ТРИ СЪНОВИДЕНИЯ С ИВАН МЕТОДИЕВ
Румен Леонидов
Из "Огледалото на здрача"
Прибирам се вкъщи и заварвам Иван Методиев, който ми е дошъл на гости. Малко е по-различен от обикновеното, когато беше жив, по прегърбен е, с къса коса и по пижама. Много ми се зарадва, хвърли се да ме прегръща, а пишката му стърчи под пижамата. Радваше ми се, ама радост, аз също макар и доста учуден от появата му, много му се зарадвах. После ми се яви в нещо много зелено, но не помня какво беше това зелено.
Рано сутринта виждам как покрай мен мимолетно мина някакъв човешки силует. Чувам: „Я разучилса летять.“ Кой ни отучи да летим? След него върви отишлият си преди една година Иван Методиев и ми казва: Чу ли какво ти каза Рупчев? Тогава разбирам, че сянката, която ми се мерна, е била душата на Жоро Рупчев. Но вече нозете му бяха съвсем здрави и ме отмина много бързо, забързан за нещо свое.
Това скочих и вече наяве и написах „Иван Методиев говори с Бога“. Предстоеше първият му рожден без него, Мая се канеше да иде на гроба му в Банско, дадох й написаното и я помолих да го мушне над главата му… Сетне, не помня по чия идея, мнозина бяхме попарените от неочакваната кончина, решихме на рождения му дена да се съберем и да четем свои и негови неща, за да знае, колко много ни липсва, че за нас е жив и празнуваме неговата поява на този тъжен свят, а не неговото спасение от него.
По това време във в. „Сега“ имаше съботна страница за поезия и кратка проза, Бойко Ламбовски я правеше, беше 2003 г, седмица преди 13 септември, звъннах му и от вкъщи му пуснах по електронната поща текста. И отпраших по мои проучвания към Боянската черква. По едно време, кой дявол ме бутна, и си рекох чакай да питам дали Бойко дали е харесал онова, щото имаше и неприлична дума в него. Оказа се, че Бойко изобщо не го е получил, сбъркал съм бил имейл адреса, отдел култура е изписано на френски, а не на латински… Абе… Късно е, броят е готов, как ще е готов, днес е четвъртък, а излиза в събота. Не става, прати ми го пак, ще го пуснем в следващия брой… Хващам се главата, какво направих, към същото това дълго извержение имам бележка, че каним всички, които обичан Иван и неговата поезия, да дойдат в дворчето към музея на Иван Вазов, да бъдем заедно с Иван Методиев. Качвам се на трабанта и се понасям обратно към обиталището ми в София, междувременно издирвам телефона на зам. главната редактора на вестника, звъня и с почти разплакан глас, и обяснявам какъв идиот съм и колко е важно не за мен, а заради поета гибелен Иван Методиев това да изпреварим рождения му ден, инак ще пропуснем да изместим смъртта му, която е само временно явление в антрактите на този свиден свят… Тя излезе човек, макар че студено ме изслуша, не се познавах с нея, дума не бяхме си отронили, знаехме се само по име, но ето че от първото ни чуване – от мене трагедии и драми. Пратете го отново, отсече рече, и ще сменим страницата… Минах на три светофара на червено, два на жълто и зелен като хайвер, прибрах се у себе си, вбесен на себе си и го пуснах да върви по неведомите пътища на пътника.
Стихотворението излезе на време, но май никой не разбра, че това нещо е мое нещо, посветено на Иван, сметнаха го за негов разговор с Бога…
Години след това се сетих да го видя този мой „Иван Методиев говори с Бога“, появил се чрез духовното посредничество на Иван и Жоро, разнищих го и го написах отначало. И така се появи „Псалм“, който и в този си вид издържа на колебанията ми и продължава да търпи отделни отнемания на редове и преражданията на други, и съвсем други…
С Иван Методиев, не знам защо, някъде след полунощ се озовахме в двора на френската гимназия в София. Сънувам го, клекнал или по-скоро седнал, с гръб о стената на училищната ограда, пуши цигара и ми вика, Румба, ела за малко тук, приседни до мен, какво правиш, го питам, не разбирам защо в този двор, през който случайно преминавам, и защо в този мъртъв час, той сякаш не чува или по-скоро не разбира моята ненужна почуда, но чувам да ми казва, знам, че книгата с избраните ми стихове излезе, много ти благодаря за това, но искам да те помоля, да ми дадеш малко книги, защото нямам нито една, така ли, кокоря се аз, не съм ли ти дал, той мълчи, и чака, веднага се връщам, правя три крачки назад и отварям багажника на трабанта, който кой знае как се озова в двора на френското училище, Иван се отдели от стената, изправи се на пергелистите си ходила и дойде до картонената кола. Награби няколко екземпляра, кимна ми доволен, и ги тури под лявата си мишница. И се стопи в посока към Патриарха.
Източник: http://www.fakel.bg/index.php?t=5362
Румен Леонидов е роден на 17.05.1953 г. в София. Завършил е българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Работил е като редактор в много литературни издания, сред които: "Факел", "Български месечник", самиздатското "Глас", "Литературен вестник" и др. Автор е на 8 стихосбирки: "Предупреждение" (1977), "И огънят си спомни за искрата" (1982), "Голям и малък" (1990), "Неточните размери на живота" (1995), "Сънят на продавача" (1997), "Край на митологията" (1997), "Класически парчета" (2000). В чужбина има публикувани два сборника - "Камък в блатото" (1998, Скопие) и "Край на митологията" (2007, Варшава). Носител е на много отличия за поезия, сред които: "Сребърен плакет" за книгата "Голям и малък" (1995, Рим), първа награда от "Мелнишки вечери на поезията" (2008) и др. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.