Иван Методиев - Нищото на имената, из книгата „Езикът на Пустотата“

Антоанета Николова

Не-думите на Пустотата

Вторият подподход, който можем да обособим в този раздел, са поетите, разкриващи по нов начин нулевото измерение на думите за Пустотата, където звук и мълчание съвпадат. При това тук отново ще разгледаме двама автори. Единият набляга повече върху разредения до мълчание звук, а другият - върху сгъстената до звучене тишина. Тези двама поети са Иван Методиев и Николай Кънчев.

Иван Методиев
Нищото на имената

Лапидарността като истински език на Отвъдсловесната Реалност се преоткрива по нов начин в творчеството на Иван Методиев. Той е онзи български поет, при когото словото е наистина "вест от битието" и истинно е равно на поетично. В неговото творчество с най-голяма пълнота и сила се разкрива подобната единствено на себе си същност на Абсолютната Реалност. Запознат както с близкоизточната, така и с далекоизточната поетика, сам самобитен мислител, той открива корените на една нова поетика в българските земи, които нарича Кръстопътни.

Така със самото название Иван Методиев определя пространството, в което възниква новата поетика, като непринадлежащо нито на Изтока, нито на Запада. "Хипотезата тук е, че за изкуството, а следователно и за мисленето на Кръстопътя, е характерна една трета доминанта, чрез която то не просто се схваща като различно от мисленето на Запада или Изтока, а и като самостойно в своето различие". Кръстопътните земи са геопоетичен израз на философската идея за Средния път и за междата, където всички противоречия са не просто слети, а надхвърлени в спойката на едно предединство. Така новата поетика е поетика преди всичко на кръстопътя, т.е. на прехода, на неустановеността, на движението, на междата, при което мигновеността на озарението е от най-висше значение.

Иван Методиев нарича изразните форми на тази нова поетика нава. 

Нава се определя като "един звук, един образ, едно действие, едно вдишване и издишване". В случая понятието "определение" е много условно. То се свързва с т.нар. от Иван Методиев "логическо движение" - движението"от причина към следствие, от форми към форми - т.е. във всички случаи движение между отграничени и отграничими (дефинируеми) форми". А истинското движение, поетическото движение е "движението от форма към неопределеност, от Реалност към отвъдреалност". 

Това е неопределеността на творческия хаос, отвъд реалността на истинската Реалност, където

И още никакво море не се е раждало... 
Дори и думата "море" не съществува... 
И никоя от думите все още 
не е произнесена...

Именно оттам, където произнасянето на .думите тепърва предстои, извира истинската поезия. Съвсем не е задължително тя да се изказва с думи. Осмисленият словесен изказ на отвъдреалността е превод, с който човек се отдалечава от нея. За Иван Методиев поетическото движение съвсем не е стихотворно, дори и не принадлежи непременно на определените изкуства: "Ако може да се постигне чрез посаждане на дърво или чрез погалване на дете, защо е нужно да се пише, да се рисува или да се свири на флейта или цигулка?" Така нава е преди всичко лишената от всякаква изкуственост, творческа спонтанност, която може да се разкрие в съвсем ежедневни и прости действия.

Точно както Дао, така и "нава", независимо от смислите, които биха могли да се свържат с нея, е просто едно название, получено от спонтанно съчетание на най-естествени природни движения:

Следи на речно рибарче покрай някаква чертица! 
И чертицата може да е както от Лука Калиграфа, така и от някое върбово клонче, което, издухано от вятъра, пътем е драснало по пясъка! Може и някое дете да го е сторило или да е от нокътя на костенурка, или от воден бръмбар, или да е следа от някаква личинка, или от каквото и да било!

Така за Иван Методиев битието само изговаря себе си в случайната и спонтанна подредба на прашинки, мушици и птичи стъпки, в шарки на пеперуди, в безразборни, изречени сякаш в състояние на съновидение или бълнуване, думи на дете или селски глупак. И тази спонтанна, естествена като вдишване и издишване подредба, получила се от просто духване в слънчевия лъч, която просто се случва "така, както и светът просто се е случил", е нава. Според Иван Методиев вселената спонтанно блика нави, т.е. "мигновения на поетичното". Нава е свободният и непреднамерен израз на Пустотата, на истинската Реалност, която по същността си е поетична, т.е. непрестанно съзидателна и свободно спонтанна. Този израз може да бъде не просто записан и видян, но и произнесен, което е много по-дълбока степен от постигането на истинската Реалност: "...и един астроном може да изпише знаците на всички съзвездия, но я го накарай да ги произнесе!" Произнасянето превръща произнасящия в творец, включва го в творческия акт и той вече може да промени, макар и за миг, света: да предизвика дъжд или да накара небето да ехти като камбана, по-скоро да изяви, да доведе до сетивата непрестанно ехтящия звук на небето. Поради това нава или творческият изблик на истинската Реалност (на отвъдреалността) се изписва с пеперуди и мушици, с врабци и капки дъжд. Знаците на истинската Реалност са нещо съвсем различно от простото посочване и обозначаване на ежедневния, прозаичен език. Те са спонтанен израз на това, което е, такова, каквото е във всеки миг. Затова, когато човек изписва нава, той чертае знаци"по пясъците на реките или по прахоляка на пътищата", като"след това водата и ветровете изличавали написаното".

Това случващо се от само себе си спонтанно и естествено изписване притежава необикновена сила. Тъй като е не изкуствено, наложено и преднамерено, то е истински досег до първичната стихийност на творчеството: "Тайнството съвсем не е в знаците, а в свободната игра на стихиите със знаците".

Така изкуството или по-скоро творчеството се разкрива като игра, която "сеслучва независимо от човека".

Затова и тук детето и привидно глупавият, дори "старците-деца" са изразители на най-висшата мъдрост, която произнасят сякаш случайно, без да вникват в изговаряното, а то само се подрежда по неочакван и нов начин. Случайността, случването, което може да се постигне само при пълна, дзен-будистка непреднамереност и липса на цел, е самоизговарянето на света. Докато налагаме върху него щампите на предварителни очаквания и предположения, никога не можем да го постигнем:
"Нава се случва или не се случва - и за тях това е всичко". Случайната игра, случваща случайна подредба, която може да бъде прочетена, носи послание, но "истинското послание съвсем не било в думите... Понеже това, което е останало, или изобщо не може да се разчете, или ако нещо се разчете, веднага се вижда, че е с най-обикновено съдържание". Истинското послание е именно в случването, а случването е израз на единството на всичко съществуващо. "Истинското послание е в това - казвал Лука Калиграфа, - че когато предците превзели тази планинска земя, те най-напред променили в съответствие със себе си звученето на скалите й под вятъра". Така истинското послание се получава, когато е постигнато единството на всички неща до степен, че "птица да въздъхне - всичко се променя". Затова "в света не може да се промени нищо освен едно – целият свят" и "или светът се променя с едно докосване или нищо не се променя". Нава или приобщаването "към тайнството на Сътворението в мигновението на творческия акт" е именно такова докосване или въздъхване на птица, което променя целия свят.

Нава по необходимост е кратка, защото "колкото по-голяма енергия се поражда между думите, толкова по-малко думи са нужни" и "многото думи носят малко свобода". Именно в тези мигновения според Иван Методиев "са зародишите на онова, което наричат съзидание. Там е необяснимото, тайнството, там е иединственатавръзка между Бога и човека..."  В тези мигновения Бог се открива "и то като чисто действие, необременено от подбуди и замисли". Бог е "съвкупност от непредсказуеми мигновения". План, цел, замисъл и воля са понятия, които му приписва ограниченият човешки разсъдък. Той си поставя цел, търси смисъл и анализира вече слученото, прочита го и го преписва, приписвайки му при това някакъв предустановен смисъл. Но истинската Реалност, истината, Богът или Пустотата е преди всичко абсолютно непредвидимо, непреднамерено и случайно съзидателно действие, което не се интересува от своите резултати и не се привързва към своите следствия. Вселената е непреднамерена и непредсказуема и истинският творец е отворен, свободен и спонтанен във всеки миг, също като нея. Всяка преднамереност, всяко правило, всяко поетизиране убива нава, убива истината и поезията, които са тъждествени.

Когато се постигне нава, звукът сякаш сам се ражда, думите сами се подреждат, "ако се вслушаш в гласа на дъждовния ручей, / чистият глас, / който извира от теб". Нава, преминаването през прага без да се отваря Вратата, води сякаш в някакъв свят на чудесата. Там посоките сменят местата си, близкото става далечно: "ето, пред тях изпълзяла стоножка, а като посегнало едно от пастирчетата да я смаже, изведнъж се разбрало, че стоножката пълзи на отсрещния хълм"; а далечното близко: "И като погледнало друго от децата към Черната река, видяло как една водна змия гони пъстърва и толкова ясно се виждало, че можели да се преброят точките по гърба на рибата. Все едно, че си долепил нос до аквариума – а реката там е на триста тридесет и девет крачки"; нещата едновременно се движат и са в окой: "през цялото време, докато бягала с всички сили от змията, пъстървата се полюлявала на едно място"; движението на всяко нещо може да се сведе до статичните му мигове, всеки от които е така застинал, че може да бъде взет и разгледан, подобно на ястреба, стрелкащ се сред врабците: "всяко си взело ястреба от различни места на полета му". Тези чудеса са резултат от прехода в една нова Реалност: Реалността такава, каквато е. Това преминаване през прага, без да се отваря Вратата, е именно преминаване в Пустотата. Там всички противоположности сякаш са налице, без да е предпочетена никоя от тях. В този чуден свят перспективите на логиката се губят и привичните нагледи за пространство и време престават да действат. В него звукът не блъска в ушите, а ги отнася, защото там няма нужда от уши, няма нужда от отделни сетива, звуците се долавят с всички сетива и отвъд всички сетива:

Аз вече нямам тяло,
всичко 
имам аз, 
аз целият съм мирис, 
слух 
и осезание...

Така нава е не название, а звукът на Пустотата, нулевият звук: "но това не било обикновена песен, а песен в един звук... сякаш цялото небе е камбана". "Нава дори не е име на нищото, напротив - тя по-скоро е нищото на имената".

Иван Методиев постига това "нищо на имената" или Пустотата на словото в своята поезия.

В нея можем да видим изразени всички аспекти на Пустотата, разработени в поетико-философски план в "Книга на прашинките".

Нейното спонтанно, неуловимо променящо се, нежно като "драскотините в мъглата / оставени за миг / от стръкчето трева", всеки миг съзидателно движение, се изговаря в кратките нави:

Сред брезите - мокър гарван, 
 огледало за луната.

Всеобщността на потока й, където всяко нещо се определя чрез другото и на свой ред го определя, се изговаря в пластичната текливост на стиха, където думите и образите сякаш се разливат и преливат едни в други:

И като небето гол и рибите естествен,
разпилян сред водораслите и дългите спирали, 
радостно се сливах с отраженията 
на душите и предметите - и мои бяха 
простите богатства на водата 
и изтичащото време

Основно движение в тези стихове е основното движение на вселената: теченето: "въздухът изтича"; "изтичащото време"; "А бавно ти към залеза изтичаш, / като река"; "изтича ожаднялото дърво, / разлива се над улиците сиви"; "разлива се нощта, тече реката -/ към корена тече"; "о, нека се разлива / пенестият мрак!".Това основно движение се постига по пътя навътре, с едно също така течащо проникване:

По детски просто, сякаш на шега, 
прониквам в сетивата ти зелени.

Водата, разлятостта, полутоновете, онази "сънлива влага", която "се процежда / по хълбоците на нощта" е основен символ на битието.

Затова и рибата, радостно носеща се "из плътта на океана / към оня свят, към който ние / кретаме унило" е "царица на природата", която знае "всички тайни".
Тя е напълно слята "сестеството". В нейните свободни и случайни движения, следващи съвсем спонтанно и непреднамерено всички извивки в потока на естеството, се разкрива без-смисленият смисъл на битието:

Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието 
и вътрешният свят за теб на външното е равен... 
Отварят се крилете ти и бавно се затварят, 
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва.

По този начин светът се разкрива в своята ритмична течащост. Вдишването и издишването, които сякаш отнасят към въздуха, се свързват с текливостта, защото водата по-добре от въздуха предава идеята за взаимност, за единство и съ-случване. Така ритъмът става пластичен, а текливостта - ритмична.

Много интересен подход в творчеството на Иван Методиев, акцентиращ именно върху взаимовръзката и текливостта на света, е начинът, по който той подрежда различните си книги. В много от тях виждаме едно и също стихотворение, поставено в различен контекст, в различно обкръжение и придобиващо поради това съвсем различно звучене. Така със самата подредба се подчертава взаимозависимостта, включеността на всичко във всичко и се набляга върху възприемането на всеки текст като динамична, а не статична цялост. Стихотворението се превръща в жива и развиваща се пластичност, която диша и живее и има само относителна независимост. Така всички книги се превръщат в живи и дишащи потоци, разкриващи сякаш някакъв все нов и нов аспект, някакъв нов ъгъл на доближаване до абсолютната Реалност. Стиховете също се менят, те са пластични: цели думи и пасажи в тях неуловимо се сменят с други, изменяйки непрестанно поетичния фокус.

Среднощното море е нещо
безформено като душата,
там рибите - зловещи мисли -
с фенери бродят в тишината

                  Космогонии

Среднощното море е нещо
безформено като душата,
там миди със лица човешки
в екстаз си ближат стъпалата

                  Книга на прашинките

 Чрез този прийом самите стихове се извайват като единство от статичност (запазващата се част) и динамичност (променящата се част). Постепенните промени и преходи неусетно ни водят към все нови и нови нива на разгръщане на единството. Получава се ефектът на концентричните кръгове. Виждаме, че Реалността е многопластова и същевременно единна. Повтарящият се момент е разгръщащият се единен център. Така самата поезия разгръща пулсацията между единно и множествено.

По този начин отделният стих престава да бъде себетъждествена и самодостатъчна единица, а се превръща в процес от общия процес, в поток от Потока.

Чрез това не само се изразява единството и взаимността на всичко, но се разкрива и същностно динамичният характер на света, който се твори и изменя всеки миг:

Вечно светът
своя порядък мени!

Книгите като че ли се творят в момента, пред очите ни. Така не само с кратките форми, с - можем да ги наречем отделните фрагменти, но и с целостността на всяка книга и с цялостността от всички книги се набляга върху мигновеността на поетичния акт. За Иван Методиев поетичният акт е мигновено прозрение, което или се постига отведнъж, или изобщо не се постига.

В тази мигновеност и спонтанност от изключително значение е хуморът и смехът. Със забележителна лекота Иван Методиев нищи сложни философски въпроси, защото "не може да се пита за съществуването по друг начин, освен поетично и не може да се отговори по друг начин, освен поетично", но тъгата, която неизбежно избива от тях, мигновено се превръща в смях или "добродушна ирония“.

Аз докоснах Центъра на Всичко, Предпричината, 
Извора на Ритъма, Привичния двигател... 
И докоснах Смисъла - така прохладно грапав! – 
жабчето, 
носле подало над водата, 
колкото да кихне.

Сериозността убива спонтанността. Затова дори и вулгарното е "ефикасен взривен механизъм за първично прочистване", който "може да осигури онези няколко мига тишина след взрива, в която да прозвучи истинската нава".

Както навсякъде при интуицията за Пустотата, така и в стиховете на Иван Методиев е изразено виждането за единството и взаимния преход на противоположностите една в друга. Но тъй като в неговите стихове се отдава голямо значение на начина, по който вселената се изговаря, то в тях се подчертават два аспекта на Пустотата, разгледани като два начина на нейното себеизговаряне. Единият е взаимният отклик, взаимността, усетена като взаимоизразяване на всяко нещо чрез всяко друго, при което изявата на едното е равносилна на изричането му от другото:

Вятърът ли шумоли в листата на дърветата, 
или листата проронват вятъра?

Взаимността, при която промяната във всяко нещо предизвиква реакция във цялото, се тълкува като отношението въпрос - отговор. При него всичко се вслушва във всичко:

Дъждът си шепне нещо. Странен дъжд! 
Бях весел, станах тъжен изведнъж. 
За миг се вслуша лятната трева, 
замисли се и кимна след това... 
Трева, трева, с какво се съгласи? 
Звънтящи шипки - тръпнещи брези.

Но тъй като "всичко е в едното" и "едното е в едното“, то всичко е не просто единно, но и едно и затова всеки въпрос и всеки отговор е само ехо на кънтящата единственост: "Вселената е ехо - къде е гласът?":

Но глас ли чух от глухата вселена? 
Ах, не! Върбите трепнаха с листа... 
Така другото лице на споделеността и любовта е самотата: 
И какво е самата любов, 
ако не вашата самота?
Нима ручеят, който сънувате, 
не извира от вашата жажда?;

О, самота несподелима, 
познах те - ти си любовта! 
Какво е твоят смях, любима – 
плачът на мойта самота.

Колкото по-голяма е споделеността, толкова по-голяма е самотата:

Щастлив съм аз, свободен, споделен, 
пълзя, летя, ма шипка се преструвам... 
Аз облак съм - вселената е в мен, 
дъждът е тя, чрез който съществувам! 
Не, аз съм безначална самота, 
която в съществата се преражда... 

Колкото по-голяма е самотата, толкова по-голяма е споделеността:

О, аз съм сам, така безумно сам, 
че мога с всяко нещо да се слея...

И все пак в света на Пустотата противоположностите не се сливат, а са едновременно и напълно съ-съществуващи, точно така както пъстървата едновременно бяга и стои на едно място, а ястребът разпръсква птиците и е застинал.

Иван Методиев е наясно, че изравняващото сливане би унищожило всичко и би го превърнало в мъртва безжизненост:

Но срещнат ли се двата речни бряга, 
какво ще се получи - мъртво блато. 
Затова светът на Пустотата е свят на парадокси, където: 
Пътник си ти, 
но и безкрайният път.

Тук (или там) логиката на причинно-следствените вериги е разбита:

Когато Вселената беше още малко момиче, 
човекът беше вече старец. 
И дойде вселената при човека, и го попита: 
Кой си ти? 
А човекът отвърна: 
Аз съм твоят баща. 
И пак го попита вселената: 
Коя съм аз? 
А човекът отвърна: 
Ти си моята майка.

Защото човекът поражда вселената точно в същата степен, в която вселената поражда човека. Те са два полюса от едно цяло и никога не могат безлично да се претопят взаимно.

Достигането до Пустотата е достигане до творческия първоизточник, до онзи извор в полето, който човек създава, щом отпие от него. Но преди човек да го познае, преди да го докосне, за да го създаде, отделяйки се от него, единението им е любовно и потенциално космогонично, предхождащо всяко разделение, но не и сляло всяко разделение:

О, бяхме ние 
рибата първична и морето, 
в мига, когато нямаше 
ни риба, 
ни море...

Това единство се губи и съхранява в множествеността, така че всеки детайл от множествеността е самото единство, разпръскващо се и запазващо се в едно безконечно разширяване (или стесняване). Затова "Всички неща са врати към различни вселени" и "Всяка река / има различна луна", а "Дъждовният ручей шепне в съня си: / Луната е сянка / на луните в мен!“  Можем да стигнем до края на всяко нещо само за да го открием отново, още по-нататък, в едно безкрайно, концентрично разпръскващо се разгръщане:

Отвъд стените - дъжд. 
Дъжд 
отвъд дъжда

Един от най-удачните начини, по който Иван Методиев изразява интуицията за Пустотата, е чрез сякаш съвсем прости, прилични на детски залъгалки, броеници или нонсенси, стихове, в които се съчетават спонтанно творчество, дълбока, забравила сама себе си, мисъл и невероятна естественост на изказа:

Луната прилича на лунно балонче. 
Кой там се прозява? - 
едно облачно слонче. 
Олеле слончето 
глътна балончето! 
И настъпи една 
тъмнина-тишина, 
отвън - слонска, 
а отвътре - балонска.

Често тези привидни нонсенси звучат съвсем апофатично:

По пътя - никой
в този никой 
аз от години се разхождам...

Да, пустота, 
но с панделка от врана! 
И нищо с мокър прилеп по средата. 
Полу с полуизвивка на дъждовник - 
опашката му е в съня на Бога

Понякога Бог се преструва на нищо_, 
а понякога нищото става Бог

А Бог тази вечер реши да е коте - 
иска да близне луната.

И понякога Бог е цялото коте, 
а понякога - 
само опашката

                            Песни

И тогава всичко вътрешно е дотолкова външно и всичко външно е дотолкова вътрешно, Азът дотолкова е вселената, че всяко действие постоянно се превръща в своята противоположност, преминавайки през пулсиращия център на Пустотата:

Толкова дълбоко, толкова дълбоко
вдишахме, че целите се вдишахме
и изчезнахме съвсем!

 

Антоанета Николова, из книгата „Езикът на Пустотата“, 2003 г., Колекция Аквариум Средиземноморие

 

Антоанета Николова е родена на 26 юни 1961 г. в София. Завършва философия в СУ "Климент Охридски". Защитава дисертация на тема "Екология и религия", в която разглежда разбирането за природата в източните и западните култури. Преподава Източна философия в ЮЗУ "Неофит Рилски", Благоевград.
Автор е на стихосбирките: "Втечнена светлина" (1994), "Приказки за същества без име" (1998), "Зелено/Огледало" (2003), "Високи бели птици на брега" (2007) и "Дишане" (2008), както и на монографията "Езикът на Пустотата" (2003), посветена на източната интуиция за Пустотата и нейната древна и съвременна интерпретация в поезията. Съпреводач, заедно със София Катърова, на първата, издадена на български, антология с китайска пейзажна лирика "Поезия на планините и водите" (2003). Член на Сдружение на български писатели, Български хайку клуб, Хайку клуб "София" и Световната хайку асоциация.