ПУБЛИКАЦИИ |
Два дена след представлението на театър Но си седим с поета Иван Методиев и си подхвърляме думи.
– Почувства ли нещо от Но?
– То не е чувстване, не е и усещане, а предусещане. Този, който се изправя срещу театъра Но, или ще успее да се включи към някакво всеобщо медитативно пространство, за да навлезе в една област на преднещата. Или просто няма никакъв шанс за контакт с театър Но.
– Предусещане или следусещане?
– Предусещане. Всъщност дали ще бъде предусещане или следусещане... - не, пред, пред, предусещане. То е... Предусещане в смисъл, че... повече или по-малко усещането се явява като форма, като някаква форма, като нещо високо, усет за нещо, чувство за нещо. То е определено, то има някаква форма. А другото е пред, предформа. Например усещам топлина или хлад, или грапавина – нещо. А при другото най-многото, което може да се каже, е: имам усещане, че ще се появи усещане.
Макар че „пред" и „след" в случая може и да са тъждествени.
То е като възникване на атоми от пустотата.
В областта на предусетите, на предусещането няма посоки, няма координатна система, няма определено пространство, което да е предварително зададено. Нещо, с което иие... ние... не че не го притежаваме, а развитието на нашето изкуство, т.е. мисленето е следвало една по-симетрична ос.
Може би просто ос?
– Да. Ос. Посока.
Докато при театър Но поначало сме в отвъд време-пространство. В предусещането.
– Да говорим ли въобще, че театър Но може да ни даде нещо?
– Ние не можем да бъдем зрители в такива явления като театър Но.
– А какво сме там?
– Ние сме участници. Съ-сьздатели. Нямаме друго място. Там всичко е в една точка, както преди първичния взрив на Вселената. Всички сме вътре, във възможностите на едно духовно пространство.
– Като питам какво „дава", си мисля за малко абсурдното положение, при което „даването" е част от оста.
– Без съмнение. Зададем ли въпроса, какво можем да получим, автоматично се вкарваме в някаква линейност на представите. „Давам – вземам." Има някаква логическа мисъл – аз трябва да я разбера. Или по-модерно – „комуникация". Но с поетическото мислене нещата са по-различни.
– Много е интересно, че това, което ни вади от понятийна и координатна система, именно то е, твърдят специалистите, възможно най-добре структурираното, строго включено в координатна система. Строго организирано, строго понятийно, строго координатно. Използваме чужди правила, за да разбием нашите?
– Точно така.
Какви са собствените принципи на мисленето на кръстопътния човек?... Дали кръстопътният човек е толкова рационален, колкото е западният човек, дали неговото мислене се движи в една непременна линейност или обратното, той е толкова интуитивен, колкото примерно е източният човек. Или за нас трябва да се търси някакъв особен, друг, може би непознат принцип? Ние живеем върху земите на метафората. Това са земите, които са родили кентаврите.
– Въпросът беше...
– То просто ни изсмуква. Това е шансът. То трябва да ни изсмуче в области, които са преди формата, преди световете изобщо. Изкуството е преди света. Поначало.
Това са само входовете. Кодовете.
Шансовете за възприемането на изкуството е да отидем отвъд анализа, отвъд възможността за какъвто и да било анализ. Това означава да отидем отвъд аксиомите. Да отидем в тези области на света, които са предаксиоматични, когато още няма светове. Да навлезем в сфери, където нещата съществуват само в техните възможности. Според мен това е шансът на възприятието на всяко изкуство, включително и на театър Но.
– Значи имаме нужда от нещо добре структурирано, за да отидем в пред...
– Да. Имаме нужда от някакви входове.
– Колкото по-непознати, толкова по-добре ли, какво?
– Ние сме свикнали на обратното.
– Не се ли изявяваме като хора, които се стремят към предчувственост...
– Да го кръстим „състояние пред"...
– ... и които, за да го достигнат, имат нужда от външен тласък?
– При нас е така. Ние трябва да бъдем прилъгани с неща, които могат да се пипнат.
– А няма ли никакви шансове само...
– Има шансове. Ние го правим ежедневно, но просто не го забелязваме. Човек изпада ежедневно в такива медитативни състояния – това може да се постигне чрез погалване на дете, да кажем. Чрез случаен поглед върху извивката на една върба. Понеже виждам през прозореца...
Така си продължи разговорът. Отвън върби не се виждаха.
Христо Буцев