По повод на „Соната за Петя Дубарова“ на Веселин Андреев,
в-к „Литературен фронт“, 3.10.1985, с.2 
 

    Чиста и органична – спонтанно породена от поезията на Петя Дубарова и съществуваща именно чрез магиката на тази поезия. „Аз изобщо не анализирам, аз само оркестрирам нейните стихове“ – ще сподели Веселин Андреев.

    Възможно е да сгреша, ако се опитам да съзра в тези думи, а чрез тях и в подхода на Андреев един бунт срещу крайния и самоцелен аналитизъм /…/ Крайният аналитизъм се появява или за да прикрие критическата концепция и оценка, или за да прикрие липсата на такава концепция и такава оценка. Андреев наистина „не анализира“ или поне не прави това с традиционни критически средства. Чрез особено композиране на стиховете й ги кара да се тълкуват един с друг, да спорят там, където е необходимо, да се подкрепят един чрез  друг, да се обогатяват взаимно, с други думи –да се саморазкриват. Този подход на „самоанализ“ на поезията ми се струва много привлекателен.

    Да, Веселин Андреев не анализира поезията на Петя Дубарова – той я осезава. Случаен ли е този стремеж да се постави осезаването на поезията като основа на подхода към нея? Познаването на поезията е немислимо вън от нейното съпреживяване.Тази истина произтича от самата магика на поезията. А магиката на поетическото изкуство е по-древна дори от самото поетическо изкуство – защото тя не е нищо друго освен магиката на вселената. Да поставиш съпреживяването, осезаването като основа на изследователския стил е действие, което изисква немалка дързост. Особено когато правиш това в нашето многоучено време /…/

    Петя Дубарова не е само едно „дете-чудо“, което трябва да разглеждаме едва ли не изолирано, само за себе си. Петя Дубарова  е забележителен съвременен български поет, неотделим, органично свързан с единните процеси на нашата поезия и следователно, по силата на диалектичното единство – на свой ред влияещ върху динамиката на тези процеси, нещо, което личи осезаемо дори само чрез развитието на младата женска поезия. Призвание на критиката е да определи действителната стойност и действителното място на този поет.

    (Иван Методиев, "Една чиста соната", в-к Литературен фронт, 3.10.1985, с.2, със съкр.)

    Този текст излиза в литературен контекст, в който темата „Петя Дубарова“ буквално е разбунила духовете. След самоубийството на поетесата (1979) в публичното пространство се сблъскват митът за поетесата, чието първо слово се заявява още през 1976 г.(Х. Фотев), и демитологизиращи тоталитарни политики. Вече е налице темата за конфликта между поетесата и света на лъжата (в сюжета „Трампа“, 1978, филм на Г. Дюлгеров, в който участва Петя Дубарова и „играе“ себе си – истинския талант в света на социалния фалш, ограбен и избутан от почетната стълбица от децата на времето). След 4.12.1979 г. митът вече разполага с цялостната структура на българския мит за поета-герой - и с избраната смърт. Поддържаният от властта фалшив мит се опитва да предотврати обичайния й ефект в българската култура.

    Публичният сблъсък между мита-свещено слово и мита-лъжливо слово отзвучава драматично в обществото: като битка между две митологии с противоположни идеи за човека, за детето и поета. Обществената енергия избухва в бунт срещу институциите, задейства култ: идентифицират се култови места, появяват се поклоннически пътувания, налагат се нови дати в сакралния календар на обществото, създават се градски легенди, молитвено-изповедни „образци”, идентифицират се „пророци” и „евангелисти”, води се борба за музей-„храм” и др. Властовият диктат се „огъва” и литературната институция е „присвоена” в полза на поетесата и огромното множество нейни почитатели.

    В поезията и житейската драма на Петя Дубарова е открит образец – неопитоменият от системата индивид, детето като изкупителен и спасителен разум, друг образец за човека, който дискредитира митологичния фундамент на социалната идеология. През 80-те години на ХХ век това преживяване създава огромен корпус от текстове, буквално поражда ново стилово поле в българската култура.  Писатели, критици и читатели изживяват заедно чудото, един и същ импулс – да го изповядат. Една и съща магия ги изтръгва от литературната скука и суета и ги сближава. Критическите текстове се познават от широк кръг читатели, коментират се и се цитират в писма.  Ще спечелят доверие и адмирации доблестните да покажат светлата си радост от Петя Дубарова сред хората на перото.

    „Соната за Петя Дубарова“ се самоидентифицира като част от този състоящ се вече процес и появата й е отново повод да се заяви позиция, да се устоява и брани нещо, което „не е само литература“(Михаил Неделчев за първата книга на Петя Дубарова). И двете издания на Сонатата  (1985, 1988) изчезват от книжарниците за часове. Книгата е вписана в другата литература. Тя има свое изключително място сред онези жестове на българската култура, които сриват властовите илюзии за прикриване на истинските мащаби на процеса, тя е повратната точка за пълно обезоръжаване на тоталитарната институция в посмъртното битие на Петя Дубарова. В този смисъл книгата на В. Андреев и нейният отзвук са събитие, показателно за процесите на еманципиране на българската култура от властовия натиск през  тоталитарния  период.

    Да се заяви публично позиция по отношение на Петя Дубарова, по отношение на „Соната за Петя Дубарова“ на Веселин Андреев, това означава да се отстоява другата литература, това е жест на отхвърляне на тоталитарния стил на живот.

    И още нещо: майката на Петя, Мария Дубарова, която вече не е между нас, разказваше за срещата си с Иван Методиев, по това време редактор в списание „Септември“.

    След смъртта на Петя тя предлага в няколко редакции непубликувани до момента стихотворения. Написани през последните две години от живота на поетесата, те са различни от познатите до момента –  „Под мене като грохнал мършав кон“, „Раздаване“, „Убийство“, „Благородство“, „Моят ад“. Редакторите изглеждат смутени и реагират ревниво по отношение на създадения вече образ на Петя. Тези стихотворения са провокация за всеки, който е прилепен към преживяването на детето чудо чрез образа на Петя и изпитва вътрешна съпротива да я приеме като поет с високо осъзнати избори и екзистенциална зрялост: да промени митическата си рецепция за образа на „така дошлото“ с екзистенциалното случване на поета и човека. По това време още не е публикуван и дневникът на Петя, в който записите за създаването на тези творби свидетелстват за вълненията на поетесата. Голямата част от  стихотворенията от 1978 и 1979 г. се оказват особено смущаващи и заради настойчивата обработка на темата за смъртта, затова някои от тях са сред най-непопулярните до днес -  самото преминаване през тази Петина земя на смъртта се оказва твърде болезнено за рецепцията. 

    Мария беше пословично прозорлива. Поезията на Петя беше я срещала с мнозина от хората на перото и тя имаше изострена интуиция – не бъркаше искрената радост от таланта и благородството на човека със суетата и пресметливостта на тези, които желаят да печелят дивиденти от темата „Петя Дубарова“. Отказали й публикация на няколко места, но не се отказала и изчакала в коридора на редакцията Иван Методиев. Поел стиховете, прочел ги прав, в коридора и казал, че непременно ще ги публикуват. Мария разказваше за тази среща с вълнение, не само като благодарна майка, а заради впечатлението си - как поетът светкавично разпознава поета, отвъд всякакви задръжки и предразсъдъци, нещо, което е наблюдавала рядко.              

Добрина Топалова е родена през 1958 г. в г. Българово, Бургаска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Свети свети Кирил и Методий”. Работи като учител в училище с хуманитарно-естетически профил в Бургас.