Предизвикани записки (Нови фрагменти и записки)

Иван Теофилов

... 
16
Не зная дали е чест или орис, но още през 70-те години, макар и да не членувах в СБП, бях търсен и посещаван от млади поети. Имах и една изключителна изненада през 1976 година. Както обикновено се случваше при подобни посещения, звънецът на входната врата подрънна плахо. Пауза. И повторно предпазливо позвъняване. Отворих. Беше висок, смущаващо слаб, сравнително млад човек. Представи се като Иван Маринов. Попита удобно ли е да се видим. Влизайки, каза няколко ласкаещи ме думи. Седна издължен в един от фотьойлите в хола. Заговори кротко, с променливи гримаси и странно зареян поглед. Всичко, което изричаше, звучеше като трактат, като дълго обмислено слово, съпътствано от инстинктивни усмивки. Доста респектиращ чудак... В един умълчан интервал зачетох подадените ми листове с напечатани на пишеща машина стихове. Кратки, дву или трикуплетни. За някакво „селце на хълма”, за някакви „юлски вселени”, за „разказите на тревата”, за „капката вода” с „едно такова странно шумолене” и с „отраженията на душите и предметите” ... Някакъв изтънчен, заразяващ с находките си лаконизъм. Разумно сетивен и прецизно структуриран, изграден върху принципа на параболичното и афористичното удвояване. И без да ща, изригнах в похвали. Той се възрадва. Постепенно се отпусна и приземи. Каза, че е дипломиран химик и работи в Института по почвознание. Заразказва страстно за някакво „колоидно вещество”, което се образувало в почвата в резултат на разлагането на животински и растителни организми, изричайки с многократна придирчивост думата „х у м у с”. И вече е време да се досетим, че става дума за големия поет Иван Методиев. За сведение неговият баща се казваше Методи Маринов. И когато след време беше приел за авторско бащиното си име, в писателските среди тръгна мълва, че нарочно се е преименувал, за да го вземат за близък на един от главните корифеи на Съюза – Димитър Методиев. Неизбежните зли езици... Не мина време и Иван почна да идва почти всяка вечер след работа у нас. С винаги ново стихотворение, все по-добро и любопитно от предишните. Идването вкъщи му стана навик. Семейството ми свикна с него и даже го заобича. В паметта ми ярко е съхранена онази мразовита нощ със стряскащото земетресение през 1977 година, когато беше извървял километри пеш, за да ни бъде съпричастен, търсейки ни сред изскочилата пред блока обезумяла тълпа. Започна да идва и на репетициите, които водех в Централния куклен театър. И даже беше написал интересно есе за това изкуство, подобно на онези естетизирани фрагменти за Мирон и марионетките от дневниците на Макс Фриш. Не зная дали се е запазило. В началото на една от театралните ни вакации той изведнъж ми заговори за семейството си. Бил женен, но поради липса на условия от три години били разделени с детето и съпругата му, приютени от роднини в Казанлък. Дотогава нищо не знаех за битието му и този факт ме развълнува. Дори не се замислих и предложих през трите ни ваканционни месеца, докато сме на селската ни къща в Гинци, да се съберат и поживеят като хора у дома. Така и стана. При завръщането ни през септември не сварихме никого вкъщи, бяха се изнесли. Иван беше оставил на кухненската маса писмо и снимка с усмихнатото семейство на дивана в нашия хол; малкият Милен на снимката беше абсолютно Иваново копие. В писмото ме обсипваше с благодарности, съобщаваше, че е изпратил домочадието в Казанлък, но не бил добре и би се радвал да се видим... Посочваше (дотогава не знаех къде живее) адреса си: ул. „Васил Коларов” № 1, таванският етаж. (Днешната и някогашна „Солунска”.) И веднага се запътих натам. Изкачих пететажното стълбище на сива кооперация. И закрачих по дълъг, притъмнен коридор с множество врати и шумотевица на различни обитатели. Някакъв нашенски неореализъм. Ивановата стая беше в дъното на коридора. Нещо като каюта, с неясна квадратура. С едва вместено пружинесто легло, на което върху гол, изтърбушен дюшек лежеше пребледнял Иван, завит с излиняло памучно одеяло. До леглото – еднокрака градинска маса с кръгъл мраморен плот и чиния с бръкната лъжица в недояден боб. И по тавана своеволно щъкащи хлебарки... Опознаването ни ставаше все по-осезаемо и плътно. Една привечер през есента на 1979 година Иван дойде вкъщи с ръкописа на дебютната си книга. Беше ми любопитно да разбера какво се е получило, още повече, че беше рязко променил ракурса си на писане - смайващо откровен и даже стряскащ с ярко акцентирания изобличителен тон за онова запушено време. Акустичен отглас от познатата ми таванска мизерия. Беше включил всичко, написано дотогава. Но ме смути подредбата му с неглижираната смесица от природни и социални мотиви. И получилият се от това притеснителен дисонас. Предложих да потърсим по- адекватна композиция.

По това време работех в отдел „Поезия” на издателство „Народна култура” и през ръцете ми бяха минали множество съставителства на книги. Разчленихме ръкописа и наслагахме един до друг отделните листове на пода. След известни упражнения стигнахме до възможно по-осъзнат синхрон между стиховете и в този нов порядък излезе нашумялата му дебютна книга „Прости сетива”. И беше светквично приет за член на СБП. И даже издигнат за член на Управителния съвет. Две невероятни членства заради един нашумял дебют. Твърде шокиращ случай за онези толкова неотзивчиви времена. Междувпрочем началото на 80-те години бяха нещо като размърдан камък в окаменелия тираничен режим. Новоизбраният председател на Съюза се опитваше с половинчати замашки да укроти догматчните бесове и промени отчасти загрубялата им лексика. Като по чудо бяха приобщени и лансирани някои доскоро низвергнати имена. Не дойде ли като гръм от ясно небе и моето назначение за завеждащ отдел „Поезия” в сп. „Пламък”? Ала точно в това наше „облагоденстване” се случи нещо крайно необичайно. Иван просто изчезна от очите ми. През главата ми минаваха какви ли не предположения. Смятах за най-вероятно, че се е озовал в друга среда. Отдавах го и на някои странни черти в характера му, които от време на време изпъкваха в общуването ни. И оттук нататък знаех за съществуването му само по публикуваните стихове. И от тях разбирах, че не е променил позициите си. Даже известният догматик Иван Спасов яко го беше захапал в „Литературен фронт”. В отговор вестникът публикува и обширна, заемаща почти цяла страница Иванова статия, която пледираше за по-разширен литературен хоризонт в закърнялото комунистическо пространство, изпълнена с някакви споходили го емоционални утопии... И така, не виждах с години Иван, но затова пък често срещах баща му с подмятаща се пазарска торбичка сред навалицата на площад „Славейков”. Обикновено той ме забелязваше и спираше. Възрастен добряк и чудак, който без подканване рецитираше охотно свои римувани гатанки с простодушната стилистика на читанките от моето детство... И след почти цяло десетилетие от странното си изчезване Иван изведнъж се появи сред демонстриращите писатели в Града на истината. Видя ме и непринудено ме заговори, сякаш не бяхме се виждали от дни. И заживяхме като съмишленици в нестихващата еуфория и зрелищност на палатковия лагер. Писателската ни група нямаше палатка. Битувахме на открито, заели малка площ до гранитния масив на президентството. Измисляхме и изпълнявахме какви ли не атрактивни прояви, съчинявахме пламенни текстове, епиграми и прокламации на фона на ечащи мегафони и афектирана глъчка. Бяхме свидетели на детронирането на петолъчката на Партийния дом с нейното пародийно отлитане на стакати отскоци с усърдно пърпорещ вертолет. При това репликата „да дойдат танковете” още беше актуална... И пишейки, виждам чудатата измършавяла фигура ала Ганди на Иван с неговата всеотдайна отзивчивост, продиктувана от шемета на онези незабравими дни.. И после сполетялата ни ужасяваща мизерия на Лукановото време с безконечните среднощни опашки за кофичка кисело мляко, с купоните за захар и олио и липсата на йодирана сол. И споменът за прословутата Иванова картинна галерия в един икономично електрифициран гараж покрай колелото на двойката. И Иван, в ролята на галерист, възбудено крачещ в оскъдното галерийно пространство заради няколкото рамкирани пейзажа и неколцината посетители. И фалитът на галерията. И спонтанно създаденият от него литературен клуб. Пак около колелото на двойката. И Иван в ролята на учител на рояци кандидати за галеници на Пегас. И присъщото за онези нестабилни дни внезапно ликвидиране на клуба... Ала въпреки всичко несъкрушимото му его с всички сили се мъчеше да избуи над кънтящите от протести улици и площади. Винаги с несъответни за времето начинания. Този път с фикс идеята за списание на кратките форми „Нава”. Издание на „Издателска къща „Нава”, ул. „Солунска” 1”, тоест таванската стаичка, която описах по-горе. Какво е „нава”? „Стил на кръстопътя”, заявява категорично подзаглавието на корицата. С призив към евентуалните негови абонати: „Най-добрите за най-доброто в изкуството – абонати на списание НАВА за 1000 години”. Аз също участвах с 10 свои „нава” в първата книжка на това фантазно списание. И онези наши незабравими беседи из алеите на Южния парк, когато се приюти в апартамента на втората си съпруга в един от високите блокове в нашия квартал. Онези наши безкрайни разходки с неистови разговори за поезия, с притичващия пред нас Йосиф, едно още по- точно негово копие, с тънките уши и щръкналия нос. Или постоянното му присъствие с ярко изразената подгонила го нищета в претъпканото задимено кафене на Палми Ранчев на ул. „Любен Каравелов”. Пред пестеливо отпиваната чаша с петдесет грама гроздова... През 1996 година Иван ми подари не знам вече коя поред поетична книга със странното заглавие „Песни за сираци и сирачета” и с още по-странен предговор, състоящ се от посвещения на лица, които са му протягали ръка през годините. Който буквално звучи така:

ПРЕДГОВОР

„Ангелът” е за Светлозар Игов
„Градината на въпросите” е за Иван Теофилов
„Да слушаш” е за Иван Цанев
„Луната прилича” е за Иван Радоев
„Хълмът” е за Николай Майсторов
„Никой” е за Димитър Г. Димитров и Анна Николова

За тези благородни аури от едно признателно растение, на което в тъмни времена преливаха излъчвания така, както се прелива кръв.

И с един смущаващ ала Хьордерлин автограф:

На Иван Теофилов
. . .
Без теб съм никой, с теб съм смътна сянка. От сенките – поклон!
тв. И. Методиев
17 февр. 918 год. пр. Хр. 

И внезапният му загадъчен край в лоното на природата през юли 2003 година, там... при „разказите на тревата”, в онези сякаш пророкувани „юлски вселени”...

*
Иван Методиев е един от най-любопитните, най- всестранните съвременни български поети. Всяка страница в неговото „Избрано” е урок по поезия.

Диапазонът на творческите му умения е повече от разточителен. Всичко създадено от него е върховно почувствано. С излъчването на една почти неограничена интелектуална и художествена свобода и с трагичния разрив между най-високите стремежи и най-дълбоките страдания. И после онова впечатляващо в „Брод” будуващо съзнание с наподобяващата Шекспирова интонация. Усилието да изостря, избистря и разпростира своя поглед. Трескаво озарените думи. Силните метафори. Нетърпимостта към низостите и произвола на битието. Ненаситното общуване със себе си. Сюжетът на собствения му живот. Стоицизмът. Гордостта...

... 

1
Маларме, за когото „орфическото тълкуване на поезията е единственият дълг на поета”, стига до фикс идеята да открие точния, абсолютния поетичен език и след упорито търсене вижда безусловната си мечта, отразена в лиричните възвишени послания на трубадурите от рицарските векове (XI-XIII), които в своята любовна еуфория са създали този „орфичен език” в 900 стихотворни форми. 

2
Някои поети не удържат демона в себе си и често запушват устата му и заговарят вместо него. Но това, което изричат от негово име, много рядко се оказва поезия.

3
След прочитането на експерименталната проза „Бдение над Финеган”, за която Джойс се е трудил цели седемнайсет години, брат му Станислас остро възнeгодувал: „Това е неописуема досада... несвързано бълнуване на литература. И пет реда нямаше да прочета, ако не те познавах!” И Джойс в мигове на неувереност споделял: „Може и да е безумие. Ще стане ясно след век”. И „след век” се чете с подобаващ респект.

4
„Според Вас още колко години ще ме четат?” – попитал Чехов гостуващия в дома му Иван Бунин и добавил: „Според мен седем”. „Защо точно седем?” – учудил се Бунин. „Е, добре, седем и половина” – отстъпил Чехов. Една от известните му каламбурни задявки, свидетел за произхода на неподражаемия диалог в Чеховата драматургия.

5
Всеки от нас става човек, когато протестира срещу всичко, което руши човечността му, когато се усети, че е станал частица от заобикалящата го нелепост.

6
Тоталитарният режим в своя политически и социален опит се опираше на елементарните езикови структури, превръщайки в догма техните стереотипи.

7
Когато ми се случи да гледам по телевизията цвилeщата трибуна на парламента, се сещам за Калигула, който направил коня си сенатор.

8
„Да се самоухажваш е нелепо, но е толкова хубаво, когато се насърчаваш с духовит апломб”, си шепнех, четейки поетичните афоризми на Ева Килпи със специфичен финландски привкус: Докато заспивам, си мисля: Утре ще затопля сауната, ще се държа добре със себе си, ще се изведа на разходка, ще поплувам, ще се изкъпя, ще се поканя вечерта на чай, ще поговоря със себе си мило, приятелски, ще се окуража: Колко си смела, разчитам на теб.

9
Цял живот Хулио Кортасар е бил с лице на юноша и само мигове преди смъртта му (починал на 69 години) пред очите на неговите близки косата му внаезапно побеляла, лицето му изведнъж се застарило, сякаш е искал да възпроизведе вихъра на житейските си премеждия и установи реалната си възраст.

10
Според Борхес обезсмъртяването приживе на нечие творчество е предразсъдък по простата причина, че ние нищо не знаем за бъдещето, освен че ще се различава от настоящето.

11
„Доктор Живаго”. Изключително свидетелство на събития с неподправена сложност и хипнотизираща емоция, което не се старае да тълкува, а само заразява, втрещява и учудва.

12
Колко могъщ, атрактивен и всеобхватен е Омир след първите патетични страници и какъв пренаситен източник на знания за съдбовните ни перипетии са ехата на тези рояци настръхнали саги на Античността.

13
На човек му е страшно да проникне по-дълбоко в себе си... в онази своя забранена зона, която все избягва да прекрачи.

14
Има мъчителни моменти в късната възраст на човека, когато силно усеща своето положение и участ и се чувства напълно безпомощен, сам, съвсем сам...

15
Биологичното време е жестоко и безпощадно. 

...

17
Задължително за времето на Данте е било да се създават творби, които могат да се преживяват на няколко нива. Но днес подобен творчески ангажимент е невъзможен. Културата ни е зависима от свръхпретрупаността на света, която значително е притъпила и отслабила сетивните ни преживявания и способности.

18
Поезията на Цветаева е странно съчетание на необикновена откровеност и чувствителност до краен предел с блестяща ерудиция и неукротима енергия.

19
И наистина, какъв парадокс: творчеството на низвергнатата, унизена и доведена до трагичен край Марина Цветаева днес четем в академично, прецизно, прекомерно подробно издание, ведно с черновите и дори с тълкуване на зачеркнати от нея редове и думи.

20
Книгите живеят по-дълго от своя автор и са безусловно възмездие, което никой никога не може да заличи.

21
Йонеско: „Хората, които не четат, са зверове”.

22
За да изпиташ в планината магиката на обкръжилия те пейзаж, трябва да преодолееш всяко разграничение между пейзажа и себе си.

23
Теодор Траянов е бил номер едно почти три десетилетия за почитателите на поезията. Иван Радославов предпочита за начало на българския символизъм двукуплетното Траяново стихотворение „Новий ден” пред „Песен на песните” на Яворов. Петко Росен е въодушевен от „шемета на неговата апокалиптична „Regina Mortua” и „неговите безсмъртни „Български балади” и ги предпочита пред „риторчините оди и химни не само на Вазова, а дори и на Пенча Славейкова”. Това фаворизиране на поета се е дължало на дългогодишното му участие в културния живот на Австрия и Германия, както и на някои внесени от него специфични изразни средства, вече доста амортизирани, но за тогава „съвършено чужди и непознати на предшествениците му”. Разбира се, Траянов има значителен принос за техническото усъвършенстване и ритмичното и римно обновяване на поезията ни, но днес, когато знаем установената конфигурация на имената в литературата, трябва да сме по-предпазливи към предпочитанията, вкусовете и крайните гледни точки. 


Източник: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1428.pdf 

 

Иван Николов Теофилов е роден на 24.03.1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. През 1955-61 е драматург и режисьор в театрите в Силистра, Сливен, Русе, Бургас. През 1959 г. специализира в Чехословакия. От 1962 до 1978 е драматург в Централния куклен театър. През 1978-91 е редактор на библиотека "Поетичен глобус" в изд. "Народна култура". Едновременно е и редактор (1984-91) в отдел "Поезия" на сп. "Пламък". Автор е на стихосбирките "Небето и всички звезди" (1963), "Амфитеатър" (1968, 2001), "Град върху градове" (1976, 2001), "Богатството от време. Избрани стихотворения" (1981), "Споделено битие. Стихове" (1984), "Да" (1994), "Геометрия на духа. Избрани стихотворения" (1996), "Монолози" (2001), "Сън или надмощие" (2004) и множество пиеси за възрастни и за деца. Теофилов активно се занимава и с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици. Секретар на Сдружението на българските писатели (1994-1995) и негов председател (1998-2000). Псевдоним: Иван Свежин.