13 години без Иван Методиев

Какъв творец може да изрече тези слова? Богоборчески ли са те, или ще ни помогнат да проникнем дълбоко в „геената огнена” на едно необикновено (както го наричаше Александър Геров) „неспокойно съзнание”? 

 

Иван Методиев е поет, който не желае да гледа страната си в агония, ала по-голямата част от живота му преминава в мизерия, в отчаяние (макар никога да не дава външен израз на страданията си). Всеки написан от него ред се забива като нож в паметта, а образите напомнят кошмарните „Капричии” на великия испанец Франциско Гоя. Когато се заех да подготвям (заедно със съпругата му Мая) този том „Пейзажи на душата” отначало си мислех, че навярно ще се наложи да изоставя някои от най-ранните му стихове, но бързо разбрах, че това е невъзможно. Вярно е, че през годините той с огромно напрежение е работил върху тях, че мракът се е разпрострял над виденията му; само единици са онези наши поети, за които гордо можем да кажем, че никога не са ставали жертви на политическата конюнктура, че неизменно са следвали своята стръмна и недостъпна за другите пътека. „Кой както може, / себе си разказва.” – завършва встъпителното стихотворение в първата му, появила се през 1980 година, книга „Прости сетива”. Изповедта му за себе си всъщност е толкова разтърсваща, но и толкова универсална, че несъмнено го издига към пространството, в което се появяват надвременните озарения. Един от менторите му в усвояването на поетичното изкуство Иван Теофилов казва: „Всичко създадено от него е върховно почувствано - с излъчването на една почти неограничена интелектуална и художествена свобода и с трагическия разрив между най-високите стремежи и най-дълбоките страдания.” А режисьорът Теди Москов допълва: „Той помага на фините неща да бъдат видени. Освен това нещата съжителстват. Никога не е само едното, нито само другото. И това е красиво – от боклука да направиш скулптура, която да е нежна и чиста.”
 

За да разберем всичко това, може би трябва да се върнем в началото. Познавах баща му, за когото той неведнъж е писал – учителя Методи Маринов. Срещахме се във вече изчезналото кафене на „Солунска” (близо до „Славейков”) „Шапките”. Беше невероятен човек – някои го възприемаха като чудак, а, според мен, беше мъдрец. Човек, сякаш не от този свят – чист, откровен... Или както го представя Иван във великолепното стихотворение „Възхвала на баща ми”: „Като слънцето е беден – само / светлината му принадлежи.” Този достоен мъж винаги ми е споделял, че се бои за съдбата на сина си, че не може по никакъв начин да му помогне материално. Но му беше дал (заедно със съпругата си – също учителка) най-важното: гордостта и честта на природен аристократ, какъвто Иван винаги е бил. Дори и тогава, когато живее на таванския етаж на улица „Васил Коларов” № 1 (сегашната „Солунска). В стаята има само пружинено легло с гол, изтъркан дюшек, еднокрака градинска маса. Иван Теофилов си спомня и чинията с недояден боб, и особено – хлебарките по пода и по тавана. Те ще се появят в ранното стихотворение „Измерения”:

                   Ръжда покрива влажния таван,

                   над който може би започва раят,

                   хлебарки нейде в ниското блуждаят

                   по пътя от трохите очертан. 
 

„Сред мухите и паяжината в ъгъла” обаче „лъкатуши Дух божи” – той няма да го изостави, винаги ще е с него. Когато след години, Иван ще се опита да формулира възгледите си за изкуството и да създаде стила „Нава”, той ще ни даде ключ към цялата си поетична вселена. Да, нарекъл е стиховете си на „навите” – злите духове, които обладават човека и го водят към страст и към гибел. За него те удивително приличат на силите, които владеят съдбата на твореца в един бездуховен свят, който се лута между Страха и Ужаса. Само че за Иван Методиев (и именно това го прави световен поет) Страхът и Ужасът са степени по един по-дълъг път, а именно Страх – Ужас – Просветление. Сега вече можем да си обясним безмълвното, но неизменно присъствие на Божия дух, онова, което за Теди Москов, както вече казах, е „от боклука да направиш скулптура, която да е нежна и чиста.” Може би трябва да дирим причината за проникновението на поета и в неговото образование – той не е филолог, а химик, работил девет години в Института по почвознание”. Познава природата като съвършен натурфилософ и се стреми да достигне до душата й. Затова всеки пейзаж в лириката му диша, живее, наситен е с мъдрост. Обяснявайки генезиса на стила си, творецът заявява: „В общество, заболяло от гигантомания, където големините се превръщат в естетическа мярка и още по-лошо – в мярка за вътрешна дълбочина, жанрът на най-кратките форми водеше полулегално съществуване.” Когато си спомним за „прозореца” на Далчев, за „прашинките” на Геров, за „оризовите зърна” на Блага Димитрова, за „отпечатъците от пръстите на Йети” на Николай Кънчев, ние неусетно изминаваме пътя на израстването на Иван Методиев, който също като почти връстника си Кънчев е от малцината избраници, постигнали „галактизиране на празнотата”. 
 

Ето и едно по-късно признание на създателя на „време и нищо” и на „Повече тишина”, направено пред приятеля и съмишленика му, големия писател Деян Енев: 

„Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче... Всичко това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност – двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца. Това също е ритъм.” 
 

Приведох този дълъг цитат, за да видите битието и мисленето на този невероятен човек, който през годините след промяната живееше със съпругата си Мая и с дъщеря си Ния в съседния вход на моя блок в „Младост”.  Виждахме се почти всекидневно. Ще излъжа, ако ви кажа, че сме говорили предимно за поезия. Вълнуваше го всичко – от модерните философски теории, в които беше извънредно вещ, до чудовищната бездуховност. Няма да забравя възмущението му от бомбардировките над бивша Югославия, което без колебание пръв изрази гласно. Него никой не можеше да го купи – когато всички ние бяхме като омагьосани от химерите на политическите въжделения, Иван разсъждаваше трезво и провиждаше тревожното бъдеще. През онези години той се бореше не да докаже, че неговата представа за поезия е уникална, а да ни накара да прозрем колко съществен е „синтетичният характер на поетичното мислене в кръстопътните земи”. Не приемаше докрай нито естетиката на японското хайку, нито пък тази на западния минимализъм. Обявяваше се категорично за разкрепостяване на стиловете, за поставянето и за третирането на въпроса за човека и човешкото – в пряка връзка с глобалните движения на природата. Затова, с размаха на философ, изследваше хармонията между човека и природата. По онова време, през октомври 1992 година, съм писал за него: „Задъханият кратък стих е като внезапен изстрел, той или улучва сърцето и сетивата, или отминава някъде далеч от нас. Често провокира в друга поетична душа отговор и тогава започва неподражаемият диалог между съмишленици, между съзаклятници в тайнствената обител на изкуството. Прекрасното при „Нава” е, че всеки опит да се коментира какво е искал да каже авторът е обречен на неуспех – при играта единствената възможност да участваш е да се включиш активно в нея, да поддържаш динамиката й, да бъдеш неочакван и да вярваш в добрия случай.” 

Сега осъзнавам, че тази игра съвсем не е била невинна – тя е била игра за осмисляне на битието и на света, игра за смисли, която нерядко води до трагични прозрения. 

Неговите трагични прозрения са неподражаеми. Когато подготвяхме с Мая този том, успяхме да се убедим как дълго е работил над всеки свой стих, как младежката надежда лека–полека е изчезвала, за да се превърне именно в Страх и в Ужас, но същевременно да ни изпълни с Просветление. В проникновения си предговор към издадения през 2004 г. том „Избрано”, професор Светлозар Игов твърди: „Натурфилософската визия на поета е не само космогонична, но и оглеждане на макрокосмос и микрокосмос. Човекът е проблематичната граница между тях, която проблематизира и Бога. В този смисъл поезията на Иван Методиев остава само с космологична, не с теологична основа.” 
 

Ерудицията на писателя беше смазваща: той познаваше новите теории в точните науки, във физиката и в биологията, интересуваше се от антропология. Много е писано за съвършеното му осмисляне на „дзен-философията”. Същевременно убедено твърдеше, че „народ, който не познава своята поетика, е народ без история”. Абсолютно прав е, защото закърменият с българското изящно слово несъмнено ще дочуе в строфите му титаничният диалог с Ботев и с Яворов, с Пенчо Славейков и с Теодор Траянов – естествено, без да заимства, той сякаш преорава с мисълта си техните тревожни, вечни въпроси и добавя към тях своите. Когато общуваш на такова равнище с националния поетичен гений, ти ставаш част от световната литературна и етична съкровищница – та нима авторът на „Бордеите на Европа” и на „Щедър ужас” не е събрат на Вийон, на Бодлер, на Байрон, на Лермонтов...?! 
 

В знаменитите му фрагменти, които в нашата словесност, съм склонен да равнявам единствено с Далчевите, ще срещнем такива прозрения: „Движението от форма към неопределеност, от реалност към отвъдреалност е поетично движение.” И още: „Да се търси смисъла на света, означава той да се разглежда като явление в поетичното пространство”. Дали това е продължение на идеята на Калдерон, че „животът е сън” или на Славейковия „сън за щастие” – няма значение, важното е, че дори в най-черните мигове от житейската си орис Методиев е можел да си представя изпълнената с Ужас и със Страх „Предпролет”, в която обаче „Просветлението” нашепва: „България. Над нея бог.” „Галактизирането на празнотата”, завещано ни от Николай Кънчев, несъмнено включва и опитомяване на тишината и на самотата. Сред най-големите майстори на очовечаването на тази космическа тишина несъмнено е човекът, който преди да си отиде от този свят се провикна „Повече тишина”. Нужна му беше тишина, за да остане завинаги в ушите ни плачът на сираците, на „нямащите изход, поели към дъното на свободата”. Нужна му беше тишина, за да ни срази като мълния:

                   Че ето, бог ме надари и с майка, и с пустиня.

                   Езикът на дъжда ми даде в царството от тиня.

                   Очи от мрак ми даде, та да мигна, да прогледна.

                   И камъка за брат ми даде

                   нежно да му шепна.
 

В написаното от Иван Методиев не ще открием излишна дума, още по-малко – слабо стихотворение. Той може да повтори знаменитата формула на Далчев: „Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите съм криел. Не, моята хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите.” 

Кръв капеше от сърцето ми, когато – заради обема на тома – се налагаше да оставям настрани някои от неговите бисери. Исках да представя едновременно социалния пророк и бунтар и натурфилософа, който изгражда неповторима поетична вселена. Но исках да чуете и живият човек, който сякаш и в този момент е до мен, изпълнен е с тревога за бъдещето на децата си, мисли за приятелите си художници, артисти, режисьори и същевременно е някъде далече – далече, където само свободният дух ще стигне, може би край брега на онази река, която се оказа неговият последен „пейзаж на душата”. 

След като изпи ада и стигна до изповедното „Аз гния по призвание. В утробата си гния.”, той успя да се издигне до Исусовата истина и да ни внуши, „че всяко куче е човек, а всеки плъх съдбата”, или казано с думите на Игов: „Викът и плачът са граница на думите, отвъд която те отново се връщат в мълчанието на нещата”. След драматичния вик на поета „Как да сричам България – това ми кажи”, след заклинанието „Отвори се земьо! Приеми сирака, баща на сираци” остава поантата на стихотворението „Да слушаш” от дебюта му „Прости сетива”:

                   Така красиво всичко се руши,

                   че нищото върховен смисъл става. 
 

Остава и „нежната и чиста скулптура”, изваянието на гениалното му въображение, приютило единството на високото изкуство и безпределното страдание.

                            

 

Източник: http://www.fakel.bg/index.php?t=5360 

Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършил е българска и френска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Доцент доктор в Института за литература при БАН. Автор е на книгите "В мига на избора" (награда "Южна пролет", 1987), "Отвъд бариерата" (1988), "Доктор Кръстьо Кръстев" (1989), "Рицарят на родовата памет" (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), "Сеячът на златни зърна" (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията "Диаманти от короната на Франция" (2013). Превел е много книги от френски, сред които произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес и двата тома на "Черната книга на комунизма". Лауреат на Националната награда "Христо Г. Данов" за 2001 г.