НАЧАЛО НА ВЕКА – най-нова българска поезия 1989 – 2001

Антология 
Съставител Светлозар Игов

УВОДНИ ДУМИ

„Най-добрият избор на поезия е онзи, който човек прави за себе си" – тази фраза на Пол Елюар е станала крилата, цитирана от почти всички съставители на антологии. Споделям и аз този принцип,дори ако му се възрази, че и „за себе си“ човек може да прави различни избори - според възрастта и настроенията, даже според различни сезони или часове на денонощието. Но подобни лични антологии, най-често правени от поети, са по-скоро изповед за духовния свят на съставителя, отколкото картина на една национална поезия, на един период, школа или лирически жанр. И аз искам да съставя антология на „моите“ поети - български и световни. Но заниманията ми на литературен критик и историк ме водят към друг тип антологии. Бих ги нарекъл „обективни“, ако който и да било съставител е способен да надмогне личните си пристрастия, вкусове, оценки, избори по родство. И все пак освен създадените според принципа на Елюар, има и друг вид антологии. Дори един така ярък субективен антитрадиционалистки дух като Гео Милев е осъзнал, че една антология на националната поезия трябва да смирява личните пристрастия. И не е случайно, че предговорът към неговата прочута „Антология на българската поезия“ се нарича „Кратка история на българската поезия“. Без да престава да бъде поет-авангардист, Гео пристъпва към Антологията като историк. А Историята, както е забелязал Боян Пенев, смирява и неукротимите. Всяка „история“ е всъщност увод към една „антология“ на литературата. И когато не стават съставители но антологии, литературните критици и историци всъщност творят с делото си една въображаема антология, редят своя „канон“, който следващите критици и историци ще пренареждат, поправят, отричат. Най-лаконично е формулирал принципите на този тип антологии Атанас Далчев: „Антологията е форма на критика“.

Още в книгата „Призори“ съставих такава „антология“, избирайки по една представителна творба от класическите ни поети. А през 1995 година издадох в „Христо Г. Данов“ „Антология на българската поезия“, обхващаща развитието й до 1944 година, където изложих и своята антологична концепция. Сетне съставих и антология на поезията ни от 1944 до 1989 година, но най-старото българско издателство предаде богу дух преди този втори том от моята антологична визия на българската поезия да успее да излезе. Още в първия том изразих надеждата, че може да съставя и антология на младата българска поезия след 1989 година. И ето че, преди да се е появил втория том, получих покана да направя антологичен преглед на българската поезия след 1989 година.

Историческата промяна след краха на тоталитарните режими в Източна Европа през есента на 1989 година – и с дистанцията, която създаде към преминалото в историческия архив „време на социализма“ /което беше „тоталитаризъм”/, и с издателската разкрепостеност, която даде простор на личната инициатива и в сферата на културата, се оказа /освен всичко друго/ благоприятно „време за антологии“, както го нарече един колега. Появиха се авторските антологии на поетите Петър Алипиев и Борис Христов, съставената от поета Иван Теофилов антология на българския символизъм, двутомна антология на българската поезия, подготвена от Сабина Беляева и Симеон Янев, ред тематични и жанрови антологии, както и пародийни антологии на българската поезия. Всички те обаче едва достигаха до най-новото време. А изминалите вече дванайсет години след промяната правят необходимо едно по-цялостно обглеждане на най-новата българска поезия, още повече, че – именно в поезията най-напред и отчетливо се изразиха новите художествени тенденции. Ред причини обаче силно затрудняват създаването на по-цялостна картина на най-новата българска поезия – и организационната подялба на писателите в различни – по-скоро партийни, отколкото творчески – „съюзи“, враждуващи помежду си; и разделението им в повече „приятелски“, отколкото естетически кръгове; и недостатъчността на литературните издания; и липсата на пълноценно критическо обхващане на съвременния литературен процес; и лошата – дори на информативно равнище – обозримост на българския литературен живот. Една „Антология на българската поезия от втората половина на XX век“ /1995/, непреодоляла традицията на т.нар. редколегийни /или ведомствени/ антологии почти не надниква иззад оградата на стария писателски съюз, и затова не включва нито най-младото поколение поети, нито по-радикалните художествени тенденции. Антологичният брой на младежкото литературносписание „Ах, Мария“ /№ 011, 1999/ дава сравнителнодобър поглед към някои авангардни тенденциив новата българска лирика чрезпредставителна извадка. Но и този избор от най-младаталитературане я презентира достатъчно – нито като имена, нито катотенденции,акамо ли да има представителен характер за „съвременната“ /или „най-нова“/ българска лирика, която не се свеждасамо до „най-младата“. Свой антологичен избор из младата поезия дава и кръгът около сп. „Пламък“, но итой има смисъл само на допълващ аспект към една по-цялостна картина. Най-представителен за днешната ни поезииизглежда изборът на имена в сборника „Лирика 2001“ /издание на НДК/, който донейде възкресява традицията на някогашните алманаси „Поезия“, но с един по-толерантен поглед към новите имена в литературата. Отбелязаната от автора на предговора към този сборник успокоеност на предложените от поетите творби изглежда симптом на спадане на градуса на конфронтационна разгорещеност /и непримиримост/ в българската литература и дава възможност за среща на поетите върху обща литературна сцена, но пък заглажда остротата на конфликтни литературни позиции и художествени тенденции, предизвикателността на поетики, които именно придадоха динамиката на литературния живот и на художествените търсения през последното десетилетие в българската литература.

Настоящата антология се стреми да даде среща на различни поетически генерации, художествени тенденции и индивидуални поетики в съвременната българска литература чрез представянето на 120 имена /120 е сакрална цифра в българската литература: вж. Иван Вазов, вж. Пенчо Славейков, вж. Никола Георгиев* /с техни творби, писани и публикувани след 1989 година.

Поетите са групирани /колкото и да са условни и размити подобни граници/ в три раздела. В първия са представени творци, утвърдени в литературата до края на 60-те години – от доайена на съвременната поезия Валери Петров и Блага Димитрова до Иван Цанев и Екатерина Йосифова. Във втория са избрани поети, изявили се /в различна степен/ през 70-те и 80-те години. В третия са включени навлезлите в литературата след 1989 година.

От възможните автори за първия и втори раздел липсват такива имена като Александър Геров, Петър Алипиев, Драгомир Петров /вече покойници/, Христо Фотев, Борис Христов, Георги Константинов, Миряна Башева и др., защото вече са заели достатъчно изразително мястото си в историята на българската поезия. Това, разбира се, важи и за ред от включените тук автори – от Валери Петров и Блага Димитрова до Златомир Златанов и Георги Рупчев. Те са представени и тук не само заради творческата си активност след 1989 година, а и защото внасят особено характерни щрихи както в новите художествени тенденции, така и в собствените си лирически концепции и поетики. Литературните процеси въобще са своеобразно динамични – с течение на времето се сменят водещите имена в поетическите движения, някои поети отиват към периферията на литературния живот, други се сриват към тривиализация, трети достолепно се отдалечават в миналото, което ще стане „класика“. А в литературата никога не липсват и изненади. Не е трудно да се забележи известна асиметрия в селективния ми принцип, строгостта на избора като че намалява от началото към края на книгата. Естествено, най-щедър е бил кредитът на доверие към най-младите, но навярно тук и пропуските ми са най-много, най-вече поради лошата обозримост на съвременния литературен живот.

Представеният тук период принадлежи хронологически към края на изминалия вече XX век. Неслучайно през деветдесетте години бе актуализирано Вазовото понятие „краевековие“. Съчетавайки го със заглавието на Димо-Кьорчевия модерен манифест „Тъгите ни“, Бойко Пенчев нарече критическата си книга – най-добрия според мен поглед към новата българска литература от 90-те години – „Краевековни тъги“.

Защо тогава – въпреки, че в тази антология е включена поезията от 90-те години – я озаглавих „Начало на века“?

Защото календарното и историческото време не винаги съвпадат.

Според мнозина историци, XX век започва с изстрела в Сараево през лятото на 1914 година, дал началото на коренно променилата хода на историята Първа световна война и завършва с падането на Берлинската стена през есента на 1989 година. В този смисъл 90-те години на календарния XX век принадлежат може би към началото на следващия XXI век. И наистина ред исторически събития след падането на Берлинската стена – краха на източноевропейските тоталитарни режими и разпадането на федеративните източноевропейски държави /СССР, ЧССР, СФРЮ/, войната в Персийския залив, войните в бившия СССР и особено в бивша Югославия, терористичната атака срещу САЩ – представят исторически събития, напълно различни от тези през XX век. Пъргави мислители като Бжежински, Фукояма, Бодрияр, Хънтингтън и др., в разрез с мнението на Карл Попър, че бъдещето е непредвидимо, се опитаха да начертаят картата на един нов световен ред, образа на един нов свят. Какъвто и да е той, вече повече от десетилетие живеем не просто в нова, а в нов тип историческа /или постисторическа/ реалност /или хиперреалност.

Но не това е главното ми основание да нарека антологията „Начало на века“. А факта, че повечето от включените в нея /както и невключените/ автори, са, които ще дават /и вече дават/ облика на българската поезия през XXI век. Как ли ще изглежда това „начало“ в края на XXI век? Ще настъпи ли този „край“? Ще има ли „край“ литературата?

Съставителят на настоящата антология сам издаде след 1989 година две книги с ранната си /„Отсъствие“/ и късна /“Tragelaphosи други стихотворения“/ поезия. В такива случаи голямо е изкушението един автор сам да се пъхне в картината, която рисува, както много художници са изобразявали лика си сред други човешки лица в платната си. Има литературни историци, които не пропускат да впишат и своите имена в историите на литературата, които пишат, както и антологисти, които се наместват като поети сред другите. Това са обичайни практики в изкуствата. Чужд съм на подобно изкушение не от излишна скромност /метапозицията, извън- и над-поставеността е може би по-голяма нескромност/. А защото подобен жест би накърнил антологичната ми концепция.

Затова поместеното „вместо послеслов“ стихотворение „Тракийска гробница“ трябва да се чете не като част от антологичния избор, а като завършек на антологичната концепция, изложена в предговора. В какъв смисъл?

Книгите, в това число и антологиите /които са „книги на книгите“, Библията е първата антология на нашата цивилизация/, са били сравнявани най-често с „огледала“ и „прозорци“. Антология като тази е своеобразно огледало на националната поезия, но прозорец, през който тя надниква към света, както и прозорец, чрез който света надниква в „дома“ на българската поезия. Но книгите, освен „огледала“ и „прозорци“ могат да бъдат /и са наричани/ също „ковчези“ и „гробници“. „Ковчег“ впрочем наричат не само приюта на тленните останки на човека, но и скривалището на скъпоценности. В годините на тоталитаризма, когато особено младите поети чакаха с години /и понякога не дочакваха/ излизането на първите си книги, се появиха странни колективни дебютни сборници, наричани не без мрачна самоирония от авторите „братски могили“. В тях поетите изглеждаха като погребани още преди да се родят. Но дори родилите се като поети очакват с трепет „присъдата на бъдещето“, по-точно – надяват се на нея, защото не можем да узнаем тази оценка, „бъдещето“ е по дефиниция „отвъд“ нас.

Всяка антология прилича на библейския Ноев ковчег, който трябва да съхрани днешните ценности на брега на друго време – отвъд потопа, отвъд онова „тук и сега“, на което всички сме осъдени. Антологиите са и своеобразни гробници, в които съставителят се опитва не само да срещне на едно място несрещани преди това заедно автори и творби, но и да осъществи тяхната среща с бъдещето. Но известно е, че при разхерметизирането много от заключените с векове в гробниците тленни останки и предмети се разпадат в шепа пепел. А има и гробници, които никога не биват откривани и отваряни.

Каква ще е съдбата на включените в тази книга автори и творби? Това – както е казал поетът – „днес никой не знай, днес никой не знай“.

Затова приемете тази книга не толкова като послание към бъдещето, а като среща на поетите в настоящето – помежду им и с тяхната публика.

Светлозар Игов 
 

____________________________________
* „Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!“ 
  „Сто двадесет души те беха на брой.“ 
  „120 литературни години“

 

Стр. 99
ХЪЛМЪТ

От водни капки сякаш си направен,
ти, хълм зелен,
с два облака, отпуснати нехайно
над теб и мен,
с един замислен храст, от дъждовете
полуизтрит
и косът, който слънцето възпява,
в мъглата скрит.

Вали. Навярно вече от години
вали така.
А бавно ти към залеза изтичаш,
като река.
И странно отразени преминават
сега край мен
една коза, един старик куцукащ
и моят ден.

Поспрете вие, образи нетрайни...
Вали дъждът.
Куцука между капките старикът
по своя път.
Не бърза той. Ще стигне. Канче мляко
ще издои.
Ще хапне. Ще побъбри със козата
и ще заспи.

Тъй двамата със нея си живеят
– и бог над тях–
трилико войнство в този свят, обречен
на тлен и прах.
И мисля си, какво ли всъщност можем
да променим?
Най-много от зелен, след залез хълмът
да стане син.

 

Стр. 100
БИЛИ ЛИ СМЕ

Били ли сме или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,
частици нищо, пълни с тишина,
люлката на Бога – нани-на!
И сън след сън животът отминава.

До ужас ме обичай! Днес! И тук!
Вселената чрез тебе ме обича.
всеки трепет плах, със всеки звук
все повече мъглата се сгъстява...

Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят осъществява.

 

Стр. 101
ДА СЛУШАШ

Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво – шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали.

Потръпва ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви –
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.

 

Стр. 102
БОРДЕИТЕ НА ЕВРОПА

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш поет съм, няма народности душата...
Бедняците еднакво сънуват по земята.
В най-грозното проникнах – красивото съзрях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба-светия,
и цялата събрана световна мръсотия
пред кофата, парцала и малката жена –

ти, свят от ужас, в който блуждая запленен,
във теб са началата на моята естетика,
с хлебарките – изящни японски статуетки
и духовете водни в ръждивия леген...

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шепнат, по ъглите стаени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени.
Божествен е грехът им – създали са живот.

А някъде високо, в мечтите ми почти,
с див блясък на богиня, една оса изгрява...
Европо горделива, праха ти тя възпява.
Прахът, като звездите, в бордеите блести.

Живот, за глътка радост сред тебе сме дошли...
О, ти човешка радост – сираче на тъгата!
Аз съм пророк от ада. Какво е красотата –
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

Стр. 103
ВРЕМЕ И НИЩО

Часовникът брои нещо –
това не е времето.

Аз броя нищото –
това е времето.

Един ручей,
две врани,
три четвърти от ветрец...

Седемнадесет мушици край върбата
си играят на дъждец. 



НАЧАЛО НА ВЕКА – най-нова българска поезия 1989 – 2001 

Антология

© Светлозар Игов, съставител, 2001 
© Пенко Гелев, художник, 2001 
© Фондация „Ценности“, 2001 
© Национален дарителски фонд „13 века България“ 
По случай 20 години от учредяването на Фонд „13 века България“