В един умълчан интервал зачетох подадените ми листове с напечатани на пишеща машина стихове. Кратки, дву или трикуплетни. За някакво „селце на хълма”, за някакви „юлски вселени”, за „разказите на тревата”, за „капката вода” с „едно такова странно шумолене” и с „отраженията на душите и предметите” ... Някакъв изтънчен, заразяващ с находките си лаконизъм. Разумно сетивен и прецизно структуриран, изграден върху принципа на параболичното и афористичното удвояване.

 

И без да ща, изригнах в похвали. Той се възрадва. Постепенно се отпусна и приземи. Каза, че е дипломиран химик и работи в Института по почвознание. Заразказва страстно за някакво „колоидно вещество”, което се образувало в почвата в резултат на разлагането на животински и растителни организми, изричайки с многократна придирчивост думата „х у м у с”.

И вече е време да се досетим, че става дума за големия поет Иван Методиев. За сведение неговият баща се казваше Методи Маринов. И когато след време беше приел за авторско бащиното си име, в писателските среди тръгна мълва, че нарочно се е преименувал, за да го вземат за близък на един от главните корифеи на Съюза – Димитър Методиев. Неизбежните зли езици... 

 

Не мина време и Иван почна да идва почти всяка вечер след работа у нас. С винаги ново стихотворение, все по-добро и любопитно от предишните. Идването вкъщи му стана навик. Семейството ми свикна с него и дори го заобича. В паметта ми ярко е съхранена онази мразовита нощ със стряскащото земетресение през 1977 г., когато беше извървял километри пеш, за да ни бъде съпричастен, търсейки ни сред изскочилата пред блока обезумяла тълпа.

Започна да идва и на репетициите, които водех в Централния куклен театър. И дори беше написал интересно есе за това изкуство, подобно на онези естетизирани фрагменти за Мирон и марионетките от дневниците на Макс Фриш. Не зная дали се е запазило. В началото на една от театралните ни вакации той изведнъж ми заговори за семейството си. Бил женен, но поради липса на условия от три години били разделени с детето и съпругата му, приютени от роднини в Казанлък. Дотогава нищо не знаех за битието му и този факт ме развълнува. Дори не се замислих и предложих през трите ни ваканционни месеца, докато сме на селската ни къща в Гинци, да се съберат и поживеят като хора у дома. 

 

Така и стана. При завръщането ни през септември не сварихме никого вкъщи, бяха се изнесли. Иван беше оставил на кухненската маса писмо и снимка с усмихнатото семейство на дивана в нашия хол; малкият Милен на снимката беше абсолютно Иваново копие. В писмото ме обсипваше с благодарности, съобщаваше, че е изпратил домочадието в Казанлък, но не бил добре и би се радвал да се видим... Посочваше (дотогава не знаех къде живее) адреса си: ул. „Васил Коларов” № 1, таванският етаж. (Днешната и някогашна „Солунска”.) И веднага се запътих натам. 

 

Изкачих пететажното стълбище на сива кооперация. И закрачих по дълъг, притъмнен коридор с множество врати и шумотевица на различни обитатели. Някакъв нашенски неореализъм. Ивановата стая беше в дъното на коридора. Нещо като каюта, с неясна квадратура. С едва вместено пружинесто легло, на което върху гол, изтърбушен дюшек лежеше пребледнял Иван, завит с излиняло памучно одеяло. До леглото – еднокрака градинска маса с кръгъл мраморен плот и чиния с бръкната лъжица в недояден боб. И по тавана своеволно щъкащи хлебарки...

 Опознаването ни ставаше все по-осезаемо и плътно. Една привечер през есента на 1979 г. Иван дойде вкъщи с ръкописа на дебютната си книга. Беше ми любопитно да разбера какво се е получило, още повече, че беше рязко променил ракурса си на писане – смайващо откровен и дори стряскащ с ярко акцентирания изобличителен тон за онова запушено време. Акустичен отглас от познатата ми таванска мизерия. Беше включил всичко, написано дотогава. Но ме смути подредбата му с неглижираната смесица от природни и социални мотиви. И получилият се от това притеснителен дисонас. Предложих да потърсим по- адекватна композиция

По това време работех в отдел „Поезия” на изд. „Народна култура” и през ръцете ми бяха минали множество съставителства на книги. Разчленихме ръкописа и наслагахме един до друг отделните листове на пода. След известни упражнения стигнахме до възможно по-осъзнат синхрон между стиховете и в този нов порядък излезе нашумялата му дебютна книга „Прости сетива”. И беше светквично приет за член на СБП. И дори издигнат за член на Управителния съвет. Две невероятни членства заради един нашумял дебют. Твърде шокиращ случай за онези толкова неотзивчиви времена. 

 

Междувпрочем началото на 80-те години бяха нещо като размърдан камък в окаменелия тираничен режим. Новоизбраният председател на Съюза се опитваше с половинчати замашки да укроти догматчните бесове и промени отчасти загрубялата им лексика. Като по чудо бяха приобщени и лансирани някои доскоро низвергнати имена. Не дойде ли като гръм от ясно небе и моето назначение за завеждащ отдел „Поезия” в сп. „Пламък”? Ала точно в това наше „облагоденстване” се случи нещо крайно необичайно. Иван просто изчезна от очите ми. През главата ми минаваха какви ли не предположения. Смятах за най-вероятно, че се е озовал в друга среда. Отдавах го и на някои странни черти в характера му, които от време на време изпъкваха в общуването ни. И оттук нататък знаех за съществуването му само по публикуваните стихове. И от тях разбирах, че не е променил позициите си. Дори известният догматик Иван Спасов яко го беше захапал в „Литературен фронт”. В отговор вестникът публикува и обширна, заемаща почти цяла страница Иванова статия, която пледираше за по-разширен литературен хоризонт в закърнялото комунистическо пространство, изпълнена с някакви споходили го емоционални утопии... 

 

И така, не виждах с години Иван, но затова пък често срещах баща му с подмятаща се пазарска торбичка сред навалицата на площад „Славейков”. Обикновено той ме забелязваше и спираше. Възрастен добряк и чудак, който без подканване рецитираше охотно свои римувани гатанки с простодушната стилистика на читанките от моето детство... 

 

И след почти цяло десетилетие от странното си изчезване Иван изведнъж се появи сред демонстриращите писатели в Града на истината. Видя ме и непринудено ме заговори, сякаш не бяхме се виждали от дни. И заживяхме като съмишленици в нестихващата еуфория и зрелищност на палатковия лагер. Писателската ни група нямаше палатка. Битувахме на открито, заели малка площ до гранитния масив на президентството. Измисляхме и изпълнявахме какви ли не атрактивни прояви, съчинявахме пламенни текстове, епиграми и прокламации на фона на ечащи мегафони и афектирана глъчка. 

 

Бяхме свидетели на детронирането на петолъчката на Партийния дом с нейното пародийно отлитане на стакати отскоци с усърдно пърпорещ вертолет. При това репликата „да дойдат танковете” още беше актуална... И пишейки, виждам чудатата измършавяла фигура ала Ганди на Иван с неговата всеотдайна отзивчивост, продиктувана от шемета на онези незабравими дни.. И после сполетялата ни ужасяваща мизерия на Лукановото време с безконечните среднощни опашки за кофичка кисело мляко, с купоните за захар и олио и липсата на йодирана сол. И споменът за прословутата Иванова картинна галерия в един икономично електрифициран гараж покрай колелото на двойката. И Иван, в ролята на галерист, възбудено крачещ в оскъдното галерийно пространство заради няколкото рамкирани пейзажа и неколцината посетители. И фалитът на галерията. 

 

И спонтанно създаденият от него литературен клуб. Пак около колелото на двойката. И Иван в ролята на учител на рояци кандидати за галеници на Пегас. И присъщото за онези нестабилни дни внезапно ликвидиране на клуба... Ала въпреки всичко несъкрушимото му его с всички сили се мъчеше да избуи над кънтящите от протести улици и площади. Винаги с несъответни за времето начинания. 

 

Този път с фикс идеята за списание на кратките форми „Нава”. Издание на „Издателска къща „Нава”, ул. „Солунска” 1”, тоест таванската стаичка, която описах по-горе. Какво е „нава”? „Стил на кръстопътя”, заявява категорично подзаглавието на корицата. С призив към евентуалните негови абонати: „Най-добрите за най-доброто в изкуството – абонати на списание НАВА за 1000 години”. Аз също участвах с 10 свои „нава” в първата книжка на това фантазно списание. И онези наши незабравими беседи из алеите на Южния парк, когато се приюти в апартамента на втората си съпруга в един от високите блокове в нашия квартал. Онези наши безкрайни разходки с неистови разговори за поезия, с притичващия пред нас Йосиф, едно още по-точно негово копие, с тънките уши и щръкналия нос. Или постоянното му присъствие с ярко изразената подгонила го нищета в претъпканото задимено кафене на Палми Ранчев на ул. „Любен Каравелов”. Пред пестеливо отпиваната чаша с петдесет грама гроздова... 

 

През 1996 г. Иван ми подари не знам вече коя поред поетична книга със странното заглавие „Песни за сираци и сирачета” и с още по-странен предговор, състоящ се от посвещения на лица, които са му протягали ръка през годините. Който буквално звучи така:

ПРЕДГОВОР „Ангелът” е за Светлозар Игов „Градината на въпросите” е за Иван Теофилов „Да слушаш” е за Иван Цанев „Луната прилича” е за Иван Радоев „Хълмът” е за Николай Майсторов „Никой” е за Димитър Г. Димитров и Анна Николова За тези благородни аури от едно признателно растение, на което в тъмни времена преливаха излъчвания така, както се прелива кръв. И с един смущаващ ала Хьордерлин автограф: На Иван Теофилов . . . Без теб съм никой, с теб съм смътна сянка. От сенките – поклон! тв. И. Методиев 17 февр. 918 год. пр. Хр.

И внезапният му загадъчен край в лоното на природата през юли 2003 г., там... при „разказите на тревата”, в онези сякаш пророкувани „юлски вселени”... 

 

Иван Методиев е един от най-любопитните, най-всестранните съвременни български поети. Всяка страница в неговото „Избрано” е урок по поезия. Диапазонът на творческите му умения е повече от разточителен. Всичко създадено от него е върховно почувствано. С излъчването на една почти неограничена интелектуална и художествена свобода и с трагичния разрив между най-високите стремежи и най-дълбоките страдания. И после онова впечатляващо в „Брод” будуващо съзнание с наподобяващата Шекспирова интонация. Усилието да изостря, избистря и разпростира своя поглед. Трескаво озарените думи. Силните метафори. Нетърпимостта към низостите и произвола на битието. Ненаситното общуване със себе си. Сюжетът на собствения му живот. Стоицизмът. Гордостта...

 

 

Източник: http://www.fakel.bg/index.php?t=4415 



Иван Николов Теофилов е роден на 24.03.1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. През 1955-61 е драматург и режисьор в театрите в Силистра, Сливен, Русе, Бургас. През 1959 г. специализира в Чехословакия. От 1962 до 1978 е драматург в Централния куклен театър. През 1978-91 е редактор на библиотека "Поетичен глобус" в изд. "Народна култура". Едновременно е и редактор (1984-91) в отдел "Поезия" на сп. "Пламък". Автор е на стихосбирките "Небето и всички звезди" (1963), "Амфитеатър" (1968, 2001), "Град върху градове" (1976, 2001), "Богатството от време. Избрани стихотворения" (1981), "Споделено битие. Стихове" (1984), "Да" (1994), "Геометрия на духа. Избрани стихотворения" (1996), "Монолози" (2001), "Сън или надмощие" (2004) и множество пиеси за възрастни и за деца. Теофилов активно се занимава и с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици. Секретар на Сдружението на българските писатели (1994-1995) и негов председател (1998-2000). Псевдоним: Иван Свежин.