Законът на глухарчето

Диалог с Георги ГОСПОДИНОВ, Николай ТОНЧЕВ, Пламен ДОЙНОВ и Иван МЕТОДИЕВ

Литературен вестник, 7-13.12.1992 г.

Георги ГОСПОДИНОВ: Мисля, че трябва да започнем с определение за нава или по-точно с липсата на определение. Според мен, именно невъзможността да се даде окончателно определение на нещо е доказателство за неговото съществуване. Теоретизирането и канонизирането винаги е един миг след това, след случващото се и аз се надявам този миг да бъде достатъчно далеч, за да не лишим още сега нава-та от живот.

Николай ТОНЧЕВ: Това противоречи на идеологията на нава, която е абсолютно източна и не може да се говори за лишаване и наличие на живот, при положение, че животът съществува в много варианти. Така че, е абсурдно да се говори, че давайки определение на нещо, ти го убиваш. Напротив, ти го оживотворяваш.

Г.Г. Ето още един проблем. Нава източна ли е или...

Н.Т. Източна е.

Г.Г. По това можем да спорим.

Пламен ДОЙНОВ: Доколкото аз имам поглед върху текстовете, свързани в една или друга степен с дефинирането на нава, тя най-малко може да се нарече източна рефлексия, рефлексия на източния тип писане. Мисля, че Иван Методиев още в първите си статии в "Пулс" се опита да даде една обосновка от чисто славянска гледна точка, извлече името дори на стила от славянските духове. Но това е до голяма степен все пак самоопределение на самите нависти, самоопределение, че, видите ли, ние имаме славянски корен. Но ми се струва, че това подлежи все пак на сериозни възражения, по простата причина, че липсва устойчива аргументация за това.

Г.Г. Това, което нас сега ни обърква е практиката нава, която ние познаваме. Грубо казано, може би 80% от текстовете нава наистина имат източен привкус. Но това сие проблем на самите навитяни или навитаци. Може би второто определение подхожда повече... Навитаци, които намират убежище в стила нава. Те са прочели книжката с японски тристишия, която излезе преди няколко години у нас и продължават със същия напън. Може би трябва сега да определим и хайку какво е, за да го разграничим от нава. Всъщност канонът на хайку е определен отдавна с разпределението на сричките, със сезонните думи и пр.

Иван МЕТОДИЕВ: Не се съмнявам, че има разлика в това, кой автор как се реализира. Въпросът е дали това е проблем на нава или е проблем на автора. Ако става въпрос за проблема на нава, то е, възможно ли е да има автентично мислене на Кръстопътя или не. Дали мисленето на Кръстопътя е "нещо средно" между мисленето на Изтока и Запада, както традиционно се смята или за него е характерна някаква неизвестна, трета доминанта, която, така да се каже, контролира доминантите на Запада (рацио) и на Изтока (интуиция). Въпросът е – може ли да се намери такава доминанта в мисленето на Кръстопътя, която по някакъв начин позволява съчетаването на несъвместими елементи. Кой е принципът, който го позволява. И второ, не са ли именно елементарните поетични обекти път към неговото познание.

Бойко ПЕНЧЕВ: Според мен същината на нава е именно в неразграничаването. Именно в това виждам нейната славянска или българска специфика, в нейния антилитературен патос, в тази интенция за омесване на категориите литература и живот. Иначе е празна работа да спорим дали е източно или западно. Мисля, че нищо в България не може да бъде източно или западно. То си е наше...

(Шум. Намесва се арийската раса и Жълтото море...)

П.Д. Чакайте. Съжалявам, че не бях достатъчно ясен. Няма абсолютно никакъв смисъл, според мен, да търсим генеалогията на нава-та именно защото такава липсва.

Н.Т. Тя е измислена.

П.Д. Точно така! Тя е явление от края на 80-те години на нашия век.

Б.П. Измислени ли са предтечите на нава?

Йордан ЕВТИМОВ: Все пак ние трябва да разграничаваме сп. "Нава" от текстовете, съществуващи отпреди нава. Дотолкова, доколкото сп. "Нава" е една вана с текстове, които са много различни и които не се побират изцяло в разбирането за нава.

Б.П. Искам да предложа една хипотеза, която все още не поддържам и затова искам да я проверим заедно. Е ли кръстопътният стил стил на отрицанието на този, който се съпротивлява срещу връхлитащите го вълни от Изток и Запад. Дали той е една априори опозиционна, бунтарска позиция, която в своята практика снизява импулсите, идващи от различните цивилизационни центрове. И не е ли нава по-скоро антиизточиа, отколкото произточна и поскоро антизападна, отколкото прозападна.

П.Д. Аз упорито бих противопоставил на метафората за Кръстопътя метафората за Острова. Защото в самата метафора за Кръстопътя е поставено понятието за път или пътища. Просто не сме на кръстопът. Ние сме на остров. България е остров, защото пред България в момента няма пътища. Цялата трагедия на острова е, че никой не го иска в този момент. Той е в своята тотална самотност. Неговата трагедия в този момент е, че му липсва Стената. Това го превръща в едно тяло, устремило своите окончания във всички посоки и нагоре към небето, особено нагоре към небето.

Н.Т. Съвременното поетическо мислене е функция на съвременния живот.

И.М. Убеден ли си? Смяташ ли, че поетичното мислене е някаква функция на който и да било живот?

Н.Т. Това е един безспорен постулат. Западното мислене е двуизмерно – сега и тук. Това е житейското мислене. То не включва презумпцията, че аз живея още един път и още един път и...

(Общо несъгласие и негодувание.)

Нека продължа... Съвременният живот допуска едновременното съществуване на Източното и Западното мислене, макар че те се изключват взаимно. Нава е допирането на тези две взаимоизключващи се неща, т.е. първата фаза на допирането.

П.Д. Точно така. Тя е с претенции за синтез.

Г.Г. Това беше първият подхвърлен въпрос, който ние отминахме. Дали нава е нещо самостойно и самоопределящо се или просто съчетание на източни и западни модели.

П.Д. Добре, нека приемем, че нава е нещо трето и различно. Мисля, че всички ще се съгласят.

И.М. Нава е в хипотезата, а не в правилото.

П.Д. Да. Но нека приемем, че нава действително съществува и това да ни обединява. Иначе разговорът става безсмислен.

Й.Е. Ще измедитирам върху разговора дотук. Обстоятелството, че ние говорейки за нава, говорим за човешкото познание, за принципите на мислене и за други онтологически мащабни неща, още веднъж потвърждава факта, че нава е нещо, което стои извън литературата...

Г.Г. Да кажа една нава.

Н.Т. Не, не, не...

Г.Г. Дори когато Ники казва
"Няма нава",
той казва – нава.

Б.П. По принцип литературата е излишък, изобилие и прекаленост от кодове и знаци. В този смисъл, нава-та се опитва да не бъде литература. С нейния минимализъм, простота и т.н. Но ние не можем да претендираме, че нашите интуиции, наречени тук "кръстопътни", са нещо, което непременно трябва да обедини света. Отново се връщам към своята теза от началото на разговора, че Кръстопътното мислене не е глобално мислене, което трябва да наложим на света, а само наше мислене и поведение, проява на нашия бунт. Кръстопътното мислене е мисленето на влюбения, в своята отхвърленост отхвърлен. И в този смисъл най-нава бяха псувните в един от броевете на "Литературен вестник".

Г.Г. А протестното писмо на учителките...

Б.П. Именно това антикултурно, антилитературно смесване, желаещо да наложи първичната човешка екзистенция в един свят, който другите цивилизации се опитват да ни отнемат... Разсеяхте ме...

П.Д. Социокултурната ситуация, в която ние сега се намираме е ситуация на фрагментаризацията. Оттук идва болезнения стремеж за световно обединение. И нава-та според мен е реакция на българското поетическо съзнание за отграничаване, за измисляне на свой фрагментарен език. Затова са тези търсения на корените на нава в славянската митология. Ето защо аз твърдя, че нава не е маргинално явление в нашата литература. И точно в това е моето възражение срещу нава. "Стилът" се опитва да се "самоепизира", т.е. опитва се да стане школа, течение, кръг. За мен нава дори не е стил, а воля за стил.

Б.П. Но то е именно стил, независимо дали ти харесва или не, защото е транслитературно и трансдискурсивно.

П.Д. (сопнато) Нава-та се опитва да се превърне в център...

Г.Г. (по-човешки) Тук прозвучаха две основни понятия – маргиналия и реакция. В една степен Данчо е прав, че нава-та е маргиналия. Това, доколкото приемаме, че живеем в едно предварително написано, предварително съчинено (не от нас) пространство, където ние търсим някакво празно поле, в което да се положим. Това поле естествено е мъничко и ние сме принудени да "навитираме". Но аз поддържам повече тезата за нава като реакция. Реакция срещу едно непрекъснато говорене, срещу дълги и безплътни текстове. Текстове, имащи претенцията (но не и потенцията) за всеобхватност, за запълване на пространството и тоталност. Текстове-тестиси, които се опитват да запълнят със семе и семи, да опръскат със семе и семи всичко около себе си. Затова казвам, че нава е реакция срещу тези "оплодителни" актове.

Й.Е. Нава е нонсенс...

Н.Т. Нава са текстове, които имат смисъл, но нямат функция.

Б.П. Нава-та спекулира с мълчанието. В този смисъл тя играе с чужди тестиси.

П.Д. За да свършим с гениталиите, ще кажа, че нава отрича тестисите, но се превръща в член. Именно спекулирайки със своята маргиналност, тя се стреми да стане център, течение, школа... И затова е член.

Г.Г. Няма нищо обидно в това.

Й.Е. Всяка периферия се стреми да стане център.

П.Д. Да, и това е характерният механизъм на модерността. Периферията да стане център.

Н.Т. Нава възниква в един определен момент и това никак не е случайно. Тя запълни и полиграфическо и литературно пространство. Соцреализмът наистина имаше претенция за абсолют и универсалност.

И.М. Като всяко нещо в България, нава започна като реакция. Да не забравяме, че това все пак са осемдесетте години. Нава се появи като име за отграничаване. Проблемът беше доколко едно име – един балон – може да се изпълни с конкретно съдържание.

П.Д. Мисля, че балонът се изпълва. Имахме теоретични текстове, практика, списание "Нава", разговори за нава и т.н. Но аз искам да кажа за една друга тенденция, която някъде от месец се появи в нава. Това е свързано със стихосбирката "Лапидариум" на Георги Господинов.

И.М. Това е интересно, наистина. Да не забравяме и книгата на Бойко Пенчев.

П.Д. В "Лапидариум" се забелязва онази своеобразна изчерпаност на нава-та като отделен текст. Тук вече имаме лапидариум. Тук имаме помещение, в което се подреждат камъни или по-скоро надписи, има подредба. Тук имаме макроконтекстуалност, забележете. Вече имаме конструиране на един отделен свят от нави. Едни отворени сами по себе си краткости или надписи, но затворени в своя свят на книгата, на макротекста.

Н.Т. Един въпрос към Пламен. Означава ли, че ние отричайки нава ще трябва да се върнем към онези текстове, които бяха причина нава да се появи? И означава ли, че нава е антиепос?

П.Д. Идеята ми беше, че чрез "Лапидариум" нава-та се отказва сама от себе си. Там тя се превръща в един отделен свят, който е построен на базата на една висока степен на организираност на отделните кратки текстове.

Н.Т. А-а-а. Всеки епос е синтез от нави, така ли!

П.Д. Точно това. Нава-та се самоепизира.

Н.Т. Или епосът се навизира...

П.Д. Аз мисля, че "Лапидарум" е един опит да се преодолее модернисткото жестикулиране в тази плоскост.

Б.П. Нава-та, бидейки антилитература, използва оръжията на литературата, черпи нейните ресурси. В такъв случай книга от нави естествено ще бъде макротекст. Тук авторът няма нищо общо. Това е инстинкт, и то читателски, а не авторски.

Й.Е. Така смятам и аз. Отделно искам да кажа, че литературните теоретици са намерили един много добър начин да озаптят такива явления като нава и да намерят още малко място в литературата и за тях. Този начин бе споменат в предния разговор от Георги Господинов и този начин е назоваването именно – "литературата на жеста".

П.Д. Основният проблем е, че ние се опитваме да наложим една метафора. Защо не изберем различните, многото метафори. Защо да не бъдем в един момент едни, в друг – други. Защо да не бъдем различни и не играем с тези различности.

Б.П. Защото по този начин няма да има личност...

П.Д. Досадната личност е именно такава, защото се отказва да бъде различност.

Б.П. Но ти признаваш, че има едно ядро, което остава непроменено, нали?

П.Д. Да, разбира се. Но обявяването на една метафора, на една личност за вездесъщи... (Шум.)

Й.Е. Като търси корените си в старобългарските каменни надписи, течението "нава", според мен, отново се опитва да се измъкне от лапите на литературата, защото за науката, за непредубедената наука, е предварително ясно, че тези надписи не са литература.

И.М. Писал съм, че нава се превръща в стил, в начин на живот, но никъде не съм писал, че е литературен стил.

Н.Т. Съгласни ли сте, че нава сменя очилата, а не очите в погледа към света.

И.М. Рано или късно обаче човек стига до краткостта и то неволно. В критичните моменти от живота си, той е кратък. Вярно е, че нава се яви като име, което да обобщи множество отвергнати хора, които искаха да бъдат кратки тогава, когато многословието беше задължително. Опасявам се и сега да не стане задължително. Колкото до очите и очилата,нава е в счупването на очилата, а многословието – в избождането на очите.

Б.П. Съгласни ли сте да приемем вторичността на нава-та.

Н.Т. Вторичност, спрямо какво?

Б.П. Спрямо вече готови културни стратегии. И ще повторя въпроса. Дали същината на нава-та е псувнята – реакцията на бедния, простия и автентичния маргинал.

Н.Т. Искам към края на нашия разговор да задам един въпрос към Иван Методиев. Съгласен ли е да се откаже от понятието нава или при положение, че се намери друго, по-добро, И.М. Да, при условие, че се признае принципът на автентичност на мисленето на Кръстопътното същество.

Б.П. Шансът на нава-та е в постоянното колебание между литература и антилитература, между значещо и незначещо, между говорене и мълчание. Това е шансът на самонаслаждаващият се и самоунижаващ се българин.

Г.Г. В българската поезия все още има много мускули и сълзи. Нава не се бие. Нава не вярва на сълзи (без да е Москва). Нейният шанс е да бъде изплъзваща се и присмехулна.

П.Д. Като всяко едно от мъчителните последни явления на модернизма, нава-та ще се прости със себе си чрез собственото си самоизгаряне в книгите на нейните утрешни представители.

И.М. Сбогом, нава.

(Шум, изненада, "ха, наздраве!" и препирни)

Й.Е. Записаната устност – НА – ВА.

Н.Т. Нава-та е първичността на избухването. Първосигналното не може да бъде добро или лошо, то е даденост. Аз мисля, че цивилизацията е вторична за живота. Нава-та е невладенне. Светът не може да бъде първичен или друг някакъв. Нава-та е факт. Полезен факт. Нека не го забравяме.

И.М. Нава изчезва, ако се вземе много насериозно. Или се самопоявява, или изобщо я няма. Може само да се очаква, но не да се търси.