| ПОВЕЧЕ ТИШИНА |
Глад настъпи по тези земи,
звяр и човек
в сметта се зарови.
Просяк до виещо бебче вони,
бабчета хленчат с очища на сови.
По лице се обръща мъртвецът, дано
да не види жена си как по портите плаче,
как сирачето просва в калта сираче
и изтича кръвта ни
за мравче лайно.
А над всичкото – бавно ръждясващ дъждец.
Изпод капките, котка с огромна зеница
дебне как край челцето на една мъртва птица
бог потропва с тояжката
на хей оня слепец.
Ела си сестро и не питай нищо за съдбата,
разкъсаха те, сестро, кръв се стича по краката.
При ъгъла те дебнеха, зад храста те пребиха
и златна чаша беше ти, и цяла те изпиха.
Отпий сега и ти. И забрави. Не си родена.
Ти рано моя, моя самодива нажалена...
Соколе, вино дай, та да повярвам, че сме ние...
И ти вълчица вий,
че за България се вие.
Боклуци, дрипи, гниди, гадни скотове, гноища,
до дъното на дъното – до истинското нищо!
Че ето, изнасилиха кръвта ни, господа.
Че ний не сме човеци, ний сме кучешки чеда.
А тя, не е удобно да го кажа, беше птица...
И майчица България
остана пак вдовица.
Пък ти ела си, сестро, как очите ти са сини...
Старице моя руса на петнадесет години...
Склони главицата и пий, и пак отпий, че ето –
ще се роди Исусът наш с бял прилеп на челцето.
До дъното на дъното сега ни отведи,
с разчекнати нозе и с изпохапани гърди...
Разкрий ни ада – висшето познание за бога.
Виж, люлчица съм ти изплел
с главата си двурога.
Дай ми нежността на отвращението,
ти, която ми прошепна –
отвратена съм от всичко...
Толкова на дъното, и толкова на дъното,
толкова на дъното, че ако вдигнем поглед,
бог ще е корем на риба.
О, как се пречупва небето в косите ти,
това отражение с шепот на гарван
в косите, в косите ти...
И колко е просто това, че сега
върбата накланя едно от листата си...
И всичко е просто, и колко е истинско
това, че лъжата
е нашата същност...
За теб
и за всичко, което вали,
което вали...
Което го няма, което вали,
защото го няма.
Не умееше мама до три да брои,
вечно на две
трохите делеше...
Преглътне над хляба и дели, и дели.
И все не ядеше.
Все не ядеше.
Двама й бяхме – момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!
Препъна се мама в трошица една
и на всичките вълци
стана жена.
Чуй я мама, сестрице, как вие сега...
Помогни на вълчето
с малко птича тъга.
Как да сричам България – това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?
Чий врат да пречупя? Чия кръв да изпия?
Под кое стръкче мама
от ада да скрия?
Та мама... Та мама е цялата ад.
О, родино моя
от леш и от глад...
Пеленачета български, личица ужасени,
пожалете утробите,
от дъха ви ранени...
Не сучете! Не гукайте! Примигайте само! –
та и мама да смогне
да каже „мамо”...
Че какво знае мама, освен да се свие
в някой ъгъл и тайно
от всички да вие?
Мама никога няма да стане жена.
Страшен грях има мама –
човек е родила.
Пеленачета, тихо! Мама пак е завила...
Повече тишина!
Повече тишина!
Толкова усилия, за да превърнем
нищото в корона...
Пак е нищо, само че е ручей.
С биберон от охлюв спи върбата.
Косът предпазливо ни оглежда,
кацнал на върха на свойта човка.
Ние с теб сме само тишината,
чрез която всичко е безкрайно,
облаци, които бавно сричат
в глината с писец от водно конче.
Аз не искам нищо, ти не искаш
повече от мен, и бог не иска –
нищо повече,
освен да си му майка.
Старицата, с гнойни клепачи от рани,
все рови в сметта,
с мърша се храни.
Седем псета провесват езици сега
и свенливо край нея
опикават снега.
С една гола муцуна посред зима не бива...
А ръката човешка
някак пò е щастлива.
Свидетел съм! – мама веднъж ме погали.
Наднича от гроба,
проклина и жали.
Седемте мъдреци са тези улични псета,
не искат да хапят
една майка клета.
Ей така ще й близнат вратленцето само,
ще притулят със лапа
продрано...
Та българска майка ли няма да знае
какво е детенце
от глад да пролае?
Какво чакаш, смет – защо ги измъчваш!
О, народа ми мой,
как е жив изпод мършата...
За луната – хлебарка. За бог трон от врана.
Пъпна връв за сирака,
стигне до мама.
Прииждай, прииждай, прииждай, луна!
Полюлейте ме камъни
с хоботи от тишина.
Среднощното море е нещо
безформено като душата,
там миди със лица човешки
в екстаз си ближат стъпалата.
По хълбоците на вълните
луната в жълта слуз изтича.
Корал ти смуче слабините
и шепне колко те обича.
Развратна смърт, с език и с устни
ме разсъбличай от костта ми.
Хор на медузите, пригласяй
с набъбналите си камбани.
Ти разум с рани от тъга,
на нищото стани слуга.
Гадно е, господи. Гадно е, господи.
Не сме сътворени.
Какво ти беше сторило, господи,
това просекинче
с коленца разранени?
Та то е детенце. Детенце, господи.
Нищо не знае.
Една паричка му дадоха, господи,
уж на конче
да поиграе.
Как го погали кръглият чичко...
Рече му – цветенце.
Виж го сега, жълти ръчици,
синьо вратленце.
Светата ни Дева беше, господи.
Мъртво човече.
Всичката кръв на България, господи,
с кръвта му изтече.
Под моста спеше,
Под моста, господи.
В картонена къщичка.
Веднъж си намери шишарка от борче.
Хей толкова мъничка.
Една тревица расла, расла
и взела, че проговорила...
Усещам, че нещо пълзи по мене
и така го усещам, че вече мисля,
и толкова мисля, че вече се смея...
Дали е щурче, дали е охлювче,
дали пък не е капка вода?
Така ме е гъдел, така ме е гъдел,
умирам от смях.
Прости ми тревице, аз те настъпих,
прости ми, прости ми,
съвсем те смазах...
Кажи ми твоето име, дете,
кажи ми да стане и мое име...
Така ме е гъдел, така ме е гъдел,
умирам от смях.
Аз съм човек, а ти какво си?
Кученце.
Ей, че е тъмно – не те ли е страх...
Ела да се сгушим.
Само по-тихо, по-тихо скимти,
едва сме се скрили...
Надуши ли някой, че сме без дом,
ще ни пребие,
ще ни изнасили!
Ох, добре, през нослето ще дишам, но ти
недей ме прегръща толкова.
Не съм кукла. Не съм ти майка.
Кученце съм, дете,
става ми топло.
на струнни свирaла
Сляпа беше, Господи, та приюти я,
и беше единадесетгодишна, беше сляпа,
и сляпа беше, Господи, та приюти я...
Но беше тъй порочна, да, сама ме предизвика! –
че сляпа беше, Господи, че беше сляпа...
Как смее с тази панделка да бъде сляпа!
Как смее с тези коленца!
Когато я причаках, рекох, има правосъдие!
Когато й разкъсах рокличката, рекох –
да има правосъдие! – и в сълзи се облях
от милостта да съм избран за нейния спасител...
Да, има правосъдие! – написах със кръвта,
божествен мирис долових,
разкъсван от блаженство...
Бог е поразяваща десница, щит сияен!
Аз съм негов воин!
Но сляпа беше, Господи, та приюти я...
И беше единадесетгодишна, беше сляпа,
нарочно го направи, да! сама ме предизвика!
Бог е милостив, ще й отнеме от греха...
Бог й позволи
чрез мене да прогледне.
Мърши, изроди, боклуци, дрипльовци, кретени,
пийте, да повярвам, че от майка сме родени...
Кръв да се пролее! Нека брат пребие брата.
Страшен глад е, майко...
Страшен глад е, майко...
Вълци да ни бе родила, да гризем луната.
Аз от камъче крайпътно съм се зародил,
от крилце на пеперуда мама съм отпил...
Как се радва мама...
Как се радва мама...
Как се радва мама в гроба, че съм й простил.
Жаден съм Исусе, дай ми ада да изпия...
Скотски сълзи, скотски сълзи дай ми за вселени.
Вийте да завием, мърши, изроди, кретени
в облаци от леш, в мъгли от кървава пихтия...
Вълк да запримига и чакал да ми простене,
като чуят как измира
българското племе.
Към дъното! Към дъното със свободата
на Нямащите Изход!
Така неистово на дъното... Разкъсай тази рокля
и притегли ме там, към дъното и още по-навътре –
до дъното на дъното!
Мръснице! Кучко! Кой кентавър ти е преподавал
геометрия на нищото?
Косите, миглите, тя може да накара и мъртвец да онанира.
Готова е на всичко, да! прилежна като първокласничка
над думичката „мама”.
й е с връхчето на стъпалата си да се отблъсне
от луната.
Към дъното! Към дъното на всичко – там е просветлението!
И целите да бъдем омърсяване, да бъдем разложение...
Да стигнем края на телата, да взривим законите –
единствено със теб! –
и да прекрачим,
и да не узнаем.
Към дъното, към дъното, о, дай ми любовта като безкрайно тление!
Скимтяща и раздирана, и сриваща света сред дивите стремежи...
Ти, толкова върховна, толкова единствена,
така потресена
и възхитена.
Щом с чашата без дъно съм роден, от нея пия.
Щом гние българската кръв, от все сърце ще гния.
Че дрипите ти, татко мой, ме правят епохален.
Разливай се река от гной, прииждай вой печален...
Че даже вълк ще проскимти, щом майка българска завие
и от дечицата си гладни
тръгне в гроба да се скрие.
Животни, чуми, скитници, парцали, просекини,
бъдете ми свидетели, мълчах сред вас с години,
та сричка подир сричка в тази леш да се разтворя
и трижди оскотял,
като човек да проговоря.
Ти курво, ти родино, как сияйно ме наказа
да стигна до костта си с бяло цвете от проказа.
Хриле да съм на тинята и чирепче за Йов.
По червея да изпълзя
към висшата любов.
О, как се взират моите сестрици безнадежни,
как вярват, че са живи,
как до ужас те са нежни.
Далеч от мен, поети – търся рима за помия.
Аз гния по призвание. В утробата си гния.
Да, зная как край пътя става синьо и зелено
подхвърленото бебче – беше в нужника родено...
Но кръв е! Ще проплаче! Виж, старица го намери...
Как само я почура! Как ръчиците разпери!
И господи, в млекце стори гнойта на тази рана,
та утре тя да каже Ма,
а то каже Ма-Ма.
Да, аз съм изпод моста, изпод моста, виж реката!
Там всяко куче е човек, и всеки плъх съдбата...
И който вдигне камък срещу кучета бездомни,
тъй както ги претрепва,
тъй за мен да си припомни...
Че ето, бог ме надари и с майка, и с пустиня.
Езикът на дъжда ми даде в царството от тиня.
Очи от мрак ми даде, та да мигна, да прогледна.
И камъка за брат ми даде
нежно да му шепна.
Благослови ме татко мой, тъй както аз те благославям,
тъй както с майка ме дари, та да си имам устни...
О, миличкият той, до колене в пръстта,
до шията в пръстта, а после до косите,
а после само пръст.
Не те прошепнах татко мой, ти извор на нещата,
ти азбука на слепите – а бог какво прешепна?
На кой език да шепне, та да чуе, че е бог?
О, миличкият мой, до колене в пръстта,
най-щедрият от всички,
най-високият от всички...
До шията в пръстта.
Но който иска да е бог и просто да е бог,
за всичко нека съди, но баща ми да не съди.
Ти, Съднико, не му задавай никакви въпроси,
че ето, беше ми баща, а вече е детенце...
Не му е нужен много ад на никое детенце,
та то нали само си идва
с пъпчето на ада?
Та дай му нежност, Съднико, и дай му чисто мляко.
Виж, как си го люлея, колко ми е мъничък...
Че ето, беше ми баща, а вече е детенце...
О, миличкият мой...
О, миличкият мой...
Осиновеното детенце
за първи път до майка спи.
И без да ще с нослето рови
в набъбващите й гърди.
Простенва срамежливо тя,
че някак знае – идва време
това детенце да зачене
от тайнствения му баща.
Да, ето, той се приближава...
Как страшно ще я изнасили...
Как роклята й разкопчава...
Как го дере с последни сили...
Не! шепне тя и ужасена
прокарва нокти по корема...
В дъга огромна се извива,
език прехапала от жажда...
И диво изведнъж се впива,
разтърсва се
и с хлен притихва...
Осиновеното детенце
как само сладко се усмихва –
че пак сънува, пак сънува
как мама в храстите го ражда.
Случаен ручей, проста земна смес
от капки и треви, дете дъждовно
в полите на един родопски хълм.
Човек и звяр поспират денем там,
отпиват мълком,
отминават.
Господин министърът, изискан царедворец,
с осанка предостойна на заклет републиканец,
господин министърът е как да го река...
Човек е някак си.
На всеки кръгъл час заключва кабинета
и гол пред огледалото прикляка седем пъти,
и как да го река... Каквото ще да става,
но изпърдява се е думата.
И как да го река сега... Освободен е някак си...
Да, свобода е думата.
Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Но има тишина така протяжна, като песента на риба...
Не помня тези думи.
Не помня тези думи, нека облаците помнят.
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
Как устните ти бродеха... Не помня тези думи!
Върни ми вечността, в която ме прошепна,
в която ме прошепваше... Не помня тези думи!
Това е само дъжд, през който преминавам...
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
След всяка капка дъжд,
различна тишина.
Разкъсват се мъглите зимни.
Реката тътнещо бучи.
Запяват зверовете химни,
с опулени от глад очи.
Полудъждец полулюлее
на хълма църквица без кръст.
Снегът е вече с дъх на пръст.
Влюбчиво врана се тъмнее.
Една топола. Две къщурки.
България. Над нея бог.
Подрънкват пръчове с мъдурки
от трън на трън, от глог на глог.
Просветне охлюв, плъх пролази,
пес зад стобора проръмжи –
той българите ще опази
от глад, от мъки, от омрази
и от световните лъжи.
Как очаквам... Не. Това е без значение.
Как очаквам само... Не. Това е без значение.
Как очаквам бог да проговори през косите ти...
Не. Това е без значение.
Само този поглед, този полупоглед,
само ехото на миглите, да, само драскотина,
само мигла от луната, и така очаквам!
Не. Това е без значение.
Толкова се питаха – защо така очаква?
И защо така очаква? – толкова се питаха...
Кой е този човек с очи на ранено животно?
Толкова се питаха...
Не съм този човек. Не съм това животно.
Не съм тези очи. Не съм тези очи.
Не съм ви очите!
Сбогуване с поета Иван Методиев
Румен Леонидов
Защо поетът Иван Методиев поиска да умре като куче – сам, в самота, в своята космическа самотност, без да се сбогува, без да остави знак поне за малцината, които го ценяхме като лирик, като Божия антена, макар и зловещо пречупена на две...
Бързам да съобщя, че Иван Методиев Маринов нямаше нищо общо Димитър Методиев – стихотворец, дългогодишен съветник на Тодор Живков. И досега мнозина, които само са чували за поета Методиев, го имат за биологичен придатък на литературно-административното величие.
Иван скочи в микроязовира на „сивия поток” направо от високия бряг на науката – химик по образование, логик по призвание, той напусна Института по почвознание „Пушкаров” и зае полагаемото му се сякаш място в неофициалните класации още с първото си книжле. Макар че дебютира със сбирката си „Прости сетива” на 34 години, когато негови връстници, ярки дарования като Миряна Башева и Борис Христов, вече бяха национално известни и плашеха до заекване утаените старчоци от писателския синод с неподражаемите си – свирепи и тъжни – изпълнения в поезията.
От Иван Методиев никой не се уплаши, защото беше спокоен и в нещо явно съсредоточен. Уж ясен, прост и прозрачен като формула, а фин и пейзажен, замислен и наблюдаващ.
Биографията му – тогава тя имаше голямо значение за кариерата на всеки от нас – бе на типично софийско копеле. Цял живот обитаваше таванския етаж на въздуха над „Солунска” 1, на две крачки от писателското кафене и на една от кино „Култура”.
Иван изначално беше влюбен в природното, в естественото, в органичната химия на нещата – дърво, река, птица, водно конче, поле, пак дърво и над него зеещата самота. Това не беше онази известна шаячна правда и селска мъка по родния край, защото Иван беше не просто градски, а чисто централен човек и поет. Родният му квартал и до днес се нарича площад „Славейков”.
Онова, което пишеше, беше нов вид словесна живопис, който не стряскаше, но респектираше, финес, чист рисунък, зад думите – тревожност, под тях – далечен подземен тътен, над – тях трева, но истинска, дива и непокорна, а не райграс, подстригван в правилен бретон от домашните помощници.
Методиев обаче си показа рогата още в дебютното книжле. Със странните природни акварели рязко контрастираха заглавия като „Естетика на трите мухи”, в които социалното избиваше не като работническа пот, а като черен мухъл на настъпващата влага. От която няма измъкване нито в буквалния, нито в преносния смисъл.
Общо взето, в началото на Иван като че ли му провървя – след втората му книжка „Пейзаж на душата” и младите, и по-утвърдените гъсеници го приеха заради изобилието на природа в стиховете му. И не посмяха да го схрускат публично. Не след дълго, доста неочаквано, дори седна на редакторския стол в отдел „Поезия” на сп. „Септември”. Там имаха право да печатат само най-верните на строя живи класици, някои вече отдавна мъртви за изкуството, наречено литература.
Слаб като вейка, висок като бурен, с пръсти на пианист, залитащ и противоречив, преди двайсет години Иван заживя като врабец – кълвеше малки водки с голяма чешмяна вода, пушеше, когато имаше какво да се пуши, трохите май не ги забелязваше, но забелязваше какво се върши около него. Дойде с готова естетика и своя поетика, но не остана безразличен към площадната вакханалия, обхванала дори философски настроени човеци като него.
Тогава написа най-непоетичните си стихове, в които поезията не отсъства, а обратно: толкова е в повече, че преминава в антипод на сарказма – вой на одрана, оставена без кожа и изоставена под сърпа на луната дишаща душа.
След като избухна демокрацията, Иван започна да издава списание „Нава” – славянски вариант на японските тристишия хайку. Опита се да бъде галерист – нае един гараж под Семинарията, после в центъра – апартамент. Не му провървя. Мутрите спряха да купуват картини. Но продължаваше за разлика от повечето слисани лирици да пише. Все по-улично, все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистово желание за горда и безсилна съпротива срещу помията на масовата култура, която прииждаше като отприщен мегаязовир откъм рухналата стена на Берлин.
Какво може да върши един истински поет, ненужен като употребена флейта? Да стане журналист, да стане политик, да развие в себе си бизнесенергия? Иван Методиев беше абсолютно верен пример за интелигентска неприспособимост. Който излезе от науката, вратите за него са завинаги затворени. Който скъса връзката си Бога и отвори душата си като кесия за синкопите на монетния звън – е аут от поезията. Битието, както е казал гениалният Маркс, определя съзнанието. Методиев бе изключително заинтригуван тъкмо от съзнанието на битието – що е то и защо е толкова неосъзнато. Но тази негова заинтригуваност днес не се осребрява. И не храни сирачета като неговите.
Не искам да излезе, че Иван е светец. Или книжен писарушчо, неудачник, каквито днес с лопата да ги ринеш. Обратно – пишеше рядко статии, но аналитични, подробни, с изследователска страст, сякаш не ставаше дума за политика, а за алхимия. За проникване отвъд материята на злото, на доброто, на обозримото.
Преди време тъкмо го взеха в някаква фирма на работа, изцепи се срещу бомбите над Сърбия и правилно ориентираните му работодатели – демократи по участ, иначе яки комуняги, го изхвърлиха като мръсно коте при кофите със смет. Методиев, унижен, но горд, даде някакво интервю, обаче не упомена политическите майстори на духовната бухалка. Вроденото аристократично мислене му стигне само да възпее, по-точно да изграчи като обект на мизерията кофите за смет, както и бездомните кучета и техните постоянни човекоподобни сътрапезници.
Ще се намерят хора, знам, които ще си кажат – да беше хванал мотиката и да иде на село. Да се беше отишъл на пиацата – да бърка бетон и да носи мебели. Да беше се върнал в партията, която напусна доброволно. Уви, не беше реститут, не беше син на фермер, нямаше физиката на мутра, но имаше дар да страда неописуемо и страдаше вместо нас. Кои нас ли? Онези, които криво-ляво набарахме конската опашка на времето и не я пускаме, докато фучим около себе си. И не ни пука за пеещото същество. За онова, което пее, защото може само да пее. Но не и да вади мангизи от това. За да има сили да продължи мисията си на пеещо същество.
Иван беше от месец и нещо в тотална депресия. Трескав, цигарен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък, въобще не се зарадва, че последната му книга стихове „Повече тишина” е отличена в конкурса „Помощ за книгата” към Министерството на културата. Рече ми: изчакай, не бързай, има време.
На близките си е казал, че отива някъде да пише. Ще се скрие и ако го потърси някой да отвърнат, че не знаят къде е. Преди да отлети към себе си, е разкъсал на парченца тефтерчето с телефонните номера на всичките си приятели. Между тях беше и моят.
Защо поетът Иван Методиев поиска да умре като куче – в тотална самота? Не е нужно да обичате поезията, да сте чели нещо от него, за да можете сами да си отговорите.
Накрая още нещо – само за вашето неутолимо любопитство на кибици – Иван не е посегнал на себе си. Просто е хванал първия вятър и се е стопил някъде край Добринище като една от своите любими прашинки, които някога летяха в слънчевия лъч и разваляха естетиката на трите мухи.
Друг поет – Иван Динков – някога написа: „След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор!” След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец.
Повечето стихосбирки на Иван Методиев предпоставяха и очертаваха цели етапи, цели насоки в „периодизацията” на съвременните поетически търсения („градски”, „тихи”, „философски” поети и пр.).
Новата книга на Методиев вече сама е период – ясно очертан период от битието на днешна България. „Повече тишина” не се изчита. Тя еква като вик, осъпричастява като страдание, пречиства като бунт.
Спомняте ли си изтънченото майсторства на „Космогинии” (1987)? Или успокоените до мъдрост лапидарии от „Книга на прашинките”(1995)? А оня по житейски пречистващ сблъсък на извисеното с вулгарното в „Гъзове и облаци” (1994)? Дори и да не си ги спомняте, дъхът на тези великолепно реализирани поетически умения неизбежно е проникнал и в новия ръкопис, но открояващото се в него надраства възприятието за „само поезия” – и то е: болката. Болката по България. Остра до съчувствие. Самоизстрадана до жажда за изповедност.
Горещо препоръчвам най-новия ръкопис на Иван Методиев „Повече тишина” да намери пътя към своите непознати проникновени читатели – до познатите пътят е лесен: едно тролейбусно билетче.
10 ноември 2002
ст.н.сътр., д-р
Дълбокото ми убеждение е, че Иван Методиев е един от най-значимите съвременни български поети. Събитие в културния ни живот беше появилата се миналата година негова философска стихосбирка „Време и Нищо”. Ето сега имах възможност да прочета новата му поетична книга и пиша тези редове под силното й въздействие.
В най-добрия смисъл на думата това е провокираща, ангажирана поезия на творец, който не желае да гледа страната си в агония. Всеки ред се забива като нож в паметта, а образите напомнят кошмарните „Капричии” на Гоя. Текстът се характеризира с голяма вътрешна хомогенност, нито за миг поетът не остава до констатацията, той дълбае и дълбае под повърхността на видимите неща, за да бъде верен на философското си кредо, да ни донесе вихрена картина на злото, за да възбуди в нас парадоксалната на пръв поглед „нежност на отвращението”.
Метафоричността е пребогата, без същевременно да е самоцелна. Интересно е, че неговите любими обекти на внимание – тревичките, щурчетата, капките роса – тук сякаш съществуват в трагично преобърнат свят, където са изскочили зловещи им сенки.
Страстен вик срещу задушаващата действителност, невероятно проникване в Светая светих на унижените и оскърбените, истински съвременни „Записки от подземието”, стиховете на Иван Методиев непременно трябва час по-скоро да се срещнат с жадния за истина читател, който несъмнено ще бъде разтърсен от тази безпощадна изповед.
8 ноември 2002
Иван Методиев бе творец на метафизическия пейзажи и трагично усещане за живота. С оголените си до болка сетива като чувствителен сеизмограф той изразяваше историческата нищета и мизерния бит на българския живот от позициите на високи естетически идеали.
Беше истински поет, озарен от красота и страдание. Сбогом, приятелю, поезията ти тепърва ще живее! Ти не бе от онези, които изяждат безсмъртието си приживе.
От години той живееше почти отшелнически, отричащ се от всичко грозно и нечисто. Новите му стихове са заклинания за добро, за човечност. За милост. Дано тя стигне душата му, стиховете му и бъдещата им съдба.
Иван Методиев беше по-значимо явления в поезията ни, отколкото се струва на хора, имащи повърхностен поглед върху нея. Той вярваше, че тя притежава собствена градивна сила, че действително е по-важна от науките, политиката, религията. Тези му убеждения звучаха наивно за повечето хора, но намираха добри адепти сред автори, прохождащи в своето призвания, зареждаха ги с вяра. Животът му често беше живот на анахорет, с което самият той отстояваше правото на поета за паралелно и неподвластно на догматичните норми битие. Смъртта му е внезапна и тъжна, но тя стана част от стихотворението на живота му, едновременно трагично и пълно с несекващо изумление пред света.
Иван Методиев беше по-значимо явления в поезията ни, отколкото се струва на хора, имащи повърхностен поглед върху нея. Той вярваше, че тя притежава собствена градивна сила, че действително е по-важна от науките, политиката, религията. Тези му убеждения звучаха наивно за повечето хора, но намираха добри адепти сред автори, прохождащи в своето призвания, зареждаха ги с вяра. Животът му често беше живот на анахорет, с което самият той отстояваше правото на поета за паралелно и неподвластно на догматичните норми битие. Смъртта му е внезапна и тъжна, но тя стана част от стихотворението на живота му, едновременно трагично и пълно с несекващо изумление пред света.
Изданието е спечелило конкурс на Националния център за книгата
Стихосбирката като ръкопис два пъти участва в конкурса „Програма за книгата” на „Националния Център за книгата” към Министерството на културата. През 2002 г. журито не оцени тези стихове, но през 2003 г. им гласува пълното си доверие.
Това стана благодарение и на двамата рецензенти – поетът В. Самуилов и критикът Г. Цанков, които на два пъти твърдо, безкористно и безвъзмездно заставаха зад поезията на Иван Методиев – истински камък в огледалото на обществената апатия.
Издателство „Факел” благодари и на двамата за благородния им жест.
Автор © Иван Методиев
Художник на корицата © Стефан Десподов
© Факел, 2003 ISВN 954 - 411 - 090 – 9
Иван Методиев
Повече тишина
българска, първо издание
Редактор: Румен Леонидов
Рецензенти: Виктор Самуилов, Георги Цанков
Компютърна обработка: Гергана Икономова
Рисунка на корицата:Стефан Десподов
Тираж: 500 бр.
Цена: 2 лв.
Печат: Изток-Запад
Издателство „Факел”
1301 София, ул. ”Бр.Миладинови” 28
тел. 989 04 09, факс 980 94 04,
leonidov@mail.bol.bg
