Немалко значими личности, събития и същностни реалии от изкуството /тук ще говорим главно за литературата/ бяха изтласкани далеко в страни по време на безкрайно продължилите промени. Силните на деня и медиите забелязваха напористите, нахалните, седналите на първия ред, предвидливо допълнили московското си образование със специализации на Запад. По-лесно създаваха отношения с партийно оцветените, готови да участват в техния /общия/ спектакъл. Сложни и не чак толкова сложни премествания и прегрупирвания станаха на всички житейски нива. Бързо се разбра кои отговарят по най-подходящ начин на новия конкубинат с властта. Накрая най-приспособените, възприели високите и непримирими към миналото тонове на актуалния демократически патос, заеха отредените им места и си поделиха пространството на общественото внимание.

Очертаха границите на своите полета и, като изключим откъслечните озъбвания и драсвания по муцуните на парвенюшкия политически бомонд, заразвяваха разноцветни байраци. Скоро се знаеше кои са допуснати на първия и втория ред. За останалите почти нищо не се знаеше. Отдавна не е ставало дума /дори и сред пишещите/ кой е талантлив, кой не чак толкова, кой създава галещи с усещането за културна съпричастност пастиши, или талантливо разработва резюмета на световни образци. И кой направо е бездарен. Изглежда е достатъчно хорът на ласкателите да повтарят до забрава /запомняне/ имената на посочените /често самопосочили се/.

С подобна настройка започнах разговора си с поета Иван Методиев, демонстративно отказал се от предоставената му възможност в началото на 90-те да оглави политическо движение. И след 40-дневно търкаляне из „Града на Истината”, предпочел да стане галерист, издател, скитник, съзерцател, тълкувател на сънища, великодушен анализатор на миналото и на бъдещето, любител на малките водки и големите чаши с вода, на скъпернически споделеното мълчание и на винаги щедрата тишина. Накрая всички разбраха, че той дори и в това време може – и си го позволява – да бъде само поет.

Палми Ранчев

Опитваш ли се да определиш мястото и позицията, в която се намираш сега, и сравняваш ли ги с годините преди промените?

За мене беше ясно, че 10 ноември е поредният български преврат. И че България ще бъде попиляна. Видях как бездарни типове се надвикват и надлъгват. Но така е било винаги. Обикновено превратите в България служат на хора, които са некадърни, и търсят начин да скрият природата си. Какво е всъщност революцията? Маймуната да стане човек. Коя така наречена българска революция е направила повече от това да превърне хората в маймуни.

Вече 14 години се подържа състоянието на очакване и постоянна тревожност?

В България се говори за промени, исторически скокове и революции откакто съм жив. Само думите са различни. Не забравяй, че на поколението, с което тръгнах в литературата през 80-те, до гуша ни беше дошло от поети-антифашисти, от поети-политзатворници. Как едно такова поколение ще влезе във времената след 90-те години, пълни отново с някакви герои, революционери, политзатворници? По какъв друг начин освен с голям скептицизъм. В литературата отново се разигра същата карта. Всъщност хората, които спекулират и намесват политката в литературните си изяви, искат да подменят поетическия критерий с политически. Нещо абсурдно и невъзможно. Трябва ли да споменавам имената на тези, които предадоха поетичната идея? Те съвсем съзнателно захапаха въдицата. Знаеха много добре, че в повечето случаи се лансират идиоти. Че обикновено са подобия на известни от миналото некадърници. Но ги лансираха, за да могат да изпъкнат на техния фон. И затова твърдя, че тези типове, които в действителност работят само за себе си, не са поети. Те са занаятчии. Дори когато не са лишени от талант. Нямат божия искра. Приличат на гъби-двойници. Двойници са на истинските поети.

Смяташ, че с писането на поезия някои си избиват комплексите?

Опитват се с правенето на политика да се наложат като поети. Преструваха се, и още се преструват, на по-големи отколкото са. Забравят, че може да си при-дворен поет и в двора на Университета. А може и да си национален, без това непременно да означава добър поет. Има и слаби национални поети, например Добри Чинтулов. Разликата е в мащаба. Представи си, че преди или след десети ноември, когато ми предлагаха да оглавя партия, бях тръгнал по този път. Имаше много знаци в тази посока. Дали по-късно щях да пиша? Поетите загиват само от добър живот. Поет от лош живот не е загинал.

За това много се спори между другото – дали е задължително да живееш тежко?

Поетът може да умре. Има много случаи. Но поетът не е загинал.

Дори да е иракчанин, например, и да е затрил дъщерята на Младен Исаев. Най-произволно се сещам за Абул Сатар Ал Дилими. В Съюзния устав ме възмущаваше точката, че изключват, ако някой наруши законите на България. Какво като ги е нарушил? Нали не е нарушил поетичните закони.

Смяташ ли, че са част от природните?

Те са коренът на природните закони. От тях произтичат останалите закони. Знаеш ли какво е действието на един закон? Например ако решат Джагаров, както си пие в Бамбука, да го издигнат. Закон е включително и това, че идва Филип Дмитров на власт и си публикува романа. Защо не го публикува преди да дойде, или след като го свалят от власт. Но така се зацепват сили и събития, и се намесват точно тези закони.

Чувстваш ли се по някакъв начин употребен от предишния режим?

Не и като поет. Истината е, че сега хората не възприемат реално отминалото време. Не може днешните нагаждачи да ругаят българските поети, че са се опитвали да оцелеят. Тогава за една дума се налагаше да се жертва сигурност, семейство, кариера, а понякога и честта. Не се ли досещат сегашните чистофайници, че колкото някой беше “по наш човек”, толкова по-голяма свобода му се даваше. Например Блага Димитрова и Радой Ралин имаха солидни връзки в ЦК на БКП. Това не е недостатък, а особеност на епохата, нужна мимикрия на поета. Налагаше се да се бориш упорито с редакторите, дори да ги омагьосваш, за да публикуваш. Но къде са стиховете, и какви са по онова време, питам, на сегашните дисиденти?

За повечето се знае какви са, а на някои сигурно още са в чекмеджетата?

Писателите в бившия СССР извадили скрити ръкописи. У нас нямало. Проглушиха ми ушите. Но забравят, че тук не беше точно като в Русия. Истинският въпрос е не защо не се вадят от чекмеджета ръкописи, а да се види какво е публикувано. Това не е направено. Не е разгледан достатъчно внимателно целия този период. От критиците и литературните изследователи. Пропуснаха се интересни процеси. Нещата не са само цензура и автоцензура. Впрочем най-гадната автоцензура е, ако не се бориш да те публикуват.

Имаш ли непубликувани стихове преди 10-ти?

Само едно стихотворение, доколкото си спомням. Публикуваха го през 89-та. Държа на това, че съм полагал усилия стиховете ми да излизат. Някои забравиха, че през 86-та написах „Проклет е тоз народ заспал/ като тревата никнеща над гроба на майка ми/ ти майко на скръбта, проклета да е, твоята утроба”. И по-късно, през 87-ма /забележи за коя година говоря/, го публикувах в “Литературен фронт”. След това написах „Коя от думите не беше омърсена?” После /няма да споменавам кой/ ловко използва тезата ми. Някои са майстори да консумират това, което други хора са направили. Използват официалното си положение като рупор за повтаряне на чужди истини.

Какво имаш пред вид – плагиатство ли?

Повтарям, че по-късно много подробно развиха тезата ми, че думите са били омърсени. С тази разликата, че като добър подражател, поетесата твърдеше, че са били омърсени в „онова време”. Аз и тогава, и до ден днешен, не преставам да повтарям, че се омърсяват. Написах го тогава, когато не беше безопасно. И го издадох.

Все пак ти не само си членувал в СБП, а си бил на някакви /ти ще уточниш какви/ властови позиции? Имал си определено влияние.

През 1983 г. бях избран за член на Управителния съвет на СБП. Което означава, че от 360, попадаш в един подбор на 60 човека. И от твоя глас зависи дали ще приемат някого, или няма да го приемат. Вътре в Съюза, спрямо своите колеги, също заемаш по-висока административна позиция. Припомням, че това не е длъжност, а позиция. Защото е изборна.

Считаше ли го за някакво признание?

Тогава това, както и приемането ми в Съюза, бяха степени на признание.

Признание на качествата ти като поет?

Включително. Както сега например, ако ти дадат награда. Може да си незначителен, ала хората казват: ето, дадоха му награда. Приемането в Съюза и после в УС за мене беше като голяма литературна награда. Такава стойност имаше. Ставаш признат автор и си житейски защитен. Гарантира ти се половин работен ден. На писателят му признаваха и висше образование. Защо да не му го признаят. По-добри ли са някакви тъпаци, тройкаджии, които завършват филология. Някога имаше и умни неща в Съюза.

Кога реши да зарежеш химическата лаборатория и да се отдадеш изцяло на литературата?

През 80-та година с решение на ЦК започнаха да правят от науката производство. Аз се занимавах с физикохимия и синтез. Една от темите ми беше „Хипотези за произхода на живота”. Как тогава да си изкарвам хляба в този институт. Моите колеги, за да спасят теоретиците, ме приеха в работна група, с която ходех да броя листенца в Цалапица. Единствената полза беше, че гледах в местното кино „Полет над кукувиче гнездо”. Бях в тежест на института. И през 82-ра напуснах. Останах без работа. Как няма да се радвам, когато след десетина месеца станах член на Съюза.

Чувствал ли си тогава склонност към подчиняване на общите изисквания?

Никой не е искал от мене определени доказателства.

И все пак едно подобно развитие, такава градация на ценностите, превръща много хора, дори талантливите, в изпълнители да чужди идеи.

За мене приемането в Съюза беше възможност за нещо значително по-важно. Запознах се и станах приятел с мнозина от най-добрите български поети. Тогава бях приет и в така наречения „невидим салон”. Обади ми се Елисавета Багряна, после и Александър Геров. Той написа и рецензия, но не я пуснаха цялата. Заздравиха се връзките ми с Иван Цанев, който представи през 76-та първия ми цикъл стихове в „Пулс”. Ако не беше той, стиховете нямаше да излязат. Поне според Йордан Янков, на когото също дължа много. Той ми каза, че не ме ли представи някой, тази поезия никъде няма да мине. Чрез Иван Цанев попаднах във Велитърновската група: Борис Христов, Янаки Петров, Марин Георгиев и други. Но с тримата повече съм общувал. Това беше по-важно.

И все пак да се върнем към избирането ти в УС…

Приех го с голяма радост, разбира се.

Защо чак толкова голяма?

Избраха писател, който не е минавал през филологията, през кръжоците, „Средношколско знаме”, „Родна реч” и другите стъпала на литературния ескалатор, а е дошъл от науката. Чрез мене тогава в Съюза разбраха, че софиянците, макар и гадни копелета, не са толкова лоши. Петър Лозанов, който е от най-истинските селяни и превъзходен поет, ми казваше: ти си лош човек, но си добър по душа.

Избирането ти в УС беше ли следствие на някаква твоя борба?

Тогава не се гледаше много добре на желанието някой да се утвърди. Сега е съвсем нормално. В този смисъл бях по-модерен. Но приемам за справедливо, ако са ме упреквали в кариеризъм. Вярно е, че в един период исках да се издигам, да си издавам книгите. Но значително по-късно направих истински великата си кариера – тази на глада. Гладът на българите. Станах дрипа и боклук, сред истинските дрипи и боклуци. И следователно – част от нацията. Почувствах, че съм избран. Дадено ми е. Това може да прозвучи маниакално на мнозинството литературни мижитурки. Но разбрах, че съм национален поет. Ще уточня, че всичко започна още през 85-та, когато постепенно се изолирах от всичко. Имах подкрепа от големи писатели като Екатерина Йосифора, Калина Ковачева и Малина Томова. Светлозар Игов също ми помагаше с неговото тигрово мъркане и понякога зверско ръмжене. За Иван Радоев и Христо Фотев говоря. За Александър Геров, без съмнение. Моето оттегляне започна, когато разбрах трагедията на българина. Каквото и да се случваше, колкото и драматични да бяха събитията, в които го въвличаха, дадоха ли някога възможност да се чуе гласа на всички тези хора. И затова мълчах заедно с тях? Гладуваха заедно с всички? Облечен съм като всички на улицата. Тогава, когато вече бях сигурен, че съм национален, по-спокойно се разляха моите пейзажи. И получиха своята нормална дълбочина.

Тоест в определен период потърси по-директна връзка с хората?

Нима някой от нашите пост-придворни поети си въобразява, че четенето и преразказите правят нещата. Правят ги българските корени. Обръщаш се наистина към нацията само тогава, когато споделяш битието и несгодите, на които са подложени уж обикновените хора. Никога не е било различно. Постепенно разбрах, че не се отличавам и от последния просяк, и от най-нещастния скитник.

И все пак как се случи това – неочаквано ли?

Не. Но сравнително бързо осъзнах, че примамките и кукичките, които ми подават отгоре, ме отклоняват от някаква невидима цел. Ето каква беше кризата ми тогава, и същностната причина за моето отчуждение.

От една страна ръководството на Съюза те издига, а ти вече вътрешно, по някакъв начин, се отчуждаваш от властта?

Илюзиите за издигане, мисля, нямаха много основания. Още когато се опитваха да изключат Светозар Игов от Съюза и аз, заедно с Яко Молхов, се противопоставихме, беше ясно, че съм нестабилен, нездрав. И няма защо да ме издигат. Беше 1983г.

Кой беше причина – председателят ли?

Не, Левчев не е толкова глупав. Поводите бяха формални и комплексни. Не бях подходящ за издигане. То се видя кои издигнаха. И сега са добре.

Тук е мястото да попитам къде се намираше по оста Левчев-Джагаров? Единият, по общо мнение, по-морален, другият склонен към политически акробатики.

Нямаше ос, а оси. Тази уж ос е като кестен с много бодли. Те са две поколения. Аз съм ги гледал отстрани, с голям уважение. Бих могъл да обясня само някои неща за тях. Ще бъдат добронамерени обяснения. Дори с риска да попадна в конфликт с някои мои приятели. Спомням си как още навремето Светозар Игов се мръщеше, че се отнасям към Левчев с известна симпатия. Не само към Левчев, но и към децата му – Владимир и Марта. От друга страна и Левчев ми е казвал: абе знам, че вие с Игов сте близки. Но винаги е бил внимателен, дори когато в думите му можеше да се долови упрек. Но какъв е поетът извън своята поезия може да ни засяга само битово. Мисля, че тогава съумях да запазя в течение на годините някаква самостоятелност и необходима дистанция. В течение на годините!.. Тъй като в течение на миговете е трудно. Не знам много за оста. Знаеха критиците, от по-младите, които направиха кариери. Ще кажа, че Джагаров определено беше мъжко момче. Искаше му се да е такъв. В ресторанта накрая винаги вадеше плик с пари и плащаше сметката. Левчев беше по-артистичен. И според мене е най-добрият политик, когото познавам.

Смяташ, че ако влезе в политиката, ще има полза от него?

Той никога не е излизал.

Дърпа отдалеко конците?

Избягвам подобни определения. Просто мисля, че той е устроен политически. Има природна дарба да е политик, за което не бива много да му се сърдим. Като поет Левчев винаги ми е харесвал. Смятам, че не бива да се лишаваме от който и да е нюанс в българската поезия. Не бих се лишил и от най-съгрешилия български поет.

Склонен си да оневиняваш поетите?

В литературата признавам само текстовете. Още едно от обясненията за дългото ми мълчание. Исках да прогледна по-надълбоко в българската литература. Защото метафорично съм съгласен с Геров, че нашата поезия е най-добрата в света. Разбира се, че майчиният ми език е най-великият, най-големият!

Странно е, че нямаш сериозни награди, а по общо мнение си сред най-талантливите от поколението.

Нямам нито една награда. Веднъж, заедно с Матей Шопкин, бях предложен за „Голямата награда на София”. Дава се от кметството. Тогава първа точка от дневния ред на заседанието е избирането на Шопкин за заместник-кмет. Литературната награда попада в точка разни. Трябва ли да обяснявам кой я получи. Последва разгромяваща рецензия в „Литературен фронт” за книгата ми. И с това въпросът приключи.

Сигурно си се сблъсквал и с писателските синове?

По онова време имаше доста спекулации с тях, а те не са малко на брой. Тук са и Владимр Зарев, Иван Голев, Владимир Левчев, Росен Босев, Венко Евтимов. Изброявам ги, без да ги подреждам. Очевидно е, че са писатели. И в известен смисъл бяха дискриминирани. Двойно дискриминирани. В смисъл, че мнозина им се подмазваха. А зад гърба им ги ругаеха. И главното – никой не им казваше, когато са сгрешили. Не срещаха никаква съпротива. Няма критикуван син. Техните произведения не се анализираха по естетическите им достойнства, а съвсем абстрактно. И анонимно продължаваха да ги ругаят: аман от синове на писатели. Примерно казвам. Така че те бяха двойно малтретирани.

Заради тази двойна дискриминация ли някои от тях се обявиха за дисиденти на 10 ноември?

Е, татковците сигурно са ги предупредили, че промените са вътрешен заговор на върхушката в ДС.

Само предупредили или са им дали инструкции?

Просто чрез тях играта бе изиграна до край. Тоест работата е довършена или ще бъде довършена от синовете и внуците. Да не забравяме и внуците. Но тук не става вече дума само за писатели. Разговорът се пренася въобще върху върхушката. Какво е правила една политическа върхушка и какви са били нейните вътрешни комбинации. За тези работи ще има още тепърва да се научава. Дори мисля, че едва ли в близките 100 години ще се узнае истината.

Стана ли българският писател, след падането на Берлинската стена, гражданин на света?

По този въпрос споделям позицията на Диоген Кучето. Който лежи в питоса, и когато го питат какъв е, отвръща, че е гражданин на света. Ама не го казва от Щатите, от Лондон, а от бъчвата. Не ми е нужно да се пренасям от партера на Младост- 1 А в „Сентрал парк” или на площад „Пикадили”, за да съм гражданин на света.

Сега може ли да се говори за нов хоризонт на националното?

И, разбира се, че боговете на България са българските поети. Но поетите са и боговете на Света. Човешката енергията е пръдване на Бога. Но едно е да си Бог или да се стремиш към Бога, другото е да се стремиш към задника си. Много е тъжно, когато някои наши поети проговарят със странни интонации, и се гордеят, че приличат на еди-кой си английски, на еди кой си френски поет. Възхищават се как хубаво ги били посрещнали във Франция или в Щатите. И ги превели. Превели са бъчвата. Поезията е отвъд думите. И както древните учения, не се пише само на книга. Поезията е докосване до невидимото, което изважда непреводими, понякога дори на собствения ти език значения.

Поезията като вид шаманизъм?

Жречеството и шаманизмът са прекалено прагматични. Бог не може да е шаман на себе си. Поезията е божествена дейност.

Сега спорят кой българин е по-близо да Нобеловата награда – Радичков или Дончев? Някои добавят и Николай Кънчев.

И както винаги се изместват истинските проблеми. Всичко ли в литературата е наред, че остана да видим кой ще оближе върха на сладоледа. Забравят, че сега по-важно е съвсем друго. Българската литература се „прави” по мазета и тавани. Писателите са сред най-бедстващите, най-бедно живеещите. И никаква Нобелова награда няма смисъл. Впрочем Нобеловата награда се дава заради нобелова литература.

И все пак награди се дават и ще продължат да се дават, независимо колко пъти на ден се хранят българските писатели.

Една награда е полезна за разполагането на литературата в конюктурните игри. В поезията, която е област на безсмъртието, тези работи са смешни. Небето го интересува какво пишеш, защото поезията изпълнява космични функции, свързва космоса с човешкия дух. Създава посока на човешкия дух. Когато тук се изгради едно стихотворение или дори само образ, някъде там в многобройните пространства се появяват нови първични взривове, раждат се други вселени, по нови закони. Това е поезията. Тук ще направя връзка с политиците. Какъв владетел си ти, когато искаш да доминираш над някакви си пет милиарда. Ама какво е това? Тридесет африкански термитника. Какво са пет милиарда? Хлебарките в град Минск. Дори не са в целия град, а само около гарата. Ето това значи искаш да владееш. Поетът управлява не Космоса, а Мирозданието. Началото, коренът на законите. И за това поетите са българските богове.

През цялото време си мисля откъде ги знаеш тези работи? Истина е, че поезията дава значителен метафизичен опит.

Подготвен съм за тези мисли от родителите ми. Имам пет поколения свещеници от майчиното коляно. Смесената кръв също има значение. Моите прадеди са лидери на Дебърската резрабска школа.

Чувстваш ли връзка с толкова отдавна живели хора?

Тази връзка е в кръвта. Дори не е задължително да я осъзнаеш. Но има много неща, които са ми оказали влияние. Ще спомена, че баща ми е сред приятелите на Дънов. При нас винаги са идвали много дъновисти. Представи си в онези времена на забрани, какви тайни е трябвало да пази едно малко момче. Подобна ситуация оказва влияние. Оставя следи.

Доколко ясни са спомените ти от онова време?

Ето сега си спомням, че когато бях на девет години и половина, на нашето Осмо училище дадоха за опитно поле една чудна градина. Там се намираше гробът на Дънов. Плочата беше мраморна. Изглеждаше ми огромна. Повиках едно приятелче и вдигнахме тази плоча. Отдолу имаше малки червени паячета. Още помня как се движеха. Тогава плочата неочаквано се спука. Първия и единствен шамар, който съм получил от баща ми, беше тогава. Признах му как сме спукали плочата. Удари ме и аз паднах. Така беше се разсърдил. После аз се разсърдих. И накрая, помня, че ме заведе в сладкарница „Динамо”, която в последствие стана кафене „Шапките”. Легендарно за интелектуалците по едно време. И ми купи от всичките пасти. Едва когато станах петнайсетгодишен, баща ми обясни защо например при майка идват толкова хора да ги съветва. Разбрах какво значи цветът на аурата. На едно дете трябва да му се обясняват нежно и внимателно тези работи. Не случайно пиша с такава обич за баща си. С жалост за мама, и с голяма обич за баща ми. Сега е лесно да се говори на подобни теми. Тогава беше друго. Тази спукана плоча, трябва да призная, ме е измъчвала през годините. Често съм се примолвал на учителя Дънов да ми прости. Без да го смятам за свой учител, той е върховна фигура, и България още не го е оценила напълно. Исках да ми прости, че му пукнах плочата. Наскоро, като ме уволниха от редакторската работата, която трудно бях намерил /заради едно интервю за вестник „Стандарт”/, реших, че вече ми е простил.

А сега отговори на един, ако мога да го нарека фактически въпрос - колко книги издаде преди 10 ноември?

По онова време имаше ритъм на сериозното книгоиздаване. Беше нормално авторът много да не бърза, да не се навира навсякъде. Само априлските поети бяха медийно представени. Следващото поколение култивира по-друго отношение. Може да се каже, че това бяха най-добрите наши поети тогава. Няма да ме питаш кои, защото един ако изпусна, и ще чувствам угризения. Но който има очи ще види. Успях да издам шест книги с поезия. Разликата между книга и книга е около три години.

След 89-та колко книги издаде?

Четири с последната „Време и нищо”.

А колко имаш в чекмеджето?

От пет до седем.

От какво зависи издаването им.

Не зная точно.

Не съжаляваш ли, че пропусна научната си кариера? Сега какво щеше да е, ако си професор.

Много съм мисли по този въпрос. Но не съжалявам. Това е съдба.

Вярваш в съдбата на поета. Или само в съдбата...

Вярвам, че в съдбата може да се влезе. Има хора без съдба. Има хора, които могат да влязат в съдбата. Институтът и научната работа бяха само спирка. Чувството за свобода ме заведе в поезията. Защото поезията е единствено спасение за Света. Тя е инстинктът на мирозданието да съществува без абсолютно никакви основания.

Пише поезия, разкази и романи. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии", "Любовник на самотни улици и запустели къщи" (2004) и "Такова синьо: видимо и скрито" (2007), на сборниците с разкази "Анонимни снайперисти" (2006) и "Малко късмет за по-късно" (2007), както и на три романа, последният от които е "Анонимни снайперисти" (2006). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. Предстои разказите му от "Аматьори и професионалисти" да излязат на испански. Член на Сдружението на български писатели.