Една нава се познава по това, че или е нава, или не.

5.
Когато запитали Тошу „Какво е Буда”, той отвърнал – „Буда”:  – и така той съвсем не дава отговор, а по-скоро намира онова продължение към въпроса, което да го доведе до нава, да превърне самия въпрос в елемент от нава: 

Какво е Буда?
– Буда.

6.
По сходен начин се разкрива и разговорът между младия Кастор и ас-Саури Мълчаливия.

Как да позная
душата?
– С душата си.

7.
Довеждането на един въпрос до нава означава този въпрос да се пре­върне в елемент на поетичното: – чрез това, неочаквано за себе си, пи­тащият се оказва сътворец на отговарящия. Почти незабележимо, внезапно, той се озовава в едно поетическо пространство и чрез въз­действието на нава съсъществува в това пространство. Дали повече­то от т.нар. коани не са построени на този принцип?

8.
Вече се забелязва, че посочените примери се свързват преди всичко с т.нар. въпроси без отговор или безсмислени /от логическа гледна точ­ка/ въпроси. И преди всичко, това са въпросите за съществуването: – от „защо всичко не е нищо?” до „защо е света” /Витгенщайн/ и от „какъв е смисълът на всичко” до „какъв е смисълът на живота /човека/”. Об­щото за всички подобни въпроси е, че са насочени отвъд формата на реалността.

9.
Всеки опит да се пита за съществуването е опит да се проникне отвъд формата на реалността: – тогава всеки такъв опит по необходимост се свързва с движение от форма към отвъдформа, от реалност към отвъдреалност.

10.
Ако всяка реалност може да се определи като съвкупност от взаимос­вързани явления, то движението вътре в реалността е във всички слу­чаи движение от причини към следствия, от форми към форми – т.е. във всички случаи движение между отграничени и отграничими /дефинируеми/ форми. Чрез това се въвежда понятието за логическо движе­ние.

11.
Ясно е, че всеки въпрос, за който може да се намери нагледен отговор, е вече елемент на логическото движение. Но е ясно, че кой и да е от въпросите за съществуването не може да бъде такъв елемент – напро­тив, по необходимост той трябва да се свърже с движение, което е про­тивоположно на логическото, а именно с движение – най-общо казано – срещу форма, движение от форма към неопределеност.

12.
Движението от форма към неопределеност, от реалност към отвъдреалност е поетическо движение.

13.
Всеки опит да се пита за съществуването се свързва необходимо с поетическото движение: – чрез това всеки такъв опит е вече начало на поетичния акт.

14.
Не може да се пита за съществуването по друг начин, освен поетично и не може да се отговори по друг начин, освен поетично.

15.
Нава е мигновението на поетичното.

16.
Защо съществувам? Защо изобщо нещо съществува? Какво е бог? Как­во е материя? Какво е същност? Има ли цел животът, има ли предназ­начение? Какъв е смисълът на надеждите и страданията? За тези въпроси е невъзможно да се намери логически смисъл, но е възможно да се търси поетически смисъл: – всеки отговор, който се отнася към въпроса така, както се отнасят елементите в поетическия образ, е ис­тинен отговор.

17.
Смисълът на света може да бъде намерен само в степента, в която мо­же да бъде създаден.

18.
Да се търси смисъла на света, означава той да се разглежда като яв­ление в едно поетическо пространство.

19.
Мярка на отговорите за съществуването не е това дали те са верни или неверни /тьй като тук логическите критерии са изобщо неприло­жими/, а дали са поетични или непоетични.

20.
Истинно значи поетично.

21.
Същността – действително съществуващото, истинното – е поетично­то само по себе си.

22.
Същността се постига, но не се намира.

23.
/Бог не се интересува от това кой вярва в него, а от това кой го пости­га./

24.
Невъзможно е за истинното да се пита непоетично: – нищо истинно не може да бъде изразено по непоетичен начин.

25.
Всички въпроси за съществуването са по принадлежност поетични, а всички възможни отговори – по необходимост поетични.

26.
Поетично е означава възможно е.

27.
Възможността да се отговори поетично на един /от логическа гледна точка/ неразрешим въпрос е възможност да се намери смисъл на све­та.

28.
Способността да се намери смисъл на света наричам свободна воля.

Следва

 

 

СТРАДАНИЕ

Болка.
Болко-о!
Болчице...

 

АЙФЕЛОВАТА КУЛА

Отблизо е ужасна.

 

АБСУРД

Човек не може да понася щастието.
Копнежа за щастие му е достатъчен.

 

МАМА

Мама спи във съседната стая
и сънува
целия свой живот.

 

СТАРОСТ

Говоря вече само с мъртвите.
От младите
нямам спомени.

 

ДУМИ

Едно и също.
Горе-долу.
До безконечност.

 

ЕСЕН В ПРЕДЕЛА

Жълта, златна гора
с червени макове наоколо.

 

* * * * *

Когато се събудим след смъртта,
пак тази сладка ласка ще си спомним...

 

СТУДЕНТ В ТАВАНСКА СТАИЧКА

Една пчела
и една пеперуда
ми дойдоха на гости.

 

РЕЦЕПТА ЗА КОТКА

Мляко.
Сол.
Сиренце.

 

КОНЦЕНТРИЧНИ КРЪГОВЕ

Мъжът:
Аз се разпръсвам в концентрични кръгове.
Жената:
Аз ти ги събирам.

Бел.ред.: Наред със станалите вече класически „Страдание”, „Айфеловата кула” и др., тази публикация съдържа и някои от най-новите стихове на Ал. Геров, които се печатат за пръв път.

 

 

МЪЛНИИТЕ НА СЛОВОТО
фрагмент за афористиката

Известно е, какво важно място заемаше в културата на нрав­ствената съпротива срещу тоталитарните режими афоризмът. Ост­роумните кратки сатирични форми, които създадоха Станислав Йежи Лец в Полша, Емил Кротки и Виктор Жемчужников в СССР, Влада Булатович-Виб и Брана Црънчевич в Югославия, Радой Ра­лин у нас бяха и остават една от най-ефектните форми за заклеймя­ване на насилието и социалните абсурди, превръщаха се в крилати фрази и насищаха социалната атмосфера, поддържайки будно об­щественото съзнание и подготвящи обществото за демократизация и хуманизация.
Този съвременен разцвет и обществен резонанс на най-краткия литературен жанр естествено ни навежда на размисъл за него­вото древно минало, за богатите му исторически традиции и място в системата на другите апофтегматични жанрове – максими, раз­мисли, сентенции, пословици, поговорки и пр., от които афоризмът често е функционално и жанрово неразчленим.
Древното слово – от източните философии /китайска, индийс­ка/ до Библията – ни предлага богат репертоар от апофтегматични форми. Древните религии и философии най-често са излагали сво­ите правила /”максими”/ в афористично заострена форма – мнемо-техническата /по-лесно запаметяване/ и морално-императивна необходимост са изисквали изразяването в сбито-лапидарна форма. За афористичното обособяване на словото са играли роля и някои от рушителните функции на времето. Известно е, че ред от съчине­нията на античните философии – на йонийците например – са достиг­нали до нас само във фрагменти. Това може би затруднява реконструирането на оригиналните им възгледи в цялост, но създа­дените „празнини” усилват многозначността, а оттук и поетичност­та на словесните отломки. Нима именно поради „тъмнините” в словото му, Хераклит не ни изглежда по-поетичен.
И тъй – от една страна разрухата на времето ни предлага „от­ломки” от древното слово и сякаш сама – фрагментаризирайки го – оформя апофтегматичните жанрове. От друга страна – самото слово е устремено към сгъстеност. Впрочем, в своята блестяща студия върху остроумието /1905/ Зигмунт Фройд върху анализ на един от майсторите на афористичното остроумие – Лихтенберг – ни разкри­ва механизмите на образното „сгъстяване” като един от „икономи­ческите” закони на човешката психическа дейност, който може да бъде приложен и върху техниката на словесното „сгъстяване” при афоризмите.
Античността още ни предлага блестящи образци на афористично мислене и изразяване – Епиктет, Сенека. А миниатюрните ли­рически жанрове на Изтока /хайку и др./ ни представят същата тази склонност в една чисто художествена лирическа форма, дала бога­ти подтици и на модерната поезия – достатъчни са в това отноше­ние примерите с Езра Паунд, Анри Мишо и Кенет Уайт.
Своя блестящ разцвет и период на модерно жанрово офор­мяне има афористиката в делото на френските моралисти и немс­ките романтици. Мишел Монтен в своите „Опити” и Франсуа Де Ларошфуко в своите „Максими и морални размишления”, също как­то и фрагментите и афоризмите на Фридрих Шлегел, Шелинг и Новалис представят класически образци на модерната афористика. Тази афористика, впрочем, има многообразни функции и богат жан­рово-типологически релеф. Към афористично изразяване прибяг­ват ред философи – от Паскал, Хегел и Маркс до Лудвиг Витгенщайн. Афористична склонност проявяват ред литератори, – поети, белетристи, критици – от Бодлер до Пол Валери. От Карл Краус до Станислав Йежи Лец в нашия век процъфтява сатирична­та афористика, която още с афористичните пародии на Козма Прутков бе открила своебразен начин за художествено обновяване.
Българската афористична традиция също има дълбоки и древни корени. Още в есето си „Високо, при извора” /в. „Литературен фронт”, 1.10.1968/ посочих, че началото на българската литера­тура – т.нар. първобългарски каменни надписи – има изразително апофтегматичен характер – нима „Човек и добре да живее – умира...” не представя една типична моралистична максима? А по-късно в няколко свои работи, посветени на словото на Левски, определих жанрово неговите крилати фрази като „максими” и ги ситуирах в ис­торията на българската литература. Акад. Емил Георгиев навреме­то обърна внимание върху „притчите” на Кирил-Константин Философ. В новата ни литература афористиката също има – ако не особено богати, то съвсем не недостойни за внимание – традиции – от афоризмите и сентенциите на мрачния моралист Стоян Михайловски до афористично изострените „Фрагменти” на Атанас Далчев. А когато тук прибавим и афористично обособените „крила­ти фрази” из други жанрови области на българската литература – от поезията на Ботев до романите на Димов, също както и вече споме­натите сатирични афоризми на Радой Ралин и ред други, не толко­ва популярни, но не без постижения сатирици, също както и богато­то фолклорно наследство от пословици и поговорки, ще се убедим, че българските апофтегматични жанрове и сред тях българската афористика, представят един богат влог в съкровищницата на наци­оналното слово. Толкова по-значим, защото именно в тях се осъ­ществява един модерен синтез на литература и философия.
А този модерен синтез ни връща към самите извори на сло­вото. Защото в древността, както подчертава изследователят на афоризмите на Конфуций И. Семененко, древният „автор” е принад­лежал едновременно към поетите, философите и пророците. Тео­ретическият и практически интерес, който проявяват ред съвременни български поети /от Ал. Геров до Иван Методиев/ към миниатюрния лиризъм показва една нова – защото идва от една дру­га страна, от поезията – възможност за постигането на тази древна връзка между мъдростта и поезията. Защото в един свой предел – нерядко афористично заострен, както ни показа още Ботев – поези­ята се превръща в мъдрост, също както често в своите върхове философията се прелива в поезията.

 

 

ЛЮБОВ

Глухарят лежи под дървото.
Мъртъв е.
Песента му е още на клона.
 

МИЛОСЪРДИЕ

И се наведе гилотината
и позна лицето му
и рече:
„Целувам шията, която държа тая глава."
 

ЧОВЕЦИТЕ

Иронии на търпеливия живот –
и геният заплашил с огъня си бога и света,
и гълтащият пламъците клоун на площада.

СЕМЕЙСТВО

А имаше любов.

НОЩ

Жълта примка от нощната лампа –
място за разходка в затвора ми,
малка кръгла държава,
жарава, върху която танцуват моите думи –
кръгло светещо време.

ПЕЩЕРА

И мълчат семената и земята мълчи.
И мълчат световете и бог мълчи.

Обясни ми, човече!

ВИХРУШКА

Завъртяхме се.
Потанцувахме.
Сбогом!

 

 

ПРЕВРЪЩЕНИЯ НА ПАНТЕОНА


Кой пантеон? Много са общностите от богове. Представете си ги в толкова народи, времена и земи – колко митове, вярвания и религии. Богът се ражда от човешка жажда за обяснение, към което се стреми всеки, от вяра, без която не може никой, от откровение, което носи всеки, от връзка с вселената, която си спомня човекът със земната участ. Ще стане въпрос за един пантеон, на който е съдено за някъде две хиляди години да събере и откаже доста божества. Римският пантеон: емблема на европейската религиозна мисъл, на нейните превръщения. Пантеонът и днес е религиозна емблема, макар човечеството да дава вид, че е „изгубило вяра в бога” и е „проникнало в природата”. Слагам в кавички заблудите на новото време. Те са истини само в едно отношение: като нови митове. В тях човекът също проектира свои идеални величини, само че обектите са неподходящи и проектирането, основа на религиите, е изкривено.

Нека читателят да не помисли, че ще пригласяме на кресливата тема за модерните митове. Ще вървим по други стъпки, които предлага проф. Атанас Божков с една публикация „Новите богове в Пантеона”. Божков разказва за Рим и боговете, които хората му са си създавали през столетията, за превръщения та, които търпи Пантеонът, като събира и освобождава много богове. Те зависят от епохата, нуждите и липсите на човека. Началото на Пантеона поставя Адриан през големия втори век на Римската цивилизация – векът, в който според историка Едуард Гибън „състоянието на човешкия род е било най-преуспяващо и щастливо”. Пантеонът е слънчево око, което, цитирам нашия професор, повтаря мащабните усещания за обвързаност между човешкия порядък и безкрая. Следва преобръщане на езическия храм в християнски през VII век от папа Болефачио IV – бронзовите фигури на римските божества се претопяват и разпиляват. Така иска новият бог и неговите светии. През 1520 година в Пантеона погребват Рафаело, човека-божество на новото време. С погребението слагат начала, типични за европеизма: личността като бог, богът като личност. За няколко столетия Пантеонът се запълва с личности от историята и културата, сред които Данте, Микеланджело, Колумб, Галилей, Тасо, Чимароза, Марчело, Тициан, Пусен, Винкелман. Новото превръщение на Пантеона настъпва в наше време. Папа Пий VII премества големите личности в Музея на Капитолийския хълм. Той всъщност повтаря жеста на предшественика си от седми век, без да претопява като него фигурите.

Това е последното превръщение. Никой не може да каже какъв ще остане Пантеонът, ще сложат ли други божества, ще ги махнат ли. Сигурна е само нуждата от божества. Преобразувана, тя изби в модерните посоки: в новите мистерии на града като видоизменяне на старите, вмитологизиране на автори /Пикасо като „явление на чудото”!, в престранни идеи /Джакомо Манцу искал да създаде музей на живи творци/, в мания за звезди и ексцеси, за древности и екзотики. Тези посоки не творят божества, но говорят за нуждата от божества. Нуждата не намира вековечните си обекти, но се възбужда постоянно, вибрира трагично или гротескно.

Нуждата доказва – верни на тези етюди, нека в края да отворим нова тема – трагичното мятане на една цивилизация, скъсала пъпната връв на човека с вселената и предоставила го на самия него...

 

НЕУДЪРЖИМО ПРИТЕЖАНИЕ
 

И пак за таланта. Този път ще говорим за обратния ъгъл. В него се съдържа мое убеждение в един признак на таланта: да усто­ява и да преодолява всякакви обстоятелства. Победен и унищожен талант няма. Ако някой се е поблазнил от житейски изгоди и плат­форми, той е продал не талант, а нещо друго, с което е разполагал и което е годно за продан. Талантът е държава в държавата. Не ви­наги движи деянията и помислите на притежателя си, но ще даде да се разбере, че е притежаван. Понякога това става с цената на жертви. Понякога жертвите са непоносими. Победата на талан­та над суетата и над унизяващата житейска изгода е високата форма на гражданско поведение.

Неин висок израз е пътят на Рембранд. /Гоя например, друг особняк в културата, става афранкесадо. Така наричали испанците, които са готови да служат на нашественика. Най-неочаквано ав­торът на „2 май” и „Разстрелът на Монклоа” се съгласил да стане член на комисията за определяне на картините, които ще напуснат Ескориал и ще постъпят в музея на нашественика Лувър! Пътят на Рембранд описва мъчителна дъга, която говори за много неща. В страстта на мелничарския син от Лайден към преуспяване в столи­цата има нещо плебейско – Р ембранд иска да стане патриций и пра­ви това със средства, които отговарят на тази прослойка. Жени се за патрицианка и бързо става моден амстердамски портретист. Портретите и композициите му често са гладки, наподобителни, понякога театрални и бутафорни. Да се харесват, да се купят. Ку­пува си разкошна къща. Но скоро това странно и капризно прите­жание, наречено талант, в случая гений, го повежда по други пътища. У художника се поражда глухо и диво несъгласие с нужда­та да се нагажда. Неописуемата тръпка, че вижда другояче света! Същата тръпка той е чувствал в ранните лайденски творби, но нямало кой да позира и кой да купи от него, нямал и ателие. В Амстердам тръпката бива изместена от друга. Ала не съвсем. Поддържат я рисунките и офортите. В „Нощна стража”, тази „объркана кар­тина”, ефектно избухва всичко стаявано. Поръчителите са смуте­ни – платили са почтено, а картината е непочтена. Странни, че и жестоки са хрумванията и такива победи на таланта. С тях става нещо непоправимо.

За случая си Рембранд е улеснен трагично. Саския умира, връзката с патрициата отслабва, поръчките намаляват. Една дантела на портретуваната той превръща в живописно петно. Кой ще ти иска петно? Та нали дантелата често е повод за портрета? /Подобен случай има и Веласкес! Идва ред на гениалните находки в отражението на светлината, в портрета-биография, в тайнствата на разтопеното злато и в тъмнината като грандиозен образ-идея. Житейският и творческият път на великия холандец тръгват в не­поправимо обратни посоки.

Сестра на гения му е колекционерската страст. Тя също го разорява. На всичко отгоре Рембранд бил принуден, като му разпродават къщата, да гледа как простаци купуват на търг прекрасните гравюри, картини, одежди, оръжия, ювелири, миниатюри, шлемове, щитове...какво ли не събирал на най-голямото пристанище на света. Животът му свършва в края на града, в бедност и сред фантастични негови творби. Един художник с лустрото на велможа, с готовността да рисува модно и приспособено и с жадувано удоволствие от разкоша /Рубенс е бил такъв/ – какъв живот би си живял! За не­щастие на човека Рембранд и за щастие на художника Рембранд той притежавал невиждан дар. Едно неудържимо притежание. Неговото, на този дар предназначение е да преодолява и живота, и собственика си. Да върлува както си иска.

 

 

Докъде е стигнал влакът,
в глуха линия пак иска
да ми проглуши ушите.

ПРИВЕЧЕР ПРИ ЗВЪН НА ЧАШИ

Всяка чаша е будилник
и навреме те събужда,
отлежало вече вино.

СТИГА ДО СРЕДЗИМА СПОРЪТ

Въздухът не се заобля
в облака, а се изостря
във висулки по стрехите.

ЗАВЪРТЯЛА НИ ГЛАВИТЕ

Както и да се погледнем,
всички сме от прах, оставаш
извисила се вихрушка.

ВКРАТЦЕ КЪМ ЕДИН ВИТИЯ

Колкото да се възнася
твоята крилата фраза,
най-накрая ще ми кацне.

СТРАШНИЯТ ЛИ СЪД Е СТРАШЕН

Не дадеш ли на живота
си цена, тогава нищо
няма да платиш за него.

 

 

ТРИ РАЗКАЗА или 303 ДУМИ

РИЦАРЯТ

Тръгвам надолу по пътя, където драконът – светъл на цвят, ужасен на вид, с подпухнали от среднощно пиянство очи, с тънък глас и току-що набола брада /дори на външен вид прилича на човек/ – се кани да изяде онова момиче – мургавото, симпатичното, с неж­ни разплакани очи – което аз – като последен рицар, с кон, който е умрял преди няколко часа от изтощение; с меч, счупен в близката скала, когато се опитвах да разцепя един орех /последното ядене, което имах от няколко дни/; с разкъсани дрехи, под които зеят рани­те ми; без щит и шлем /заложени при лихваря/ – трябва да спася.

МОМИЧЕТО

Драконът – огромен, страшен, лош; с помътняли от злоба очи – щеше да ме –  да, да мен, момичето с онази коса, за която толкова много се говореше в последно време; спомняте ли си косата ми? какво ли всъщност съм му направила, за да се държи така грубо с мен; дали не съм извършила нещо, с което да го предизвикам? аз, всъщност, направих ли всичко, за да се спася? – изяде, ако той – ви­сок и прекрасен, рицарят на мечтите ми, когото толкова пъти бях сънувала; с прекрасно разкъсана риза, под която играят мускулите му, прогонващи всички птици наоколо – не беше тръгнал надолу по пътя.

ДРАКОНЪТ

Ако той – защо ли винаги, когато някой реши да свърши не­що, човек се намесва и разваля работата?; гаден последен рицар – не беше тръгнал надолу по пътя щях да изям – господи, колко бедни са човешките думи: утоляването на глада не е само хранене, то е не­що далеч по-различно, защото тогава бих могъл да изям /евентуал­но/ и крава; глупости, драконът не яде крави! той нали за това е дракон: светъл, красив, бих казал прекрасен, а защо не и най-прекрасния – момичето – онова, което си мисли, че е красиво, а всъщ­ност... не е нищо особено.

 

 

1.
Замлъква славеят за миг,
дълбоко вдишва
тишината.

2.
Няма път за този, който казва
– ето пътя!

3.
Не искам нищо –
стига ми
полюшването на върбата.

4.
Жабче подскача
в хладната утрин
подир дъха си.

5.
Хей, тръстико,
полюлей
това свраче-сираче!

6.
Щурец –
до глезени в мъглицата
нагазил.

7.
Бог никога не казва „тигър”,
казва – „тигърче”.

8.
Седемнадесет мушици
край върбата
си играят на дъждец.

9.
Отвъд стените – дъжд.
Дъжд
отвъд дъжда.

10.
Не можеш едновременно да кажеш
„Аз съм!”
и – „Свободен съм!”

11.
Какъв изящен стил.
Заслушва се кълвачът.
Тояжка на слепец.

 

 

ВНЕЗАПНО

Ако в пространството навлезе птица,
не бързайте
да го превърнете във своя клетка.

*
Наскоро наблюдавах култ към ново слънце
и осъзнах
нетрайността на всяка вечност.

*
Ти бързаше да придобиеш слава
и днес си собственик
на яйчена черупка.

*
Кредиторът когато влиза
на крак изправя първенците.
Особено ако са взели и свойто първенство назаем.

*
И орелът
се смущава,
ако сухоземно литне.

*
На Л. Енчева

Щом кърпикожухът казва
добро утро на листата,
борът даже се навежда във поклон пред есента.

На Е. Мутафов

Ако не вдигаш никога глава
от работа
то как ще бъдеш звездоброец.

*
Увеличавах запаса от думи.
За да издигна стълба
до луната.

 

 

* * *
Рачета сноват по дъното.
Прерязват мрежата на слънцето.

* * *
През огледалото минава сянка.
Във стаята не се променя ниио.

 

ПАЯЦИТЕ

Опънали са тънка нишка между къпината и бора.
Света измерват.

* * *
До пясъка се прилепих –
сърцето на морето бие.

 

 

малкото птиче
на клона
застинало

бедрата ти
безразлични
към песента на птиците

пясъкът на смеха
тялото на смеха
остарял

петте пръста на сътворението
затворени
в мен

 

 

Парк. Скамейка. Двама мъже, седнали раздалечено един от друг. Единият с вестник в ръце. Държи го неподвижно пред себе си. Другият с незапалена цигара в уста, ръката му със запалката е зам­ръзнала в недовършено движение. Минава известно време.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо!
Мълчание и неподвижност.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Няма ли да ви преча, ако запаля?
Мълчание и неподвижност.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Моля?
Малко време. И все така неподвижни и не се поглеждат.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Ако не сте пушач, може да не ви е при­ятно?
Все така, както и до края, неподвижни.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Моля, моля.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Значи мога да запаля.
Ръката му със запалката остава замръзнала.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо, правят ги на нищо!
Малко време.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Кои?

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Те и във вчерашния брой...
Малко време.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Аха.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Те и във вчерашния брой ги направи­ха на нищо.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Кои?...Аха.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо, много силна статия!

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Абониран съм завсички вестници. Напоследък пощата закъснява. Ще ги прегледам довечера.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо!
Малко време.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Сега всички седят до полунощ пред телевизора, редят се на километрични опашки за вестници.
Малко време.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо!

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Реже, а!... Напрежение. Трябва да се решава, няма как. Проблемите не чакат... За какво става дума? И кой кого?

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо!

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Аха, да.
Малко време. Все така неподвижни, без да се поглеждат.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо!

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Ще запаля, ако позволите.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Разбира се, моля.
Малко време. Никой не помръдва.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Всички разбират, че става нещо... Но какво точно... Е, да... Но аз лично смятам, че...
Малко време.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо, тоя са го направили на ни­що!
Малко време.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. А вие как мислите?
Малко време.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Охо, охо!

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Сложно е, да. Като се погледне от ед­на страна...
...А като се погледне от друга, излиза че...
Малко време.

МЪЖЪТС ВЕСТНИКА. Охо, охо!!! Ама че...

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Затова трябва да се решава бързо...
Малко време.

МЪЖЪТ С ВЕСТНИКА. Моля, моля, пушете.
Малко време.

МЪЖЪТ С ЦИГАРАТА. Ще запаля, да.
Ръката му не помръдва.
Известно време в неподвижност.

 

 УГРИЗЕНИЯ
 пиеса

Хол. Телевизор. Той седи в едно кресло, гледа мач. Непре­къснат картечен говор на коментатора. Вратата се отваря – Тя. По­колебава се преди да влезе, после припряно го прегръща иззад креслото, целува го по страните. Той не се помръдва. Тя се изнизва към вратата, миг преди да се загуби в антрето се обръща: Той наис­тина е погълнат от предаването. Той остава неподвижен до нейно­то завръщане. Тя е вече по домашному. Освобождава от целофана букетче карамфили, застоява се, унесена от аромата им. Осъзнава се, поставя ги във вазичката на масата в ъгъла.

ТЯ. Много обичам карамфили...
Броди насам-нататък, захваща се безцелно ту с едно, ту с дру­го.
Загубих си целия следобяд... Уж за малко.
Малко време.
Единият магазин затворен – ревизия, рекох да проверя в ЦУМ.
Малко време.
Изглежда са престанали да произвеждат такива дамаски.
Малко време.
Казвам за креслата.
Малко време.
Той остава все така неподвижен, втренчен в екрана.
Казвам за креслата, съвсем са се протрили, прозира вътъка.
Малко време.
Ще се принудя, няма как! ще ги облека в калъфки... от нещо по-светличко.
Малко време.
Пуснали са хубави вълнени платове, ще ти взема за костюм.
Той остава неподвижен в креслото.
На тебе ти прилича костюм.
Малко време.
Ти – само якета. Не можеш да си представиш колко ти отива костюм.
Малко време.
Защото имаш чудесна фигура... Изобщо си много красив.
Малко време.
Можех да се върна по-рано, ако... На трамвайната спирка гле­дам - моя съученичка... Не я познаваш, не е ставало дума за нея...
Закръглена вече... На моите години, а вече... Трябва редовно гимнастика и внимателно с храната.
Малко време.
Ще ти избера плат и насила ще те заведа на шивач, не можеш да си представиш колко си шик в костюм... Може би нещо в синьо... Да, синьо – и с прошарена коса... Красив си.
Малко време.
Разприказвахме се. За съученичката, казвам.
Малко време.
Хайде в една сладкарница да пием кафе – не ми беше удобно да откажа, толкова време не се бяхме виждали.
Малко време.
Можех да се върна по-рано. Съжалявам, отиде ми целия следобяд.
Застоява се с отнесен поглед.
/Притихнало, на себе си/.Ти никога не ми носиш цветя... Знаеш колко обичам цветя... а ти никога не се сещаш да ми подне­сеш цветя...
Последни думи на коментатора.
Тишина.
ТОЙ. /Раздвижва се/. Какво казваш?
ТЯ. /Съвзема се/. Казвам, че можех да се върна по-рано, ако... Магазинът, дето се надявах да намеря дамаска... понеже креслата са вече... Затворен... Ревизия... После...
Замлъква.
Тишина.

 

 

НАВА
Нулева серия от 50 броя без цена
Nо.15/24 май 1990

Писма, материали, помощи изпращайте на адрес:
1000 София, улица „Васил Коларов” Nо 1
Иван Методиев