На Иван Методиев

Природата жена е, аз – мъжът.
Децата ни са световете неми:
Жълтурче свети. Две пчели кръжат
във крехката му слънчева система.

Не са отвъдни, но и в мене те
не са… (Там душно е и мътно!)
Тъй както вечер сянката расте,
край мен растат значенията смътни.

Небе от смисъл, твоят дъжд вали
и пътя му аз следвам неотъпкан.
Сред въздуха мъждука бавен лист
като забравена, самотна стъпка!

Танцува из слънчасалия двор
една въздишка бяла над цветята –
нехайна пеперуда ли е то,
или ръба на кърпичка развята?

А всяка сутрин… Голо, всяка сутрин
се буди цветето: проглежда, никне –
разтваря чашка като малък рупор,
през който цялата природа вика!

Децата ни край нас са. Явни. Зрими.
Те плачат и ни молят да ги кръстим…
Калинката на пръстта ти, любима,
е всъщност най-разкошния ти пръстен.

***

Из Последни фрагменти, 2016

28 май (2106), 00:58
Толкова е кръстосан от всякакви съвпадения, приятелства и познанства светът, че най-накрая ще излезе, че всички хора, съставляващи човечеството, се познават. А някога Иван Методиев заяви: „Раздалечете пространствата между думите – за да има къде да се движат звездите!“. Бих искал и аз да възкликна по неговия тертип: „Не поощрявайте фамилиарността в отношенията на човека с човек – за да може в по-голяма степен да се прояви човешката солидарност!“...

Последни фрагменти са част от текстовете, качвани от Ивайло Иванов на неговата Фейсбук страница от януари до края на май 2016 г. Те, наред със статиите, пътеписите и есетата, публикувани в хартиената и електронна периодика, представят другия му талант – да наблюдава, да мисли, да разбира. По-цялостното запознаване на читателите с тази страна от творчеството на поета предстои. Заглавието е на редакцията. 

Литературен вестник, бр.23, 8-14.06.2016 г.

Източник: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1508.pdf

Ивайло Иванов е роден на 4 септември 1972 г. в Троян. Завършва Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като стажант-редактор във в. „Литературен форум”, рецензент в изд. „ПАН – В. Т.” и разпространител на книги. Автор е на стихосбирките „Хензел и Гретел” (поема, 1995), „Искри от воденичните ми камъни” (сатири, 1997), „Очи на дете” (ранни стихове, 2004), „Филологически поеми” (2005), „Пастирът на мухи” (2007), „Песен за бащите на прехода” (2010), „Брачни песни” (2013) и „Светогорски пътеписи” (2013). От началото на 90-те сътрудничи на местния и централен печат със свои стихове, сатири, литературна критика и публицистика. Носител е на награди от различни национални конкурси. Негови стихотворeния са превеждани на немски, руски, унгарски и литовски език. Член е на Сдружението на българските писатели. Умира на 30 май 2016 г.