Прибрах се в книгата (Пейзажи на душата, Иван Методиев, сборник с избрани стихове и поеми, изд. Изток-Запад, 2016 - б.р.) като у дома, но в нея всичко беше ново и непознато. Започнах да чета и чувството ми беше, че сънувам. След всяко стихотворение я затварях и после веднага отново я отварях, за да прочета следващото. Почти всички си ги спомнях ясно, някои дори ги зная наизуст, а все едно ги виждах за пръв път, нещо като дежа вю. 

 

Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.

 

През няколко стихотворения пропадам в думите. Почти непоносимо е. Едновременно виенско колело и дълбок, хладен, чернобял покой. Рисунка с туш.

 

Животът е добър, животът е щедър. Вижте каква книга си купих и мога да я държа в ръцете си.

 

Когато за пръв път имаше у нас книга на Иван Методиев, аз трябваше да я върна, беше назаем, и си я преписах цялата в една тетрадка. Още е тук.

 

А в това издание има толкова много…

 

Сигурно ако се стегна и се дисциплинирам, и ако за нуждите на този текст се спра да не потъвам в думите, може да разбера как се постига това въздействие, кое точно ме омайва, кой ме кара да стисна зъби и да се разнежа едновременно. Само че аз не искам.

 

Искам да съм омаяна. Искам да виждам и отвъд, докато чета. (искам да подаря тази книга на всичките си любими, но то е ясно, че искам, щом пиша за някоя книга, значи точно това се опитвам да направя)

 

Четенето на тази книга е и разтърсващо, и примиряващо. Утешаващо и лековито. С едно такова излъчване за достойнство, мъжество, мъдрост, а толкова трепетно нежна е книгата, че, тъй като не мога да я вдишам, поне ще отделя време да науча още стихотворения, за да бъде в мен, в ума ми, ей тук, зад очите, за да проглеждам по-често.

 

 

РАЗВИДЕЛЯВАНЕ

 

Вдовицата мете на двора.

Съседът тайно я следи.

А тя очите си върти,

пък уж нехае… Живи хора.

 

Мъгла приижда от реката.

В блуждаещото битие,

какво е грях, какво не е,

ще видим чак подир мъглата.

 

Но ето, сякаш просветлява…

Припламва селската трева.

Знамение ли е това?

Да бъдем мъдреци тогава.

 

Съзирам хълм, съзирам ниви

и глогове по рид и рът.

Козите денем там пасат,

а нощем бродят самодиви.

 

Съзирам муле. Дим се вие.

И църквица, до шия в кал.

Уж чудо бях ви обещал,

пък то Исус на кръста гние.

 

Пасе си мулето – това е.

От истината – ни следа.

Поне до утре сутринта

ще дишаме кой както знае.

 

 

 

С КАКВА

 

С каква непостижима простота

тълкуваш ти природните закони,

дръвче дъждовно… Капка се отрони:

Сияйна смърт – нехайна красота.

 

По детски просто, сякаш на шега,

прониквам в сетивата ти зелени

и бавно се пробужда в мойте вени

една любов, подобна на тъга.

 

И вече зная, толкова съм сам,

че вече нищо друго не умея,

освен със този залез да се слея,

та тишина на нищото да дам.

 

Такава нечовешка тишина,

че най-подир да мога да простена

в една безкрайна пролетна вселена,

в едно дръвче под голата луна.

 

 

 

ПЛАЧ НА БЕДНЯКА

 

В този свят

на изкуствени ценности,

на изкуствени личности

и продажби съдби,

 

какво по-важно от това

да опазиш бедността си?

 

В този свят

в който дори бедността се продава,

какво по-важно от това

да изгубиш всичко?

 

Нищото ви завещавам –

от него започнете!

 

 

 

ПОНЯКОГА

 

Понякога бог прилича на коте,

което скимти към луната.

Понякога бог се превръща в дъжд,

понякога в дъждосвирец.

 

Понякога бог се превръща в нищо,

а понякога нищото става бог.

И целта на мъдреца е да избере

от две празни неща

по-пълното.

 

Но днеска е лесно – измяукай мъдрецо

и което измърка, бог е.

И понякога бог е цялото коте,

а понякога само опашката.

 

 

 

СЯНКА

 

Тънката връвчица на ветреца

свързва, както тялото с душата,

юлската рекичка и врабеца,

който лъкатуши над водата.

 

Залезът е само драскотина,

грапав дим от шипка отразена.

Сянката ми мина и отмина,

с ореол от риби обкръжена.

 

 

 

ВЯТЪР

 

Ветре, спри, ще ми отвееш

пътя под краката!

 

Шипката с последни сили впива

нокти във луната.

 

Птицата лети, лети, а ето –

неподвижна си остава.

 

Бог твори,

а сатаната обяснява.

 

 

 

СНЯГ

 

Не затваряй вратите.

Дай на снега да прекрачи през прага.

 

Нека затрупа косите ми, котката,

всичко, което нарече любов.

 

Нека вали и вали и вали…

Каквото се случи, това да вали…

 

Вятър отвява

птичите стъпки

от заскрежените клони.

 

 

 

ПРАХ

 

Прерових много древни книги

какво намерих вътре – прах.

 

Желаех уж мъдрец да бъда.

Видях смъртта – не я познах.

 

Поема мислех да напиша,

но духна вятърът нехайно…

 

Дойдох по-гол от летен облак,

а колко много пропилях.

 

Иван Методиев 

 

 

Източник:
www.mdoneva.com 

www.mdoneva.com/2016/12/03/peizazhinadushata/ 

 

 

Мария Донева е българска поетеса.

Родена е на 3 септември 1974 година в Стара Загора. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1996 и 1997 г. участва в Стружките вечери на поезията в Република Македония. 

Печелила е награди от конкурси като „Веселин Ханчев“ (1993, 1994, 1995), „Магията Любов“, Казанлък (2005), „SMS-поезия“, Нова Загора (2005), Национален конкурс за поезия — Ямбол (2006), „В полите на Витоша“ (2007). Има втора награда от конкурса за кратък разказ „Рашко Сугарев“ (2008). 

Пиеси по нейни текстове се играят в Драматичен театър „Гео Милев“ — Стара Загора.

 

Работи като режисьор към програмата за арт терапия в Държавна психиатрична болница "Доктор Георги Кисьов" - град Раднево. Редактор в електронно списание "LiterNet".