Два дена след представлението на театър Но си седим с поета Иван Методиев и си подхвърляме думи.

– Почувства ли нещо от Но?

– То не е чувстване, не е и усещане, а предусещане. Този, който се изправя срещу театъра Но, или ще успее да се включи към някакво всеобщо медитативно пространство, за да навлезе в една област на преднещата. Или прос­то няма никакъв шанс за контакт с театър Но.

– Предусещане или следусещане?

– Предусещане. Всъщност дали ще бъде предусещане или следусещане... - не, пред, пред, предусещане. То е... Предусе­щане в смисъл, че... повече или по-малко усещането се явява като форма, като някаква форма, като нещо високо, усет за нещо, чувство за нещо. То е оп­ределено, то има някаква форма. А другото ­е пред, предформа. Например усе­щам топлина или хлад, или грапавина – нещо. А при другото най-многото, кое­то може да се каже, е: имам усещане, че ще се появи усещане.

Макар че „пред" и „след" в случая може и да са тъждествени.

То е като възникване на атоми от пус­тотата.

В областта на предусетите, на преду­сещането няма посоки, няма коорди­натна система, няма определено прос­транство, което да е предварително зададено. Нещо, с което иие... ние... не че не го притежаваме, а развитието на нашето изкуство, т.е. мисленето е следвало една по-симетрична ос.

Може би просто ос?

– Да. Ос. Посока.

Докато при театър Но поначало сме в отвъд време-пространство. В предусе­щането.

– Да говорим ли въобще, че театър Но може да ни даде нещо?

– Ние не можем да бъдем зрители в та­кива явления като театър Но.

– А какво сме там?

– Ние сме участници. Съ-сьздатели. Нямаме друго място. Там всичко е в една точка, както преди първичния взрив на Вселената. Всички сме вътре, във възможностите на едно духовно пространство.

– Като питам какво „дава", си мисля за малко абсурдното положение, при което „даването" е част от оста.

– Без съмнение. Зададем ли въпроса, какво можем да получим, автоматич­но се вкарваме в някаква линейност на представите. „Давам – вземам." Има някаква логическа мисъл – аз трябва да я разбера. Или по-модерно – „комуника­ция". Но с поетическото мислене неща­та са по-различни.

– Много е интересно, че това, което ни вади от понятийна и координатна сис­тема, именно то е, твърдят специалис­тите, възможно най-добре структури­раното, строго включено в координатна система. Строго организирано, строго понятийно, строго координатно. Изпол­зваме чужди правила, за да разбием нашите?

– Точно така.

Какви са собствените принципи на мисленето на кръстопътния човек?... Дали кръстопътният човек е толкова рационален, колкото е западният чо­век, дали неговото мислене се движи в една непременна линейност или обрат­ното, той е толкова интуитивен, кол­кото примерно е източният човек. Или за нас трябва да се търси някакъв особен, друг, може би непознат прин­цип? Ние живеем върху земите на ме­тафората. Това са земите, които са родили кентаврите.

– Въпросът беше...

– То просто ни изсмуква. Това е шан­сът. То трябва да ни изсмуче в облас­ти, които са преди формата, преди световете изобщо. Изкуството е преди света. Поначало.

Това са само входовете. Кодовете.

Шансовете за възприемането на изкус­твото е да отидем отвъд анализа, отвъд възможността за какъвто и да било анализ. Това означава да отидем отвъд аксиомите. Да отидем в тези области на света, които са предаксиоматични, когато още няма светове. Да навлезем в сфери, където нещата съществуват само в техните възможности. Според мен това е шансът на възприятието на всяко изкуство, включително и на театър Но.

– Значи имаме нужда от нещо добре структурирано, за да отидем в пред...

– Да. Имаме нужда от някакви входове.

– Колкото по-непознати, толкова по-добре ли, какво?

– Ние сме свикнали на обратното.

– Не се ли изявяваме като хора, които се стремят към предчувственост...


– Да го кръстим „състояние пред"...

– ... и които, за да го достигнат, имат нужда от външен тласък?

– При нас е така. Ние трябва да бъдем прилъгани с неща, които могат да се пипнат.

– А няма ли никакви шансове само...


– Има шансове. Ние го правим ежеднев­но, но просто не го забелязваме. Човек изпада ежедневно в такива медитативни състояния – това може да се постигне чрез погалване на дете, да кажем. Чрез случаен поглед върху извив­ката на една върба. Понеже виждам през прозореца...

Така си продължи разговорът. Отвън върби не се виждаха. 

Христо Буцев