Почакай, врано,
аз ще пия пръв от този извор...

Да чака и смъртта –
по-жаден съм от нея.

А ти, змия, не чакай – изплези език,
ела да се огледаш
в новата си риза.

 

Дали не търсех брод през тишината?
Сред някакво поле се озовах.
Безброй орачи нейде под житата
в пръстта мълчаха, станали на прах.

А тъй спокойно въздухът трептеше.
Заслушан в своя корен, всеки клас
по свой закон невидимо растеше.
Случаен пътник там бях само аз.

 

Трънак и шипки никнат върху склона,
над тях – плашило, тиква и къпина.
А по-нагоре – камъни и глина.
И Бог, със седем врани за корона.

Едно врабче куцука през тревата –
огромен страх това телце е скрило.
Въздъхва Бог, а старото плашило
лениво се почесва по главата.

 

Селце на хълма. Под селцето –
рекичка, шипка и щурче.

Каквото шипката прошушне,
щурчето в миг го отрече.

Един старик върви по пътя
и с кончето си разговаря.

Пролае пес, петел пропее
и времето си изтече.

 

Изящество на мисълта,
къде си скрито – в яснотата.

Послушай земните пчели
и разказите на тревата.

А там глухарче отлетя,
следа не ни остави даже.

То каза всичко на света,
каквото имаше да каже.

 

Кученце мокро край пътя скимти,
а един кучи син вика – гледай го ти...

Човек да беше – да го убия.
Подушѝ ме де, хайде...
Ела да те скрия.

И с ръка, с която краде и пребива,
виж сега как го гушва – и мъгла ги обвива.

Тъй ще бродят и бродят все двамата те...
И накрая ще стигнат.
Не питай къде.

 

В дланта на сирачето и Бог се побира.
В палчето – мама.
В показалчето – всемира.

Не си лапай палчето! Не си лапай палчето!
Не пипай, не пипай
огъня с показалчето!

И не питай за мама. Не питай за мама.
А от огъня само
локва остана.

 

Шипка върху сипея расте.
Кос кръжи над шипката и ето –
радва му се тя като дете...
Косът е душата на детето.

Камъка преплувала е тя,
тук за тази птица да изгрее –
да я сгуши в своите листа,
да я полюлее.

 

Тънката връвчица на ветреца
свързва, както тялото с душата,
юлската рекичка и врабеца,
който лъкатуши над водата.

Залезът е само драскотина,
грапав дим от шипка отразена.
Сянката ми мина и отмина,
с ореол от риби обкръжена.

 

Ветре, спри, ще ми отвееш
пътя под краката!

Шипката с последни сили впива
нокти във луната.

Птицата лети, лети, а ето –
неподвижна си остава.

Бог твори,
а сатаната обяснява.

 

Треви безгрижни, все едно
къде ви сеят ветровете...

Прекрасно е това, което
си е поникнало само!

Така и нашите съдби
са пръснати съвсем нехайно.

Ще ни запомнят може би
с това, което е случайно.

 

Една отсечена върба
край ручея видях
и без да зная за какво,
при нея се поспрях.

Подухна вятър и за миг
потръпна тя едва...
Прескочих някакво гнездо,
отминах след това.

 

Звезди и звезди. Сред звездите –
мракът изгрява.

Бог твори и твори, а после
тук-там зачертава.

А в кръчмата, някакъв старец
вдига чашата недопита –

нежно прихваща за вратлето
мушицата,
дъхва в крилцата й
и тя отлита.

 

Мама още няма три. Куклата приспива.
Като куче изведнъж куклата завива.

Пули се към мама тя – все по-грозна става.
Мама тъй я хваща страх, че се напикава.

Мокра в ъгъла скимти – нищо не разбира.
Казват й – мълчи дете. Майка ти умира.

Тихо, не плачи дете – ще ти купим зайче!
Мама още няма три. Мама спря да плаче.

Зайче ще си има тя – как се радва само.
Няма мама на кого
да прошепне „мамо".

 

Всичкото време е в Ще и в Било.
Време и нищо.

Всичкото нищо – в мътно стъкло.
Нищо плюс никой.

Капка по капка изтича денят –
ручей от нули.

Бог безспорно ни шепне с дъжда, но какво?
Неродените само са чули.

 

Самотният самотен е роден.
Самотният е всъщност най-самотен
в мига, във който бъде споделен.

Ти, дива нечовешка тишина,
наречена от някого вселена...

Звезди, частици, Бог, треви, луна,
какво сте вие – сянката ми само
в една крайпътна локва отразена.

 

Дай сега на локвата, небе,
само капка дъжд, та да прескочи
корените и да стане ручей.

На помощ, облаци, на помощ, облаци –
сега е време да примигнем!

Елате, жаби – нужно е да сричаме.
Елате, риби – трябва ново ехо.

И време е – елате, зверове,
да топнете муцуни.

 

Със цвят на врана е полето,
от камъните дим струи.
Един щурец – сърце в сърцето,
безкрайно нищото зове.

През изтънялата луна,
с почуда мъртвите се взират
към този свят от мъртъвци,
които могат да умират.

 

С пет ненадейни капки,
за цялата жълта степ,
юлският облак доказа:
Бог = 5.

Само щурецът може
и жаден да е щастлив.
Бог, срича той, е кръгъл,
на вкус – леко тръпчив.

 

Моят връх е капката вода
върху детелиновия цвят.

Стъпчеш ли го, няма и следа.
С нищото съм истински богат.

Нищото поисках да ти дам –
да повярваш колко си голям.

Виж, пчелица капката изпи –
знае, че въобще не я боли.

 

Един ръждясал клон насред реката
с години вече в тинята лежи.
Дошъл покоя тук да продължи,
той пълни със мехури тишината.

Тече реката – тъй тече всемира.
И няма утре. Няма по-преди.
Следи от риби в птичите следи.
А кой към теб от дъното се взира?

 

Тук някога било е храм,
а после хан крайпътен.
А после пътят запустял
на смок се е превърнал.

Кръчмарю, дай ми чаша дъжд
и късче от луната...
Богат съм днес – ще ти платя
със есенния вятър.

 

Щом животът е Защо, ти бъди Защото.
Щом е всичко зло и зло, в чаши да е злото.

С миглите ме прошепни – вой отпий от воя.
С всичките мъже бъди – тъй ще бъдеш моя.

Кучка, уличница, смрад! Птица нажалена...
Нечовешка самота с поглед на вселена.

Пий сега и забрави. Пий от мен, любима.
Няма изход, няма път. Нека вино има.

Пий и разпусни коси прелестно нехайна.
Тъй ми прошепни смъртта, сякаш че е тайна.

 

Имах си майка. Беше детска учителка.
По ръба на балона животът й мина.
Слончета, мечовци, гърненца, кокиченца –
всичко на уж...
На уж мама почина.

С огромни мигли на спящи кукли,
мълчите вие вселени...
Само смехът на мама се чува –
хорце потропва
с дечицата неродени.

 

Часовникът брои нещо –
това не е времето.

Аз броя нищото –
това е времето.

Един ручей,
две жадни врани,
три четвърти от ветрец.

Седемнадесет мушици край върба
си играят на дъждец.

 

Не пожелавай! Не пожелавай!
Никой няма да те спаси.

Отпий от моята чаша.
С устни ме възкреси.

Не от обич – от дива ярост!
От безнадеждност със мен бъди...

Да преплуват мъртвите през вика ти
от Не може да бъде
до Може би.

 

Мокър път с копита от мъгла.
Врана между капките подскача.
Или може би това е здрача –
хрипкав здрач с проскубани крила.

Или пък от лишей е петно...
Или някой камък се прозява...
Ясно виждам – мрак след мен остава.
Или врана... Или все едно.

 

Ръждива папрат. Мокро ехо.
Почти двурога тишина.

Почти мъгла в почти небето,
почти парчета от луна.

Уж път, а просто кост от сипей.
Уж Бог, а просто трън ронлив.

Уж някой, а до ужас никой.
Уж никой, а до ужас жив.

 

Някакъв скитник сега из боклука се рови –
ей че късмет –
четири свински ребра!

Ето и старият уличен пес се тътрузи –
зверски ръмжи,
нежно провесва език.

Дръж, вика скитникът, сякаш е с царска корона.
Виж ги, небе,
как си похрупват сега.

 

Въртят щурците колелата
на есенния кръговрат.

Протяжно стене здрачината,
като врата към оня свят.

Това, с което си богат,
не можеш да го притежаваш.

Чуй, камъкът мълчи ритмично –
нали е на щурците брат.

 

Светът е мисъл – всяко същество
първичната идея отразява.

Тук всичко значи нещо, но какво?
Тече животът – смисъла остава.

Към смисъла ли всъщност се стремим?
Жребче процвилва. Кос в дъжда пропява.

Октомври. Угарта излъчва дим.
Димът навярно всичко обяснява.

 

Когато се родих, един човек умря.
Но бях така зает – не му запомних името.

Когато проговорих, въздухът изчезна.
Да бях прогледнал, щеше да изчезне и светът.

Ти, мой единствен свят, със Оня срещу мен,
над виното надвесен, както Бог над глината.

На седмата от чашите попитах –
как се казваш?
А той заспа.

 

По-тихо, зверове, да чуем как вали...
По-тихо – ще помислят, че сме хора.

По-тихо, дъжд. По-тихо, дъжд.
Това е епохата на потайното виене.

Който има дечица, да си близне дечицата.
Който нищо си няма, да захапе дъжда.

По-тихо, дъжд. Още по-тихо.
Съвсем тихичко.

 

Две голи тополки на сивия хълм,
а дяволът шепне: – и Бог е рогат...
О, твоето тяло бе целият свят,
чрез твоите устни повярвах, че Съм.
Не питай, не питай за мъртвите дни...
Виж, есен е, нека ръми и ръми.
Виж, охлювче ближе следа след следа,
опипва с рогцата си
всяка капка вода.

 

Бързо, врано,
вдявай вятъра в иглата,
да закърпим облака с луната –
да направим наметалце за това сираче,
да му бъде топличко, додето си поплаче.

Шипке, шипке, лодка му стани –
пренеси го през бодлиците на здрача.

Къртице, къртице, не се озъртай –
веднага му дай нови ботушки.

 

Не затваряй вратите.
Дай на снега да прекрачи през прага.

Нека затрупа косите ми, котката,
всичко, което нарече любов.

Нека вали и вали и вали...
Каквото се случи, това да вали...

Вятър отвява
птичите стъпки
от заскрежените клони.

 

Скитник е минал тук през снега
с някаква врана, от глад окуцяла...
Сякаш са тръгнали просто така,
ръка за ръка край рекичката бяла.

А там катинар от луна са направили,
преди да прекрачат отвъд белотата.
Едно рижо перце вместо ключ са оставили –
или просто по-силно
е примигнала враната.

 

Стобор. И куче зад стобора.
Луна с ръждясали рога.

Старик с тояжка във ръка –
единствената му опора.

Старикът знае – само миг
човек да бъде му остава.

Развързва кучето – с ритник
урок по свобода му дава.

А то по детски проскимтява
и нежно близва го с език.

 

Господи, да бях на твое място,
друга щях да сторя тази шипка.
Щях да я даря с бодли от вятър,
с устни на река...

Шипке, я пийни си от кръвта ми,
да ме пренесеш през тишината.
Ти, луна, зад облака си стой –
нямам вече нужда от луна.

 

Бог някак без да иска сътворява.
Така детето блъсва без да иска
паничката и кашата разплисква.
Заплаква то – и Бог веществен става.

Ти, който питаш смисъла къде е
и как така се ражда битието,
близни сега сълзата на детето
и виж го само как ще се засмее.

 

За луната е огледалце.
За гущера – нова опашка.

За облака е глухарче.
За сирачето – копче в джобчето.

Но сирачето не е тъжно –
намери си костенурка.

Виж какво копче си имам!
Синичко. С четири дупчици.

 

Толкова никой, толкова никой,
пък с ръкавици.

Вижда някаква котка, по-точно опашката –
пис-пис!

Всичко й каза за себе си, всичко –
цялата тайна.

Най-сетне го чуха, най-сетне повярваха –
рекоха мяу!

 

В търбух на червей слънцето изгрява.
Треви и птици, облаци, листа,
въздишката, която ти се дава,
какво са, сладко мляскане в пръстта.

Щом всички наши дни са сетни дни
и всяка първа стъпка значи край,
то време е, слепецо – прогледни.

Плешивата тояга възседни –
на конче със смъртта си поиграй.

 

Разкъсай, Господи, мъглите,
да видя твоите очи –

но с химните на зверовете
кръвта ми искам да звучи –
че старческата ми тояжка
към греховете ме влече –

и направи калта момиче –
да ми роди едно дръвче!

 

Щастлив е старецът сега –
как жадно в пролетта се взира.

Как тътне мътната река.
Как сок към корена напира.

Чуй, крава за бика мучи
и вълк простенва за вълчица.

Копнеещо свиня квичи.
Кокетно пръдва магарица.

 

Щурецът има само
една едничка песен.

Нима с еднаква радост
се ражда и умира?

Щурецът има само
една едничка песен.

Щастлив е този, който
езика му разбира.

 

Това, което мислиш, че ти шепна,
го шепнеш ти.

Аз само тишината в теб докосвам –
да проехти.

В деня, когато тръгна да заплащам
за всички дни,

с това че си запомнил свойто име,
ме запомни.

 

Кал. Огради сред калта.
Две-три сажди над комина.
В кучешката пустота
куче някакво премина.

Спри се, скитнико, постой,
да се сгушат вой до вой.
По лицето ме близни,
с мене към смъртта тръгни.

 

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

 

Прерових много древни книги
какво намерих вътре – прах.

Желаех уж мъдрец да бъда.
Видях смъртта – не я познах.

Поема мислех да напиша,
но духна вятърът нехайно...

Дойдох по-гол от летен облак,
а колко много пропилях.

 

Иван Методиев
Време и нищо

Българска
Първо издание

Редактор и издател  Румен Леонидов
Техн. редактор  Любица Златарева

На корицата е използвана картина на Салвадор Дали

Формат 84/108/32
Печатни коли 3,5
Тираж 500 бр.
Печат ЛИК

2001
ISBN 954-411-076-3

Изданието е спечелило конкурс на Националния център за книгата