| ДРУГИТЕ ЗА НЕГО |
Даря Хараланова
Десет години без Иван Методиев Плач по Иван Методиев
Колко лесно ти беше
да си кръстосваш нявсякъде
да си нямаш за носене друго
освен всичко свое със себе си
да се засищаш с гледки
които преминават
да си доволен с капката
отмерена от водомерката.
Колко лесно
да се взираш в прашинките
да си говориш с буболечките
да се запиляваш из мъглите
да се захласваш по тръстиките
да се усамотяваш със самотата.
Колко лесно
да се оттеглиш внезапно
в речно камъче
в бучица пръст
в някое слънце.
Колко лесна ти бе
Любовта.
Колко трудна –
на нас.
Светещите
Господ най-бързо прибира
които най-много обича.
Колко е странна играта Му:
прати ги, после скърби.
Тъкмо докоснат човека,
той сънен клепач отлепи -
вече ги вика обратно
и ето, кръвта им изтича.
* * *
„... кой ще ми отнеме
това, което нямам!”
Иван Методиев
на концентрични кръгове
се разширява песента му
в езерото на нощта
сред движещата се вселена
отвъд недвижимостите на хората
и другите им спрели притежания
до тайните им стаички носталгия
и складовете неосъщественост
цветчетата на дивите треви
от всеки порцелан са по-изящни
листенцата по-леки са от всяка стряха
неизчерпаем е просторът
а житата необгледни
и колко още
какво за себе си би задържал щурецът
дори от инструмент не се нуждае
цигулка си е сам и диригент
без нас той може
ние можем ли без него
Приятелю,
Вчера прочетох „Прашинка от Бога”.
Тъкмо тези дни си мислех, че един човек с главно Ч си отиде преди няма десетина години, спомняхме си за него две-три лета и повече не отворихме дума.
Чак вечерта на 13 юли 2003-та научих от един вестник за случилото се.
Знаех, че плача и стена заради себе си. В други култури хората не страдат, когато някой се освободи от тленността – вероятно защото пребиванието им тук не протича в такава крайна отделност, изгубеност, неведение.
Или идеализирам. Може би.
Но в нашата култура ние плачем и стенем при вестта за нечия смърт... струва ми се – наистина най-вече заради себе си. От чувство за вина, от самосъжаление. И смитаме, натъпкваме гузността си в някакви свои ъгълчета, където не искаме да поглеждаме. Така, гърбом, се забравя по-лесно. Кое и кого всъщност забравяме, не се и питаме.
Не помня къде и кога точно се запознах с Иван - срещата ми с поезията му се беше състояла много по-рано. Няколко пъти се случи аз ли да седна до него, той ли - до мен. На една маса, в едно кафене. Обикновено нямаше други, мълчахме си двамата. Веднъж го заварих в редакцията на „Септември”, толкова отдавна е било. По-късно го срещнах на „Солунска”, тогава вече издаваше „Нава”. След време ме покани да отида в галерията му и ми даде визитка. Носех я при документите си, често се присещах и така и не отидох. През зимата на 2001-ва го видях в мърлявия спарен автобус 76. Беше се качил по-рано от мен и седеше. Трябва да е било ужасно студено този ден, защото аз, която едва напоследък си пазя главата от студа, бях с дизайнерската си зелена филцова шапка. Купила я бях за зимите на север. И понеже там се очакваше да съм госпожа.
Иван седеше във вечерния автобус, на втория ред до прозореца вдясно. С дънково яке без подплата. Всички навлечени, а той – по тънко дънково яке. Имал ли е, нямал ли е по-топла дреха – не че е без значение. Сега обаче допускам и друга причина да е излизал така. Прободните рани от остриетата на друг един студ, направили го невъзприемчив за обичайния дискомфорт от зимата. Но тогава се почувствах толкова чужда с тъпата шапка. Никога повече не я сложих.
Промъкнах се напред. Наблюдавах го секунда-две, после и той ме видя. Сякаш се завърна отнякъде. От някакво вътрешно пространство. Усмихна се с щърбавата си вече усмивка. Прие ме там. В своята безприютност. Изнервеност. Нежност. Ирония. Неприспособимост. В своята несломимост на оголено, отворено, пропускливо, незащитено, търсещо истината същество. „Такъв човек е чудовище – казва Далчев” – заглавие на Иваново стихотворение в книгата му „Майка на вселената”.
Иван съзнаваше, разбира се, каква енергия се пролива чрез него. И че талантът е отговорност и мисия. Пилееше себе си, но не и което му бе дадено тъй щедро. Нерядко противоречив житейски, той беше систематичен в опита си да разкрива, назовава и преобразува. А като дошъл в поезията от науката беше наясно как се случва преобразуването и че цената му е обикновено висока.
От ненадейната ни среща ми остана много повече от тишина. Макар да си говорихме, докато той пръв слезе. Някак си усещах, че ще е последна. Не само погледът му беше обърнат навътре. Той целият беше обърнат сам в себе си. Като да се оттегляше.
Преди първата Коледа, в която Иван ни гледаше от други селения, четях и препрочитах книгата му „Повече тишина”, чийто редактор и издател си и чиято цена е 2 лева при 500 тираж. Според изискването на програмата за подкрепа на изданието, в която вероятно е заложено кривото предположение, че ниската цена на книжното тяло (!) ще привлече непосветени читатели. Тялото на тази книга е разядено от болка. Не знам колцина са докосналите се до нея, изстрадана, изпята, изграчена (каква дума в послеслова ти!) вместо тях, за тях? Вместо всички, за всички ни. Знам обаче, и това вече знам със сигурност, че енергията й, пречистващият й вихър продължава да върши своето под печалното ни българско небе. В апатичното ни българско битие. Дори когато никой не долавя преобразуването от блъсването на пеперудата в камбаната.
юли 2012/август 2013
Източник: http://fakel.bg/index.php?t=2959
Даря Хараланова е родена в Плевен през 1957 г. Завършила е Московския литературен институт „Максим Горки”. Работила е като редактор в списание „Факел”, на чиито страници са публикувани част от поетичните й преводи от руски език. Автор на „Ехо на реки”, „Неравновесие”, „Втората кожа”, стихотворения. Преводач от руски и немски език на повече от 20 книги поезия, художествена проза, приказки, сред които „Заячьи тропы” на Юрий Коваль, „Невидимото царство” на Валтер Кан, „Седем истории за един мъдър гарван” на Лудвиг Бехщайн, „Зелена луна” на Ерих Аренд, „Времето на мрака” на Цветка Липуш„ Преходности” на Елизабет Борхерс, „Зимна музика” на Сара Кирш, „Ти не си като другите майки” на Ангелика Шробсдорф, „Пътуването на Кокошкин” на Ханс Йоахим Шедлих и др. През 1994 г. основава издателство „Аквариус”, в което работи и до днес.