Александър Геров в началото на XXI век: светогледни и eстетически проекции

Мариана Тодорова

Ти, който окриляш мушицата винена
там над кацата, пълна със плод,
повярвай: душата ми беше невинна
и бе истински моя живот!
             Ал. Геров, „Равносметка“

На­ча­ло­то на XX век и на­ча­ло­то на XXI век. Пър­вият ро­ди и от­гле­да мо­дер­низ­ма. А вто­рият?

Чу­ват се гла­со­ве, а мо­же би и с пра­во, че ма­со­ва­та кул­­ту­ра, ер­за­цът нах­лу­ват с пъл­на си­ла в на­ча­ло­то на на­шия век. Но поя­ва­та на кни­ги от ав­то­ри, кои­то ин­три­гу­ват съз­на­ние­то ни, по­каз­ва, че явле­ние­то не е ед­ноз­нач­но. Би би­ло гро­тес­кна си­туа­ция — при изу­ми­тел­ни­я напре­дък на гло­бал­ни­те тех­но­ло­гии кул­ту­ра­та на ду­ха да кре­та не­мощ­но след тях. По-ско­ро ви­на­ги е би­ло об­рат­но­то. Сло­­во­то, ви­зия­та, въоб­ра­же­ние­то, ху­до­жес­тве­на­та наг­ла­са пър­ви чер­таят пер­спек­ти­ви­те, кои­то тех­но­ло­гия­та има пред­наз­на­че­ние­то да пре­вър­не в плъ­тен кор­пус.

Ако мо­дер­нис­ти­те от­връ­ща­ха ли­це­то си с от­вра­ще­ние от случ­ва­що­то се в XX век, ди­рей­ки кра­со­та­та в „без­край­ни­те пре­де­ли на все­ле­на­та“, пое­ти­те на XXI век сла­гат пръст в ра­на­та; собс­тве­но­то сър­це е за тях най-голя­ма­та уя­зви­мост, за не­го те не просят спа­си­тел­на ми­лост. Мо­же би в тех­ни­те сти­хо­ве има по­ве­че дър­зост, от­кол­ко­то е до­пус­ти­мо в пред­ста­ви­те ни за бла­гон­рав­ност; по­ве­че от­кри­та диа­ло­гич­ност, на коя­то не сме свик­на­ли откриворазбрана уч­ти­вост. Но кой е пос­та­вил точ­ни­те па­ра­мет­ри за об­хва­та на пое­ти­чес­ки­те curriculum vitae? Най-важ­но­то спо­ред мен е, че те са по­чувс­тва­ли про­во­ка­тив­на­та наг­ла­са на съв­ре­мен­ни­ци­те си, на зна­ци­те, кои­то оста­­вят в об­щу­ва­не­то по­меж­ду си и в кул­тур­ни­те прост­ранс­тва, за­ве­ща­ни ни от пред­ход­ни­ци­те. Тук ще се опи­та­м да свър­жа проб­ле­ма­ти­ка­та на из­след­ва­не­то с акценти от пое­зия­та на Ива­н Ме­то­диев („По­ве­че ти­ши­на“, 2003), Ед­вин Су­га­рев („Ги­бел­ни ду­ми“, 2003), Геор­ги Гос­по­ди­нов („Пис­ма до Гаус­тин“, 2003).

В как­во бих­ме мог­ли да от­крием при­ли­ки меж­ду Алек­сан­дъ­р Ге­ров и Ива­н Ме­то­диев нап­ри­мер, да­ли не би би­ла пре­ка­ле­но тен­ден­циоз­на по­доб­на съ­пос­тав­ка? Съ­щия въпрос си задавах и при съ­пос­тав­ката меж­ду Ге­ров и Ед­вин Су­га­рев, меж­ду Ге­ров и Геор­ги Гос­по­ди­нов.

Както при Але­ксан­дъ­р Ге­ров, така и при Ива­н Ме­то­диев се наблюдава неис­тов стре­меж да се про­бие мра­кът на ду­ша­та, да се про­ник­не от­въд ма­те­рия­та на зло­то. В пое­зия­та на Ме­то­диев, как­то e и при Ге­ров, то­ва е зая­ве­но на ви­сок глас, не­търпящ ни­как­ви шли­фов­ки, юве­лир­ни об­ра­бот­ки, смек­ча­ва­щи съоб­ра­же­ния. Сло­во­то плю­щи без­ми­лос­тно, то е от­кро­ве­но и бе­за­пе­ла­цион­но:

Глад нас­тъ­пи по те­зи зе­ми,
звяр и чо­век
в смет­та се за­ро­ви.
Просяк до вие­що беб­че во­ни,
баб­че­та хлен­чат с очи­ща на со­ви. 

По ли­це се об­ръ­ща мър­тве­цът, да­но
да не ви­ди же­на си как по пор­ти­те пла­че,
как си­ра­че­то прос­ва в кал­та си­ра­че
и из­ти­ча кръв­та ни
за мрав­че лай­но. 

А над всич­ко­то — бав­но ръжд­ясващ дъж­дец.
Из­под кап­ки­те кот­ка с ог­ром­на зе­ни­ца
деб­не как край чел­це­то на ед­на мър­тва пти­ца
бог пот­роп­ва с тоя­жка­та
на хей оня сле­пец.

(Ив. Ме­то­диев, „Смет“)

То­ва е не­го­ва­та из­по­вед и ста­ва не­мис­ли­мо да се га­дае да­ли тя е съоб­ра­зе­на с ка­но­на за пое­тич­ност (как­ва дър­зост! — би­ха ка­за­ли чис­то­фай­ни­ци­те на пси­хо­ло­ги­чески ана­ли­зи, преп­ро­чи­тай­ки как „из­ти­ча кръв­та ни за мрав­че лай­но“, как „с очи­ща на со­ви“ са на­ши­те пред­ци, а „бог пот­роп­ва с тоя­жка­та / на хей оня сле­пец“). И да­ли няма в съв­ре­мен­на Бъл­га­рия по-бла­гоп­рия­тни ъг­ли за наб­лю­де­ние, да­ли тол­ко­ва без­пред­мет­но е пра­во­то за дос­той­но съ­щес­тву­ва­ние на чо­ве­ка в на­ча­ло­то на но­вия век, кой­то ад­ми­ри­рах­ме без зад­ръж­ки. Ве­роя­тно би би­ло по-по­лез­но за со­циал­на­та ин­дек­са­ция на съв­ре­мен­ни­ка да има и дру­ги нюан­си на изо­бра­же­ние на днеш­ния ден. Но пое­тът, ко­га­то е ис­тин­ски поет, ще за­бе­ле­жи и най-мал­ка­та пук­на­ти­на на би­тие­то, от­къ­де­то бли­ка стра­да­ние; щас­тли­ви­те ми­го­ве са­ми по се­бе си са го­то­ви за кон­су­ма­ция, оп­ти­миз­мът няма нуж­да от рек­ла­ма, той по пре­зум­п­ция е за­вър­шек, за­що­то е рож­ба на ед­нос­трун­на на­строе­ност на съз­на­ние­то. У Ге­ров со­циал­на­та уг­не­те­ност се из­вис­ява със свои­те фи­ло­соф­ски обо­бще­ни­я: „Ма­те­рия­та мно­го бав­но/ чо­веш­ки мо­зък си съз­да­ва. / А то­зи мо­зък — кол­ко стран­но! — / сам се­бе си уни­що­жа­ва.“

В пое­зия­та на Ге­ров оба­че е ана­ло­гич­но гле­ди­ще­то, че съ­щес­тву­ва сбли­же­ние меж­ду чо­век и скот (как­то е при Ме­то­диев в ци­ти­ра­но­то стихотворение „Смет“), но „из­хо­дът“ за Геров е в чо­веш­ко­то из­бав­ле­ние чрез смър­тта: „И ко­га­то ми ста­не про­тив­но да бъ­да сред хо­ра­та, / да уча­ства­м в бор­ба­та на жи­во­тин­ски­те ви­до­ве, / ще си дой­да при теб, дъл­бо­ко при влаж­ни­те ко­ре­ни, / да заб­равя съл­зи­те, кои­то гор­чат, и оби­ди­те.“ („Земя I“)

Спо­ред Геор­ги Цан­ков Ива­н Ме­то­диев е тво­рец, „кой­то не же­лае да гле­да стра­на­та си в аго­ни­я. Все­ки ред се за­би­ва ка­то нож в па­мет­та, а об­ра­зи­те на­помнят кош­мар­ни­те „Кап­ри­чии“ на Гоя“⁵⁹.

Как­то Ге­ров, та­ка и Ме­то­диев е прив­ле­чен от нет­ри­виал­ни си­туа­ции, кои­то раз­кри­ват без­дни­те на чо­веш­ка­та ду­ша, от­къс­на­та от Бо­га, от хрис­тиян­ска­та нравс­тве­ност („си­ра­чето прос­ва в калта си­ра­че“). Пот­рес у чи­та­теля предиз­вик­ва сти­хот­во­ре­ние­то на Ив. Ме­то­диев „Бъл­гар­ска­та де­ва“, къ­де­то Бо­жес­тве­но­то на­ча­ло у чо­ве­ка е све­де­но до скот­ско­то, до па­де­ние­то на ра­зу­ма и съ­вес­тта. Реф­ре­нът „Гос­по­ди, гос­по­ди…“ (пов­то­рен седем пъ­ти) няма де­ко­ра­тив­на фун­кция, а след­ва без­ми­лос­тна­та и спра­вед­ли­ва пре­цен­ка на пое­та — не сме съ-тво­ре­ни:

Гад­но е, Гос­по­ди. Гад­но е, гос­по­ди.
Не сме сът­во­ре­ни. 

Как­во ти бе­ше сто­ри­ло, гос­по­ди,
то­ва про­се­кин­че
с ко­лен­ца раз­ра­не­ни? 

Та то е де­тен­це. Де­тен­це, гос­по­ди.
Ни­що не знае. 

Ед­на па­рич­ка му да­до­ха, гос­по­ди,
уж на кон­че
да поиг­рае. 

Как го по­га­ли кръг­лият чич­ко…
Ре­че му — цве­тен­це. 

Виж го се­га — жъл­ти ръ­чи­ци,
си­ньо врат­лен­це. 

Све­та­та ни Де­ва бе­ше, гос­по­ди.
Мър­тво чо­ве­че. 

Всич­ка­та кръв на Бъл­га­рия, гос­по­ди,
с кръв­та му из­те­че. 

Твор­чес­ко­то вжив­ява­не в не­га­тив­ни­те явле­ния по­раж­да­ чувс­тво за ви­на у го­ле­ми­те твор­ци. То­ва е ха­рак­те­рен бе­лег на нравс­тве­на­та ду­ша, коя­то прие­ма зло­то ка­то ос­но­ва­ние за собс­тве­на греш­ка, за не­дос­та­тъч­на собс­тве­на ак­тив­ност в гра­де­жа на це­ли­те и сми­съ­ла на со­циал­ния ста­тус на об­щес­тва­та (за твор­чес­ка­та на­ту­ра на Ге­ров то­ва бе­ше и си остава най-дра­ма­тич­ният мо­мент: „Да­но не дой­де то­зи ден, / ко­га­то сам не ще из­трая / и ще се спъ­на из­то­щен / пред ко­ле­ла­та на трам­вая“ — „Са­мо­та“). В сти­хот­во­ре­ние­то на Ива­н Ме­то­диев „Мър­ши, из­ро­ди“ е до­стиг­нат край­ният пре­дел на дра­ма­тиз­ма и зад не­го надни­ча сра­зе­на­та ду­ша, за коя­то ве­че няма спа­се­ние:

Жа­ден съм Ису­се, дай ми ада да из­пи­я…
Скот­ски съл­зи, скот­ски съл­зи дай ми за все­ле­ни.
Вий­те да за­вием, мър­ши, из­ро­ди, кре­те­ни
в об­ла­ци от леш, в мъг­ли от кър­ва­ва пих­тия
Вълк да зап­ри­ми­га и ча­кал да ми прос­те­не,
ка­то чуя как из­ми­ра
бъл­гар­ско­то пле­ме. 

У Ге­ров сме наб­лю­да­ва­ли съ­щия краен пре­дел на на­пре­­же­ние, зад кое­то над­ни­ча деп­ре­сия­та: „И от край­мор­ска­та гра­ди­на / пов­ява­ше смраз­яващ студ. / Земята бе ед­на пус­тиня / и це­лия жи­вот — аб­сурд“. Аб­сур­дът на жи­во­та пре­диз­вик­ва у Ге­ров же­ла­ние­то за са­моу­бий­ство, как­то е в „Са­мо­та“. Но в дру­ги слу­чаи у Ге­ров се съ­буж­дат из­клю­чи­тел­ни съп­ро­ти­ви­тел­ни­те си­ли „То­га­ва ще се из­пра­вим еди­н сре­щу друг / хищ­ни­ка с нок­ти­те си и аз, / хищ­ни­ка с но­жа си / и ще се бием до кръв, до смърт, / до­ка­то еди­ни­я раз­къ­са дру­гия“ („Рух­ва­не“). Заг­ла­вие­то на Ге­ров е по­ка­за­тел­но и сиг­на­ли­зи­ра за раз­гър­на­то­ пое­ти­чес­ко пос­ла­ние. Рух­ва не са­мо вра­гът, най-ве­роя­тният пред­по­че­тен из­ход от дву­боя, но рух­ва и ду­ша­та на пое­та — по­ра­ди пре­ду­се­ща­не­то за не­ле­постта на лич­но­то уча­стие в по­доб­на схват­ка, в коя­то фи­зи­чески­те си­ли съ­пер­ни­чат на нравс­тве­ни­те. У Ме­то­диев съот­но­ше­ние­то в пое­ти­чес­ка­та конс­трук­ция под­готвят за по­доб­на асо­циа­ци­я: „Вълк да зап­ри­ми­га и ча­кал да ми про­сте­не“, къ­де­то зап­ли­та­не­то на Аз-а („да ми“) про­во­ки­­ра фолк­лор­­но­то на­ча­ло, от­кри­ва пер­спек­ти­ва­та на съу­ча­­стие, на сък­ро­ве­ност, и съот­не­се­но към зло­ве­щия сар­ка­зъм на случ­ва­що­то се⁶⁰, се прев­ръ­ща в чу­до­вищ­на мас­ка на злото.

Ге­ров съ­що ди­рек­тно на­зо­ва­ва зло­то, ка­то че ли въоб­ще не се ин­те­ре­су­ва да­ли твор­ба­та се впис­ва в жан­ра пое­зия: „На всяко об­щес­тво наем­на­та утай­ка / дъх­ти на прие­ми, раз­врат, пар­фюм. / Туй е раз­гле­зе­на и ал­чна шай­ка — / то­ва са хо­ра с ло­вък, хи­тър ум. / Те бдят слухтят и прег­ру­пи­рат си­ли…“ („Сняг“). Ето то­зи мо­мент — „прег­ру­пи­ра­не­то на си­ли­те“ — е аб­сур­ден за пое­ти­те. Впро­чем не­го­во­то сти­хот­во­ре­ние „Сняг“ е из­гра­де­но вър­ху реф­ре­на на Ата­на­с Дал­чев „Бял сняг ще има са­мо във гра­ди­ни­те, / къ­де­то са иг­рае­ли де­ца“, пос­та­вен за мо­то на твор­ба­та на Ге­ров. Дет­ско­то, ин­туи­тив­но­то, не­по­роч­но­то, ес­те­ти­чес­ки не­на­кър­не­но­то, из­ве­де­ни ка­то нравс­тве­но-фи­ло­соф­ски ка­те­го­рии в твор­ба­та „Сняг“ на Ге­ров, са пос­та­ве­ни на при­цел в твор­ба­та на Ме­то­диев „Бъл­гар­ска­та де­ва“ (но не мо­же да не се за­бе­ле­жи гър­чът на пот­ре­се­но­то съз­на­ние у тво­ре­ца от случ­ва­що­то се в но­вия век). За­що­то опо­ро­ча­ва­не­то на не­вин­но­то дет­ско тел­це от лов­кия пе­до­фил преп­ра­ща към раз­ми­съл за всич­ки по­се­га­телс­тва­, кои­то не­до­рас­ли­те ду­хов­но об­щес­тва при­ла­гат към ели­тар­ни­те пло­до­ве на прог­ре­са — за­ра­ди не­раз­би­ра­не­то на це­лос­тта на чо­веш­кия кул­ту­ра, на ис­то­рия­та, на би­тие­то изо­бщо. „Ча­кал да ми прос­те­не, / ка­то чуя как из­ми­ра / бъл­гар­ско­то пле­ме“ — с ужа­с пред­ве­ща­ва Ива­н Ме­то­диев за по­доб­ни си­туа­тив­ни про­ва­ли в об­щес­тве­ния жи­вот. И ана­ло­гия­та от­но­во вър­ви по по­со­ка към Ге­ров: „Ти ис­каш луд­ни­ци­те да са пъл­­­ни с хо­ра/ и но­ви луд­ни­ци да ник­нат неп­рес­тан­но, / ти ис­каш хо­ра­та да ска­чат от про­зор­ци­те, / за­що­то няма нер­ви от сто­ма­на.“ („На еди­н прия­тел“); „и за смърт­та — вла­де­тел­ка на хао­са — / той ди­во и без­по­мощ­но ри­да“ („Сам“); „нак­ло­нен над бе­зиз­ход­на без­дна — / насла­да­та, че в тоя ден / на­ве­ки ще из­чез­на“ („О­чи в очи“).

И след об­стой­но­то ци­ти­ра­не из­во­дът мо­же да има една-еди­нстве­на по­со­ка: все­ки съв­ре­ме­нен чо­век, ува­жа­ващ се­бе си, твър­ди, че че­те кни­ги; но да се за­пи­та­ме — дали ум­еем да че­тем мис­ли­те на тех­ни­те ав­то­ри, и ако е така, за­що чо­ве­чес­тво­то не пом­ръд­ва с ми­ли­мет­ри по­не в своя­та социалнонравс­тве­на кул­ту­ра?

В сти­хот­во­ре­ние­то „Плас­то­ве“ на Ге­ров фи­ло­соф­ският ана­ли­з за со­циал­ния про­вал на чо­веш­ка­та ек­зис­тен­ция през XX (а да­ли ще бъ­де по-раз­лич­но през XXI век?) е син­те­тич­но изведен:

Ом­ра­за връз ом­ра­за се е нап­лас­ти­ла
на вре­ме­то във праш­ни­те лис­та.
И ако тя се раз­ра­зи със пъл­на си­ла —
то­ва ще бъ­де краят на све­та.

(„Плас­то­ве“)

......

Чо­ве­че, ти си зас­тра­шен, чо­ве­че!
За­ви­на­ги ти мо­жеш да из­чез­неш.
За­туй във та­зи звез­до­че­ла ве­чер
за бли­зост и зак­ри­ла ти коп­нееш.

(„В рес­то­ран­та“)

.......

Има ли ра­зум във те­бе, все­ле­но?
Ни­ка­къв ра­зум няма…

(„Град­ско дър­во“)

Та­ко­ва об­ръ­щение по име („все­ле­но“) мо­же да си позво­ли са­мо голям тво­рец, ко­га­то е осъ­зна­л, че мо­ти­ва­ция­та за съз­да­ва­не на да­де­на твор­ба е зна­чи­ма, ина­че би би­ло неоп­рав­да­но фа­ми­лиар­ни­че­не с гол­ямо­то. За щас­тие Ге­ров, как­то и Ме­то­диев, нямат по­доб­ни ком­плек­си, за­що­то са ная­сно, че уча­стие­то им в из­граж­да­не на нравстве­ни, чо­веш­ки и ес­те­ти­чес­ки нор­ми е по си­ли­те им, а и пря­ко­­то им уча­стие няма да ос­та­не без пос­ледс­твия. Но у Ге­ров има не­що, кое­то по-мла­ди­те му сле­дов­ни­ци не при­те­жа­ват и кое­то е осо­бе­но от­ли­чи­тел­но за не­го­во­то твор­чес­тво. Клю­чо­ва раз­де­ли­тел­на фра­за нап­ри­мер в ци­ти­ра­но­то от Ге­ров по-го­ре е але­го­рия­та „звез­до­че­ла“ ве­чер. Па­ра­док­сал­но е, но в творчеството на един от поетите на 40-те го­ди­ни, при цяла­та дра­ма­тич­на пред­пос­та­ве­ност в из­ка­за и по­зи­ция­та, съ­щес­тву­ва не­на­кър­не­на ед­на уди­ви­тел­на жил­ка на жиз­не­лю­бие и въз­хи­ще­ние от чу­до­то на жи­во­та, до­ри ко­га­то то­зи жи­вот е по­ка­зал свое­то неп­ри­стой­но ли­це. 
 

* * *

По бе­зус­лов­ния, ди­рек­тен на­чин на нав­ли­за­не в проб­ле­ма­ти­ка­та на изо­бра­зе­но­то Ива­н Ме­то­диев стои твър­де бли­зо до Ге­ров, осо­бе­но от ран­ния пе­риод на твор­чест­во­то му. Но на рав­ни­ще­то на фи­ло­соф­ско­то об­глеж­да­не на би­тие­то Ед­вин Су­га­рев е мно­го по-съ­пос­та­вим с не­го. В пое­зия­та на Ге­ров ме­та­фи­зич­на­та наг­ла­са чес­то по­ма­га на ли­ри­чес­кия пер­со­наж да пре­ми­не от­въд гра­ни­ца­та на жи­во­та, да об­се­би мо­гъ­щес­тво­то на смър­тта и от­там да пре­цен­ява со­циал­ния ста­тус на чо­ве­ка. Пое­зия­та на Су­га­рев — в по-гол­яма­та си част, още от 80-те го­ди­ни и до­се­га — де­монс­три­ра сход­ни стра­те­гии за ху­до­жес­тве­ни­те си вну­ше­ния:

Как­во да мис­лим за смър­тта —
и тя чрез нас в све­та жи­вее.
Чрез нея пти­ци­те летят
и вятър се­ме­на­та сее. 

Как­во че няма да си ти —
или ще бъ­деш, без да знаеш?
Без­край­нос­тта бе миг пре­ди —
от днес ми­гът ще е без­краен.

(E. Су­га­рев, „Как­во да мис­лим за смър­тта“)

У Ге­ров че­тем: 

Тя не е ни гроз­на, ни­то страш­на,
как­то я ри­су­ват по све­та —
тя е це­ло­мъд­ре­на и ясна:
прос­та и спо­кой­на е смър­тта.

(Ал. Ге­ров, „Веч­ност“)

......

Очи­те ми от­во­ре­ни прозр­яха
в дъл­бо­чи­ни­те на ве­ли­ка без­дна:
и мен да пог­ре­бат след вре­ме щяха,
но аз не мо­жех ве­че да из­чез­на. 

Де­ца­та, пти­ци­те, ска­ли­те чер­ни,
лу­на­та над мо­ре­то за­сия­ла —
еди­но­съ­ща, цяла­та ма­те­рия
във то­зи миг се бе­ше осъ­зна­ла.

(Ал. Ге­ров, „Ли­те­ра­тур­но че­те­не“)

В из­на­чал­на­та чо­веш­ка същ­ност е за­ло­жен стра­хът от края, чо­ве­кът трябва да се пре­бо­ри със стра­ха от смъртта. Сло­во­то и на два­ма­та пое­ти е оза­ре­но от проз­ре­ние­то за диа­лек­ти­ка­та на жи­во­та и смър­тта, за це­лос­тта на би­тие­то, кое­то обе­зсмисл­я стра­хо­ве­те и смър­тта от­стъп­ва, за­губ­ва пред­но­то място в чо­веш­ки­те чувс­тва: 

Ще из­вес­ти ли някой на ска­ла­та,
че по­дир вре­ме тя ще бъ­де пясък;
как мо­же да усе­ти пе­съ­чин­ка­та,
че някой ден ще се пре­вър­не в би­сер;
да­ли си спомня за дър­во­то пе­пел­та му
и ко­ре­нът да­ли коп­нее да раз­цъф­не;
да­ли из­тръп­ва­ше пред бъд­но­то ро­са­та,
по­га­ле­на от ут­рин­но­то слън­це?

(Е. Су­га­рев, „По­дир нас под слън­це­то“)

Су­га­рев се упо­ва­ва на изработената сис­те­ма от ес­те­ти­чес­ки, фи­ло­соф­ски и нравс­тве­ни тъл­ку­ва­ния на кул­тур­на­та сре­да, в коя­то жи­вее, и то­ва пра­ви пое­зия­та му не­на­кър­ни­мо ста­бил­на, в някои мо­мен­ти до­ри ми се стру­ва, че по­ти­ча об­рат­ният ток — от сти­хо­ве­те към стра­да­ща­та му ду­ша, коя­то не е без­раз­лич­на към бол­ки­те и въп­ро­си­те на ве­ка ни.

При Ге­ров съ­щес­тву­ва ед­на осо­бе­нос­т, коя­то е натрап­чи­ва — стран­на­та сим­био­за меж­ду фи­ло­соф­ско-нравс­тве­ната проб­ле­ма­ти­ка на твор­ба­та и маргинализиращото живота и бита нейно заг­ла­вие: „В рес­то­ран­та“, „Град­ско дър­во“, „Ли­те­ра­тур­но че­те­не“ и т.н. (срав­ни със заг­ла­вията при Су­га­рев: „Как­во да мис­лим за смър­тта“, „По­дир нас под слън­це­то“). Как се случ­ва при Ге­ров по­доб­на „двой­стве­ност“? Об­ясне­ние­то е прос­то — всяка те­ма­тич­на раз­ра­бот­ка при Ге­ров тръг­ва от най-оби­кно­ве­на случ­ка („В рес­то­ран­та“, „Ли­те­ра­тур­но че­те­не“ и т.н.), коя­то с ни­що не за­гат­ва за въз­мож­но­ст­та да се раз­гър­не до слож­ната конфликтност на опозитивни въп­ро­си и ал­тер­на­ти­ви — ка­то проб­ле­ми­те на смър­тта и без­смър­тие­то. При Ге­ров ни­­ко­га случ­ки­те не ос­та­ват до своя­та фак­то­ло­гия, пое­тът с ле­ко­та смес­ва ат­ри­бу­ти от все­кид­нев­ния бит и ин­те­риор с гло­бал­ни стра­те­гии на кос­ми­чес­кия ра­зум и въз­мез­дие. И тъй ка­то въз­мез­дие­то има из­ме­ри­мост са­мо в об­се­га на чо­веш­ки­те въз­прия­тия, ак­цен­тът чрез за­гла­вия­та в пое­зия­та на Ге­ров се при­дър­жа към ма­те­риал­на­та ви­ди­мост.

При Су­га­рев тен­ден­цията за „при­зем­ява­не“ на ме­та­фи­зич­ни­те въп­ро­си на съв­ре­мие­то е в съв­сем ра­зум­ни гра­ни­ци, але­го­рич­но ка­за­но­то из­глеж­да та­ка — „Бог оби­та­ва — ала няма оби­та­ли­ще“: 

Бог оби­та­ва мрав­ка­та и сло­на.
Бе­зи­мен­на тре­вич­ка е под твоя­та пе­та,
но мо­же да те смач­ка все­ки миг —
тъй как­то все­ки миг го мач­каш.
Бог оби­та­ва — ала няма оби­та­ли­ще.
Не съ­щес­тву­ва не­що със дос­та­тъч­на вмес­ти­мост,
спо­соб­но да обе­ме бо­га — но и няма
око спо­соб­но да го раз­ли­чи
по­меж­ду хил­яди­те пе­съ­чин­ки. Пон­яко­га
се по­диг­ра­ва той с гол­ямо­то и мал­ко­то.
И страш­но е, че оби­та­ва всич­ки нас
с ед­на и съ­ща същ­ност — а сме тъй раз­лич­ни.
И та­зи дявол­ска раз­лич­ност ни уби­ва —
тъй сляпо я ру­шим, без­мер­но ус­тре­ме­ни
до дъ­но­то да стиг­нем, да се слеем
със своя­та най-сък­ро­ве­на съ­щи­на,
коя­то с име­на­та бо­жи на­зо­ва­ва­ме.
Та­ка вър­вим през се­бе си, съ­си­чай­ки
раз­лич­но­то, слу­чай­но­то, из­лиш­но­то
и сти­га­ме до топ­чи­ца сгъс­те­на пус­то­та,
коя­то ми­гом, без ос­та­тък ни из­смук­ва,
коя­то ни пре­точ­ва през смър­тта —
пре­ди до­ри да си пред­ста­вим, че е бог,
че точ­но туй е не­го­во­то тяло,
че точ­но тук е не­го­во­то оби­та­ли­ще,
че той е то­зи про­цеп — из­цяло и док­рай.

(„Голямото и малкото“⁶¹)

От три­ма­та ав­то­ри, сле­дов­ни­ци на Ге­ров, Ед­вин Су­га­рев ка­то че ли е най-прис­трас­тен към случ­ва­що­то се в днеш­ния ден, със са­мо­то си уча­стие в по­ли­ти­чес­кия жи­вот на дър­жа­ва­та ни, той още вед­нъж под­чер­та­ва та­зи своя наг­ла­са:

От взи­ра­не­то си по­дир не­ви­ди­мия бог
от­ти­ча­ха очи­те им, а па­мет­та из­вли­ча­ше
скри­жа­ли дру­ги, по-дос­тъп­ни за об­хож­да­не,
и бо­го­ве по-близ­ки до чо­ве­ци­те.

(„Гоби“)

С чувс­тви­те­лен нерв Су­га­рев е уло­ви­л осо­бе­нос­ти в пси­хи­ка­та на своя съв­ре­мен­ник — нес­по­соб­нос­тта му да се из­вис­ява до ме­та­фи­зич­но­то, лов­кос­тта му пък да из­вли­ча дру­ги „скри­жа­ли“: „по-дос­тъп­ни за об­хож­да­не, / и бо­го­ве по-близ­ки до чо­ве­ци­те“. Да­ли е по­ло­жи­те­лен знак то­ва, пое­тът не да­ва от­го­вор ди­рек­тно. Ос­тавя на чи­та­теля да до­вър­ши, да нап­ра­ви собс­тве­ния из­бор, спо­ред собс­тве­ни­те си мер­ки за све­та и чо­ве­ка в не­го. Как­то и Ме­то­диев, Су­га­рев тър­си опо­ри в из­точ­ни­те ре­ли­гии, кои­то да доо­бо­гатят не са­мо собс­тве­ни­те му поз­на­ния за све­та, но и да на­со­чат пос­ла­ния­та на твор­чес­тво­то му към про­во­ка­тив­на­та наг­ла­са в ду­шев­нос­тта на раз­двое­ния от кон­флик­тни и без­прос­вет­ност съв­ре­мен­ник.

Бер­дяев каз­ва, че „Об­ра­зът на чо­веш­ка­та лич­ност е не са­мо об­раз чо­веш­ки, но и об­раз Бо­жи. Тук се крият всич­ки за­гад­ки и тай­ни на чо­ве­ка. То­ва е тай­на­та на бо­го­чо­веш­ко­то, коя­то е ра­цио­нал­но неиз­ра­зим па­ра­докс“. И пак според Бер­дяев — „Та­зи ис­ти­на за чо­ве­ка се на­ми­ра от­въд дог­ма­тич­ни­те фор­му­ли и не се пок­ри­ва на­пъл­но с тях. Тя е ис­ти­на за ек­зис­тен­циал­ния ду­хо­вен опи­т, кой­то мо­же да бъ­де из­ра­зен еди­нстве­но със сим­во­ли, а не с поня­тия. Сим­вол е твър­де­ние­то, че чо­век но­си в се­бе си об­ра­за на Бо­га и чрез не­го се прев­ръ­ща в чо­век, за то­ва не мо­же да се съз­да­де пон­ятие, бо­го­чо­веш­ко­то е про­ти­во­ре­чие на ми­съл­та, коя­то кло­ни към мо­ни­зъм или дуа­ли­зъм. Ху­ма­нис­тич­на­та фи­ло­со­фия ни­ко­га не се е из­ди­га­ла до раз­би­ра­не­то на па­ра­док­сал­на­та ис­ти­на за бо­го­чо­ве­че­­­ст­во­то. А тео­ло­гич­на­та фи­ло­со­фия ви­на­ги се е ста­рае­ла да ра­цио­на­ли­зи­ра та­зи ис­ти­на. Всич­ки тео­ло­гич­ни док­три­ни за бла­го­дат­та са фор­му­ли­ра­ли еди­нстве­но ис­ти­на­та за бо­го­чо­веч­нос­тта на чо­ве­ка, за вът­реш­но­то дей­ствие на бо­жес­тве­но­то вър­ху чо­веш­ко­то. Но аб­со­лют­но не­въз­мож­но е тай­на­та на бо­го­чо­веш­ко­то да бъ­де раз­бра­на в свет­ли­на­та на фи­ло­со­фия­та на тъж­дес­тво­то, мо­низ­ма, има­нен­тиз­ма. Из­раз­ява­не­то на та­зи тай­на пред­по­ла­га дуа­лис­ти­чен мо­мент, тран­сцен­ден­тен опи­т, пре­жив­ява­не на про­пас­тта и прео­дол­ява­не на про­пас­тта.“⁶²

Ге­ров е прив­ле­ка­те­лен за мла­ди­те пое­ти, за­що­то е над­ник­вал в без­дна­та и е пре­живял ней­на­та сум­рач­ност. Лич­нос­тта му над­хвърля, над­рас­тва за­ви­си­мос­тта от об­стоя­телс­тва­та, кои­то му под­нася жи­во­та и об­щес­тво­то.

В твор­чес­тво­то на Су­га­рев, за раз­ли­ка от мно­зи­на твор­ци, не­го­ви връс­тни­ци, има ви­зия за бъ­де­ще­то, осо­бе­на свет­ли­на се из­лъч­ва от сти­хо­ве­те му, тя ос­вет­ява и най-сък­ро­ве­ни­те кът­че­та на би­тие­то (про­ли­ча­ва шко­лу­ва­не­то при Ге­ров). Например та­зи „ок­ръг­ле­ност“ („млеч­на гръд“ — стихотворението „Ба­вен сняг“ на Су­га­рев) е по­стиг­на­та­та цялост на би­тие­то, ра­дос­тта от жи­вия до­сег с при­род­но­то, съе­ди­не­ни­те краи­ща на ма­те­рия­та и смъртта, слас­тният миг на ду­ша­та в тър­жес­тву­ва­щия жи­вот:

денят е сед­нал на пер­ва­за
се­ди с хар­мо­нич­ка на ус­тни­те
и сви­ри мно­го умо­ре­но
и сви­ри
мно­го
умо­ре­но 

и в бял воал дър­ве­та­та тан­цу­ват
та­ка­ва бав­на ме­ко­та
та­ка­ва бав­на ме­ко­та
млеч­на гръд коя­то от про­зор­ци­те пре­ли­ва

В съ­седс­тво с то­ва ве­ли­ко­леп­но сти­хот­во­ре­ние, ед­но от най-сил­ни­те в сти­хос­бир­ка­та „Джаз“ (1998) на Су­га­рев, кое­то на­помня так­то­ве­те на ба­вен блус („сне­гът вали / ва­ли / ва­ли… и сви­ри мно­го умо­ре­но / и сви­ри / мно­го / умо­ре­но (…) та­ка­ва бав­на ме­ко­та / та­ка­ва бав­на ме­ко­та…“), в кни­га­та му „Ги­бел­ни ду­ми“ със­та­ви­телят Бо­рис Хрис­тов — също поет — е пос­та­вил сти­хот­во­ре­ние с под­чер­та­на фи­ло­соф­ска ан­ти­но­мич­ност:

Рож­дес­тво 

още съв­сем мал­ко и
ще се ро­ди смър­тта 

тъй дъл­го си я за­че­вал
тъй дъл­го я но­се­ше в се­бе си
тъй от­дав­на всич­ки нао­ко­ло
за нея се гри­жат
виж

кре­ват­че ско­ва­ва гро­барят
край огъ­ня сед­на­ла ма­ма пле­те
пе­лен­ки­те са­ва­не­ни
носят мой­ри­те да­ро­ве

и кър­ва­ви­те пор­ти
се раз­тварят

Тук не слу­чай­но при ци­ти­ра­не­то ос­та­вих заг­ла­вие­то го­ре (къ­де­то всъщ­ност му е място­то). Та­ка се она­глед­ява пос­тиг­на­та­та от Су­га­рев гра­фич­на рав­но­пос­та­ве­ност (ос­вен смис­ло­ва­та) меж­ду прииж­да­щия об­раз на смър­тта и осъ­щест­вява­не­то на чо­веш­ка­та иде­нтич­нос­т („кре­ват­че ско­ва­ва гро­барят / край огъ­ня сед­на­ла ма­ма пле­те / пе­лен­ки­те са­ва­не­ни / носят мой­ри­те да­ро­ве…“). Поан­та­та („и кър­ва­ви­те пор­ти / се раз­тварят“) се прев­ръ­ща в рав­нос­тоен образ — символ на Рож­дес­тво­то. То­ва рав­но­ве­сие на пси­хи­чес­ко­то и фи­ло­соф­ско об­глеж­да­не на те­ма­та, при цяла­та емо­цио­нал­на за­ре­де­ност на тек­ста, в пое­зия­та му е осо­бе­но рес­пек­ти­ра­що. При че­те­не­то на из­бра­но­то в „Ги­бел­ни ду­ми“ до­ми­ни­ра­що е впе­чат­ле­ние­то за ов­лад­яна проб­ле­ма­ти­ка, за вда­де­ност във фи­ло­соф­ско-нравс­тве­ни­те проб­ле­ми на ве­ка, за фи­на чувс­тви­тел­ност към чо­веш­ка­та ду­ша. Су­га­рев е ная­сно с всич­ки опа­сно­сти, деб­не­щи съв­ре­мен­ния тех­нок­ра­ти­чен чо­век, кой­то сър­фи­ра чрез гло­бал­ни­те тех­но­ло­гии мно­го по-уме­ло по коор­ди­на­ти­те на све­та, от­кол­ко­то в прос­транс­тва­та на сък­ро­ве­но­то в чо­веш­ка­та ду­ша. За­то­ва пое­тът тър­си дру­ги, да­леч­ни от ци­ви­ли­за­цион­ния мо­дел на на­ше­то жи­вее­не, прос­транс­тва на ду­ха, в кои­то да ос­мис­ли чо­веш­ко­то:

Пус­то­та­та
си има фор­ма

фор­ма­та
си има пус­то­та

ала бог е пиян грън­чар
кой­то свои­те дел­ви тро­ши

„Стро­ше­но­то“ прос­транс­тво (ста­ва­що и пред­стоя­що) не до­пус­ка оп­рав­да­ния за­ра­ди дъл­го­ле­тие­то на чо­веш­ки­те по­ро­ци. Пое­тът ис­ка да на­пом­ни, че ус­трой­ство­то на об­щес­тво­то мо­же да се об­хва­не от чо­веш­кия ра­зум и да се конс­труи­ра по дру­ги, по-спра­вед­ли­ви чо­веш­ки за­ко­ни (и в име­то на то­ва произ­нася свои­те гор­чи­ви ду­ми, за­що­то гор­чи­ва е пре­цен­ка­та му за ви­ди­мо­то).

„Чо­ве­кът гние в мис­ли за то­ва, че няма да го има“ и то­зи страх му пре­чи да усе­ти и да чуе как „бъд­ни­те съ­щес­тва проз­вън­ват в ти­ши­на­та“ („По­дир нас под слън­це­то“). Ед­вин Су­га­рев изо­браз­ява нес­пир­ния ход на вре­ме­то в не­го­ва­та сак­рал­на об­вър­за­ност със смър­тта, но и със за­че­ва­не­то на жи­во­та:

де­ца­та по­же­ла­ват то­зи свят
ка­то из­гна­ни­ци,
кои­то се зав­ръ­щат

(„Из­гна­ни­ци“)

И у Ге­ров не лип­сва та­зи ур­ба­нис­тич­на пред­пос­та­ве­ност, ко­га­то пи­ше за за­ча­тие­то, за тър­жес­тве­ни­те ако­рди на при­ро­да­та след буря, за ста­ва­що­то пред прог­лед­на­ли­те ни очи, за все­по­беж­да­ва­що­то чу­до на жи­во­та. И за не­вин­­нос­тта, коя­то вою­ва съ­що за свое­то пра­во на жи­вот, не­за­ви­си­мо че на­ши­те ог­ру­бе­ни се­ти­ва не я за­беля­зват или са оби­дно сниз­хо­ди­тел­ни към ней­но­то съ­щес­тву­ване:

... враб­чен­ца…
пър­хат и иг­ри­во се об­ръ­щат
в стоп­ле­ния от лъ­чи­те прах.

(Ал. Ге­ров, „Цирк“)

Някак­во мъд­ро спо­кой­ствие, спое­но от преб­ро­де­ни­те със сър­це­то жи­тей­ски об­стоя­телс­тва, вла­дее прос­транст­во­­то на пое­ти­чес­ка­та ви­зия и у Ге­ров, и у Су­га­рев. То до­­ми­ни­ра и в неиз­беж­ния за чо­ве­ка край на би­тие­то: „с пе­съч­ли­во скър­ца­не над мен / не­бе­то се зат­варя“ (Су­га­рев, „Гла­сът ми се раз­па­да във еха“). На дру­го място:

Пус­тин­ята е са­мо вход,
вра­та от­крех­на­та,
коя­то от рож­де­ние ни ча­ка
да се за­вър­нем —
блуд­ни си­но­ве,
об­хо­ди­ли от­край док­рай жи­во­та си.

Пус­тин­ята е злат­на­та змия,
коя­то гле­зе­ни­те ни ще це­лу­не, и ще рух­нем
по­доб­но на пре­съх­нал сак­саул.

И към звез­ди­те ще пое­ме вятъ­рът,
и ще за­поч­не друг,
по-дъ­лъг път.

(„Гоби“)

В поан­та­та на то­зи фрагмент от поемата „Гоби“ от­кри­ва­ме съз­ву­чие с мъд­рос­тта на Ге­ров⁶³ — она­зи мъд­рост, с коя­то той въз­прие­ма­ше „би­тие­то от­въд смър­тта“. Но ос­вен фи­ло­соф­ска­та ов­лад­яност на проб­ле­ма­ти­ка­та — ед­на ов­лад­яност, пос­ти­га­ща спо­кой­ствие и вед­рост, в пое­зия­та на Су­га­рев има и дру­га стра­на, дра­ма­тич­на до от­чая­ние. И тя съв­сем не произ­ти­ча от чо­веш­ка­та „об­ре­че­ност“ при до­пус­ка­не­то на бе­зал­тер­на­тив­нос­тта на смърт­та, за­що­то тук об­ре­че­ност от та­къв пор­ядък лип­сва (смърт­­та най-чес­то се доб­ли­жа­ва до об­ра­за „вра­та от­крех­на­та, коя­то от рож­де­ние ни ча­ка да се за­вър­нем“). Дра­ма­тич­но­то от­чая­ние в пое­зия­та на Су­га­рев произ­ти­ча от чо­веш­ка­та ог­ра­ни­че­ност на про­ми­съ­ла за съд­ба­та на све­та и на чо­ве­чес­тво­то в не­го. Без ме­та­фи­зич­ни­те про­ник­но­ве­ния в същ­нос­тта на кос­ми­чес­ки­те за­ко­ни, без пое­зия­та, без пое­тич­но­то за чо­ве­ка всъщ­ност няма бъ­де­ще. Ги­бел­но­то усе­ща­не, об­ле­че­но в „ги­бел­ни ду­ми“, из­плу­ва от „тъм­но­то тре­са­ви­ще на сло­во­то“. Та­зи мрач­ност се из­лъч­ва от на­ши­те „из­мис­ле­ни сло­ва… пус­ти­те ни сен­ки“. Няма от съв­ре­мен­ни­те пое­ти тол­ко­ва нед­вус­мис­ле­но сил­но из­раз­ено пре­дуп­реж­де­ние („тъ­нем в ги­бел­ни­те ду­ми“) за въз­мож­на­та зап­ла­ха — рефлексия на на­кър­не­на­та ес­те­ти­чес­ка цялост на све­то­въз­прия­тие­то на съвре­мен­ни­ка (вър­ху та­зи те­ма­тич­на конс­трук­ция са из­гра­де­ни и фан­тас­тич­ни­те но­ве­ли на Ге­ров, а и най-зна­чи­тел­на­та част от пое­ти­чес­ко­то му твор­чес­тво). Суга­рев сти­га до сар­кас­тич­но пре­дуп­реж­де­ние — из­кус­тве­на­та проб­ле­ма­тич­ност на ед­на ес­те­ти­ка, на ед­но твор­чест­во прев­ръ­ща съз­да­те­ли­те му в „о­без­кос­те­ни име­на“. За­ра­зи­те на съвре­мие­то ни, пре­тен­ди­ра­щи да са ес­те­ти­че­ски, са про­ник­на­ли гру­бо в тре­пе­ти­те на ду­ша­та. И ли­ри­чес­кият Аз на Су­га­рев не е спо­со­бен, а и не ис­ка да се ди­стан­ци­ра от то­ва явле­ние („собс­тве­ни­те ни обе­зко­сте­ни име­на“). 

Об­ръ­ща­ме ли­це към бо­га, ала той
е съд­ник глу­хоням, с от­блясъ­ци го­во­ри,
с нет­рай­ни, мята­щи се сляпо от­ра­же­ния,
зак­лю­че­ни меж­ду из­мис­ле­ни сло­ва,
кои­то пус­ти­те ни сен­ки пре­кос­яват.
Да, глух и ням е той — дош­ло е вре­ме за по­то­па,
до­ри не за­беля­зва­ме как тъ­нем в ги­бел­ни­те ду­ми,
как ни пог­лъ­ща тъм­но­то тре­са­ви­ще на сло­во­то,
как грох­ват вър­ху нас въл­ни­те мър­тви
от собс­тве­ни­те ни обе­зкос­те­ни име­на.

От дру­го по­ко­ле­ние е Геор­ги Гос­по­ди­нов. По-иро­нич­но, с иг­ро­во-ино­ска­за­тел­но от­но­ше­ние към съ­щи­те про­бле­ми, кои­то не ис­ка да зао­би­каля, а нап­ро­тив — да ог­ле­да съ­що с пръст в ра­на­та:

Гос­под си има дру­га гра­ма­ти­ка.
В края на на­ши­те при­каз­ки
сла­га кръс­тче­та вмес­то точ­ки,
сла­га кръс­тче­та вмес­то под­пис.
Гос­под, на ухо ти го каз­вам,
си има дру­га гра­мот­ност.

(„Об­ра­зо­ва­ние сви­ше“)

Об­ра­зо­ва­ние­то Гос­под­не (у Георги Гос­по­ди­нов) и Бо­жие­то пот­роп­ва­не чрез тоя­жка­та на „оня“ сле­пец (у Иван Мето­диев) са сил­ни але­го­рии за чо­веш­ка­та нравс­тве­ност и ин­те­лек­туалния стремеж на съв­ре­мен­ни­ка. Об­ра­зи, така конс­труи­ра­ни, не бих­ме мог­ли по ни­ка­къв на­чин да от­крием у Су­га­рев. У не­го има рес­пект към ре­ли­гиоз­но­то чувс­тво на съв­ре­мен­ни­ка, въп­ре­ки, че ак­цен­ти­те са най-чес­то вър­ху еди­н Тво­рец, съ­че­та­ващ де­миур­гич­ни ха­рак­те­рис­ти­ки, из­тег­ле­ни от раз­лич­ни фи­ло­соф­ско-ре­ли­гиоз­ни сис­те­ми; чер­ти, съот­но­си­ми и с по­ри­ви­те на твор­ящия чо­век. 

* * *

Във ви­зия­та на обо­зри­ми­те ка­те­го­рии (раж­да­не / смърт), ЛЮ­БОВ­ТА ка­то че ли ста­ва все по-мал­ко за­бе­ле­жи­ма. А се ока­зва, че в твор­чес­тво­то на Ге­ров и Су­га­рев тя из­чер­пва прос­транс­тве­ни­те реа­лии и на две­те: 

Зла­ток­ри­ли му­ши­ци се сби­рат
да спят вър­ху рос­на тре­ва…
Ос­та­ви я ! Тя не раз­би­ра,
тя не знае що зна­чи то­ва.

Ос­та­ви я сър­це! Приб­ли­жи я
до ста­рос­тта и смър­тта!

(Ал. Ге­ров, „Сла­бост“)

При Су­га­рев ве­че ди­рек­тно е на­зо­ва­но ли­це­то на лю­бов­та — тол­ко­ва обе­ма­що пос­ла­ния и от­пра­ща­що сиг­на­ли към все­лен­ска­та хар­мо­ния, че прес­та­ва да бъ­де стран­но срав­не­ние­то меж­ду не­го и смър­тта. И тъй ка­то смъртта в пое­зия­та на Су­га­рев обе­ма в се­бе си всич­ко (как­то е и при Ге­ров), лю­бов­та ста­ва осо­бе­но прив­ле­ка­тел­но пре­въп­лъ­ще­ние на смър­тта:

„По­ло­жи ме ка­то пе­чат на сър­це­то си, 
Ка­то пе­чат на миш­ца­та си; 
За­що­то лю­бов­та е сил­на ка­то смър­тта“ 
До­ри по-сил­на е, за­що­то но­си
смър­тта ка­то за­ро­диш в своя­та ут­ро­ба,
за­що­то все­ки миг усе­ща ней­но­то пот­ръп­ва­не,
за­що­то пре­ду­се­ща, пред­вест­ява,
прииж­да­ща­та про­паст на нощ­та.
По-сил­на е, за­що­то иде вмес­то нея,
през слам­ка твоя­та ду­ша из­смук­ва,
ка­то че­руп­ка праз­на те зах­върля —
да бро­диш в стран­ни, мър­тви све­то­ве.
По-сил­на е, за­що­то сли­за в ада
и всич­ки ъгъ­лче­та скри­ти прос­ветл­яват,
(...)
Ка­то мъг­ли­ца ут­рин­на се стапя твой­то аз
и слън­це­то заб­ра­ве­но прос­вет­ва.

(Е. Су­га­рев, „Пре­ли­ва­не“, с посвещение „На Мери“) 

На ве­роя­тнос­тта от уп­ре­ци, от­пра­ве­ни от не­въз­мож­ни оп­ти­мис­ти (за­що лю­бов­та но­си смър­тта ка­то за­ро­диш), Ге­ров би от­го­во­рил: 

Във раз­цъфт­яло­то глу­хар­че
се Кос­мо­са по­би­ра.
Бъ­ди до­во­лен от то­ва, че
ду­ша­та му раз­би­раш.

(„Глу­хар­че“) 

Лю­бов­та и при два­ма­та пое­ти е „във все­ле­на­та“, къ­де­то чо­век е дре­бен и ма­лък, но без­краен с ин­туи­тив­нос­тта на свои­те гло­бал­ни, и в съ­що­то вре­ме сък­ро­ве­ни, усе­ща­ни­я, той но­си с дос­той­нство пред­чувс­твията на своя­та из­ра­не­на ду­ша: 

Нощ­та по­тай­на и свен­ли­ва,
с без­край­на неж­ност ни за­ли­ва
в прос­транс­тво­то еди­н до друг.

(Ал. Ге­ров) 

…П­оис­ках да съм слън­це­то, лю­би­ма. 

…П­оис­ках да съм вятъ­ра, лю­би­ма. 

…П­оис­ках да съм дъ­но­то, лю­би­ма.

(Е. Су­га­рев)

Оте­гче­ние­то в лю­бов­та, из­нев­яра­та не мо­гат да бъ­дат обе­кт за изо­бра­же­ние при Су­га­рев; те­зи случ­ва­ния, чес­ти гос­ти на съв­ре­мен­нос­тта, би­ха из­глеж­да­ли дреб­на­во жал­ки при кос­ми­чес­ко­то усе­ща­не за сво­бо­да на ин­ди­ви­да — в жи­во­та му и в лю­бов­та му. Съв­ре­мен­ни­кът ин­те­лек­туа­лец ос­тавя впе­чат­ле­ние за ов­лад­яност на емо­ции­те и чув­ст­ва­та, не­що по­ве­че — той раз­по­ла­га с чу­де­са­та на кос­мо­са ка­то с преб­ро­де­но и ус­вое­но чу­до. Ето за­що дос­та­тъч­но удо­бно се чувс­тва в прос­транс­тве­ни­те „ку­лоа­ри“ на все­ле­на­та, къ­де­то го деб­не лю­бов­та.

Смър­тта и при Су­га­рев, как­то и при Ге­ров, е на­ме­ри­ла своя­та мла­да сва­тов­ни­ца, коя­то ома­гьос­ва ду­ши­те — то­ва е об­ра­зът на Лю­бов­та. („И зас­тра­ши­тел­на и слад­ка, / с очи, що тай­нстве­но горят, / пред мен стои ка­то за­гад­ка / кра­си­ва­та по­тай­на смърт.“ — Ге­ров, „За­гад­ка“). Смис­ли­те на ка­те­го­рия­та „за­гад­ка“ тук не са бук­вал­ни, а крият прив­ле­ка­тел­ния оп­иум на лю­бов­та, чии­то очи тай­нстве­но блестят. Но то­ва са очи­те и на смър­тта. Прос­транс­тве­ни­те ви­зии и при Ге­ров, и при Су­га­рев са ко­ло­рит­ни и под­чин­ява­щи, с осо­бе­на до­ми­нан­та. За­то­ва гла­гол­на­та мо­бил­ност зву­ко­во най-чес­то стар­ти­ра око­ло неп­рео­до­ли­мо­то же­ла­ние на Аз-а: „Поис­ках да съ­м… Поис­ках да съ­м… Поис­ках да съм дъ­но­то, лю­би­ма.“ (ци­ти­ра­но­то ве­че стихотворение „Пре­ли­ва­не“). Пре­живя­ва­не­то е за­ли­ча­ва­не на гра­ни­ци­те меж­ду ми­на­ло, нас­тоя­ще и бъ­де­ще, кои­то са чо­веш­ки ци­ви­ли­за­цион­ни ка­те­го­рии, а не все­лен­ски. А лю­бов­та в пое­зия­та на те­зи пое­ти има ам­би­ция­та да бъ­де уни­вер­сал­на ка­те­го­рия: 

…Пе­ча­т
вър­ху сър­це­то. То се раз­крил­ява,
из­ли­та — тър­си свое­то гнез­до
и го на­ми­ра на ед­но дър­во, чии­то ко­ре­ни
об­хва­щат ми­на­ло и бъ­де­ще, ломят
ска­ли­те на ско­ва­ва­що­то вре­ме. Ти си
не­раз­ли­чи­ма ве­че, аз се стапям съ­що,
ос­та­ва са­мо лю­бов­та и тя про­ти­ча
от из­вор в ус­тие и от сър­це в сър­це.

Спо­ред Бер­дяев „Няма лич­ност без страст, как­то без страст няма ге­ний. Лю­бов­та е път за реа­ли­за­ция на лич­нос­тта.“⁶⁴ Той оти­ва още по-да­лечe: „Пла­то­но­вият еро­с, ро­ден от бо­гатс­тво­то и бед­нос­тта, е въз­хож­да­не с мно­жес­тве­ния чувс­твен свят към еди­нни­я свят на ид­еи­те... В Пла­то­но­вия сми­съл ни­то ед­но кон­крет­но съ­щес­тво не съот­ветс­тва на кра­со­та­та на идей­ни­я свят. Ето за­що лю­бов­та — еро­с, лю­бов­та — въз­хож­да­не, лю­бов­та — въз­хи­ще­ние трябва да се съ­че­тае с лю­бов­та — низ­хож­да­не, с лю­бов­та — жа­лост и със­тра­да­ние.“⁶⁵

Ка­то ис­тин­ски тво­рец Ге­ров не спест­ява мъ­чи­тел­ни­те си ди­ле­ми око­ло ус­воя­ва­не на тай­ни­те на ма­те­риал­ния жи­вот, а въ­веж­да чи­та­теля в про­ти­во­ре­чи­вия чо­веш­ки път на поз­на­ние­то. То­ва поз­на­ние на ма­те­рия­та и све­та пре­ми­на­ва и през съм­не­ния­ в дос­то­вер­нос­тта на лю­бов­та: 

Же­ла­на и дос­тъп­на, ти ле­же­ше
в лег­ло­то ка­то бяла мор­ска пяна. 
Ти цяла­та в сия­ния го­ре­ше
и бе­ше неж­на и бла­гоу­хан­на. 

Сър­це­то ми пре­ли­ва­ше във те­бе
и моят блян, и всич­ка­та ми кръв.
И с ус­тни­те си ме­ки ти из­гре­ба
от мои­те пос­лед­ния ми дъх.

О, си­лен, влас­тен по­рив да из­чез­на,
да се пре­вър­на в об­лак чист и лек,
във ато­ма, от кой­то съм за­че­нат,
пре­ди да ста­на след то­ва чо­век!

Но туй бе не­въз­мож­но. Пос­ле бав­но,
без­край­но умо­ре­н из­пра­вих ръст.
И пак усе­ти­х вър­ху свой­то ра­мо
про­тив­ния хил­ядо­ле­тен кръст.

(Ал. Ге­ров, „Миг“)

Хил­ядо­лет­ният кръст е „про­ти­вен“ за тво­рец с та­ка­ва пси­хи­чес­ка ус­трое­ност на съз­на­ние­то, коя­то пос­тавя мак­си­мал­ни изи­сква­ни­я към собс­тве­на­та ек­зис­тен­ция. Пора­ди не­въз­мож­нос­тта за пъл­но припок­риване меж­ду на­ме­ре­ния и де­ла най-чес­то в съз­на­ние­то въз­ник­ва неп­рео­до­ли­мо­то чувс­тво за пер­ма­нен­тна ви­на по от­но­ше­ние на дру­гия, за без­смис­лие­то в стре­ме­жи­те към щас­тие, за чо­веш­ка­та об­ре­че­ност на фо­на на все­лен­ска­та хар­мо­ния и не­въз­мож­нос­тта на чо­ве­ка да я реа­ли­зи­ра в собс­тве­ния си жи­вот. То­га­ва нас­тъп­ва вре­ме за скеп­ти­циз­ъм — най-опу­сто­ши­тел­ния­ и най-гра­див­ния чо­веш­ки аб­сурд: 

Чо­век не мо­же да по­нася щас­тие­то.
Коп­не­жа за щас­тие му е дос­та­тъ­чен.

(Ал. Ге­ров, „Аб­сурд“)

Та­зи въз­ло­ва фра­за, из­вле­че­на от крат­ко­то сти­хот­во­ре­ние, из­чер­пва­що се са­мо чрез нея, са­мо­дос­та­тъч­на са­ма по се­бе си, за да зву­чи то за­вър­ше­но, срод­ява Ге­ров с най-мла­ди­те пое­ти днес, склон­ни по­ве­че към па­ра­док­сал­но­то (има­м пред­вид ин­тим­на­та ли­ри­ка на Геор­ги Гос­по­ди­нов). Ще се спра са­мо на ед­но не­го­во сти­хот­во­ре­ние, „Чай от ро­зи“, кое­то смятам за сим­пто­ма­тич­но:

Све­тът се сур­ва все­ки ден със ми­ли­мет­ри,
но случ­ка­та от днеш­ния сле­до­бед ле­тен

го е за­си­ли­ла към ур­ва­та, не ще и ду­ма. 

Без пре­тен­ции за гло­бал­ност пое­тът Георги Гос­по­ди­нов има убе­де­нос­тта, а и ще я мо­ти­ви­ра, че не­го­ва­та случ­ка е част от ма­щаб­но­то чо­веш­ко би­тие. Той от­кри­ва с потрес, че све­тът, не­го­вият, а и изо­бщо све­тът, вър­ви, ма­кар и с ми­ли­мет­ри, към упа­дъ­к („све­тът се сур­ва все­ки ден“, т.е. необ­ра­ти­мо). То­ва ми­ни­ма­ли­зи­ра­не на упа­дъч­нос­тта („с ми­ли­мет­ри“) е с цел да се от­крои важ­нос­тта на лич­но­то, на дра­ма­та на „днеш­ния сле­до­бед ле­тен“ (т.е. още в нача­ло­то се ус­та­нов­ява ед­на кон­крет­ност, коя­то проз­ву­ча­ва убе­ди­тел­но, без да има все още из­гра­де­на иде­нтич­ност на пер­со­на­жи­те, но е раз­би­рае­мо, че са­мо за лич­ни съ­би­тия се го­во­ри с та­ка­ва убе­ди­тел­нос­т). То­ва е обик­но­ве­на чо­веш­ка ис­то­рия, но ней­на­та зна­чи­мост за влю­бе­ния ли­ри­чес­ки су­бект, ней­на­та важ­ност и за чи­та­теля ид­ва по пътя на вну­ше­ние­то: все­ки ден све­тът се сур­ва, но „случ­ка­та от днеш­ния сле­до­бед ле­тен го е за­си­ли­ла към ур­ва­та“. Този акцент извисява лич­на­та дра­ма и я до­ближава до об­що­чо­веш­ка­та. Пое­ти­чес­ка­та фра­за „не ще и ду­ма“ чи­та­телят въз­прие­ма ка­то спо­дел­яне на ухо — раз­ка­зът на случ­ка­та е пред­наз­на­чен са­мо за теб, еди­нстве­ни­я слу­ша­тел — и се зас­луш­ва:

Да го нап­ра­ви с гра­ди­наря тя, чу­ма,
сред ро­зи и бод­ли, да­ли се е од­ра­ла,

и ако днес не бях видял, а

смятай кол­ко есе­ни, ле­та
са би­ли заед­но сред ро­зи и лис­та

и хла­ди­на­та й от тол­ко­ва го­ди­ни
доб­ре, че го от­пра­щах зи­ме,

та аз й по­дар­явах ро­зи все­ки път, о дар —
прокл­ятие, зад кой­то се е хи­лел гра­ди­нар.

У Ге­ров по­доб­на „съ­би­тий­ност“ (убий­стве­на­та от­ро­ва на из­нев­яра­та) во­ди до фи­ло­соф­ски обо­бще­ни­я:

Ом­ръз­ва всич­ко. Хо­ра­та ом­ръз­ват.
Ом­ръз­ва­ме си съ­що тъй и ние.
В при­със­твие­то ти поня­вга зъз­на
и в праз­ни уда­ри сър­це­то бие.

…И бав­но ще оро­нва свой­те лис­ти
раз­лю­бе­на­та на жи­во­та ро­за.

(„Вярност I“)

Ала при по-мла­ди­те пое­ти, прив­ле­ка­тел­но и как­то по­до­ба­ва, т.е. осъ­вре­ме­не­но, проб­ле­мът е раз­гър­нат син­хрон­но — ка­то ид­еа­лен мо­мент и ка­то про­ти­во­по­ло­жен друг, съот­ве­тен на днеш­на­та нравс­тве­ност на ур­ба­ни­зи­ра­ния чо­век. При кое­то Геор­ги Гос­по­ди­нов сил­но пер­со­на­ли­зи­ра своя ли­ри­чес­ки ге­рой. То­ва е пос­тиг­на­то чрез убе­ди­тел­нос­тта в из­клю­чи­тел­на­та случ­ка на ин­тим­ност­та. Тя пре­рас­тва и в ин­тим­ност на пое­ти­чес­кия раз­каз, из­граж­да своя­та ху­до­жес­тве­на плът чрез сло­во­съ­че­та­ния и от­дел­ни спе­ци­фич­ни лек­се­ми („чу­ма“; „да­ли се е од­ра­ла“; „смятай кол­ко есе­ни, ле­та / са би­ли заед­но сред ро­зи и лис­та“; „доб­ре, че го от­пра­щах зи­ме“; „о дар — прокл­ятие, зад кой­то се е хи­лел гра­ди­нар“). От дру­га стра­на, те­зи вмята­ния зву­чат ка­то глас на под­съз­на­ние­то, из­вли­чащ на по­вър­хнос­тта ду­ми, кои­то ни­ко­га не би произ­нес­ло в глъ­би­ни­те на свое­то сък­ро­ве­но аз. Та­зи до­ве­ри­тел­ност за­сил­ва чи­та­тел­ска­та съп­ри­час­тност към случ­ка­та, раз­ка­за­на от младия човек, въз­му­те­н от неб­ла­го­дар­на­та лю­би­ма. До­ри фи­на­лът, произ­не­сен ясно: „Край“ (край на лю­бов­та, раз­би­ра се), се въз­прие­ма ка­то зри­тел­на фил­мо­ва дос­то­вер­ност с под­чер­та­ни ви­зуал­ни еле­мен­ти (пое­ти­чес­кият и лю­бов­ният фи­нал съв­па­дат). През цяло­то вре­ме е в си­ла усе­ща­не­то, че пое­тът проявява  завидна спо­соб­ност да раз­каз­ва ув­ле­ка­тел­но и пое­тич­но, да раз­гръ­ща ви­зуал­на дос­то­вер­ност, да раз­кри­ва уни­вер­сал­нос­тта на сим­во­ли­те и тяхна­та из­клю­чи­тел­ност в та­зи случ­ка за лю­бов­та, не­го­ва­та, еди­нстве­на­та и не­пов­то­ри­ма­та. Чи­та­телят из­пит­ва неиз­ме­ри­мо удо­волст­вие от та­ка пос­тиг­на­та­та „ху­до­жес­тве­ност“, със съв­ре­мен­на, нетри­виал­на об­раз­ност, ед­но пъл­но­цен­но об­щу­ва­не с из­кус­тво­то на сло­во­то:

Да го нап­ра­ви с не­го, бо­го­ве, та ми­гар
не е за дру­ги ве­ко­ве, за гнус­ни кни­ги,

ни­ма не трябва вкус и в из­нев­яра­та? —
да го нап­ра­ви с гра­ди­наря тя,

а по­дир час да се ус­мих­ва уто­ле­но,
да ме за­ка­ча по но­са, след туй сми­ре­но

да пи­та ис­кам ли да ми до­лее ча­й…
От ро­зи ли, ще ка­жа и ще крес­на:
Край!

Са­мои­ро­ния­та („бо­го­ве, та ми­гар / не е за дру­ги ве­ко­ве, за гнус­ни кни­ги“), иг­ро­во­то, ино­ска­за­тел­но­то на­ча­ло, рет­рос­пек­ции­те (вж. мо­то­то: „Там де­то мис­лиш, че сте са­мо ти и твой­та ро­за над­ни­ча гра­ди­на­р…“) под­­сил­ват ху­до­жес­тве­но­то въз­дей­ствие на та­зи уни­кал­на в бъл­гар­ска­та пое­зия ле­ген­да за лю­бов­та, раз­ка­за­на с из­клю­чи­те­лен усе­т и фи­нес от млад поет в на­ча­ло­то на XXI век. 
 

* * *

Спо­ред из­след­ва­ния­та на по-мла­ди­те ли­те­ра­ту­ро­ве­ди з­на­чи­тел­на част от пое­ти­те в края на 80-те го­ди­ни при­над­ле­жат към пос­тмо­дер­низ­ма. Са­мият факт, че ли­те­ра­ту­ро­вед­ско­то съз­на­ние фик­си­ра точ­но края на 80-те го­ди­ни (ко­га­то пос­тмо­дер­низ­мът „пос­те­пен­но из­бистря своя­та пое­ти­ка“, как­то твър­ди в сту­дия­та си „Бъл­гар­ско и пос­тмо­дер­но“⁶⁶ Пла­мен Ан­тов), го­ди­ни­те на нас­тъп­ва­щи­те де­мок­ра­тич­ни­те про­ме­ни у нас, трябва да заостри вниманието ни към на­тис­ка на ак­туал­ния по­ли­ти­чес­ки кон­текст.

По­ли­ти­чес­кият кон­текст ка­то че ли най-сил­но ак­туа­ли­зи­ра пси­хо­ло­ги­чес­кия ек­ви­ва­лент на пи­са­тел­ска­та дар­ба, про­меня ста­тук­во­то на твор­чес­ка­та наг­ла­са. Ако прие­мем, че явле­ние­то наис­ти­на съ­щес­тву­ва, при пос­тмо­дер­нис­ти­те (за та­ки­ва Пла­мен Ан­тов по­соч­ва пое­ти­те Ани Ил­ков, Бой­ко Лам­бов­ски, Ми­ре­ла Ива­но­ва, Геор­ги Гос­по­ди­нов) наис­ти­на има су­мар­на за­бе­ле­жи­мост на кон­крет­ни спе­ци­фи­ки: иро­ни­я, па­ро­ди­ра­не на па­то­са на ка­но­на и де­конс­трук­ция на ид­ео­ло­ги­чес­кия ези­к, за­мес­тен със сръч­на иро­нич­на иг­ра.

В ци­ти­ра­ни­те по-го­ре твор­би от дру­ги ав­то­ри съ­що мо­­жем да от­крием­ по­доб­ни я­вле­ния: де­конс­трук­ция на ид­ео­ло­ги­чес­кия ези­к, от­хвърл­яне на па­рад­нос­тта (Едвин Су­га­рев, Иван Ме­то­диев); па­ро­дия, иро­ни­зи­ра­не, но и реа­би­ли­ти­ра­не на би­то­во­то (Георги Гос­по­ди­нов).
Намирам за осо­бе­но убе­ди­тел­но след­но­то твър­де­ние на П. Ан­тов: 

Кри­за­та на мо­дер­нос­тта, на­че­на­ла с ава­нгар­диз­ма, е ско­ро след то­ва зам­ра­зе­на и по твър­де сло­жен на­чин удъ­лже­на от два­та го­ле­ми то­та­ли­тар­ни проек­та през XXвек — дес­ния и ле­вия.

След 1989 г. най-ран­ни­те мо­ди­фик­ции­ на пос­тмо­дер­низ­ма реа­ни­ми­рат ем­бле­ма­тич­ни ава­нгар­дис­тки жес­то­ве. То­ва пряко зав­ръ­ща­не на 90-те го­ди­ни към 20-те съз­да­ва впе­чат­ле­ние за опи­т за връз­ва­не на скъ­са­на­та ниш­ка; два­та то­та­ли­тар­ни проек­та на ве­ка — дес­ният през 30-те го­ди­ни и ле­вият от 30-те до края на 80-те — са иг­но­ри­ра­ни. Мис­лей­ки ги ка­то зев, цен­зу­ра, хиа­тус, пос­тмо­дер­низ­мът бук­вал­но, хро­но­ло­ги­чес­ки из­веж­да своя ге­не­зис от ава­нгар­да на 20-те. 

По-труд­но за­щи­ти­мо е дру­го­то му твър­де­ние: 

Пост­мо­дер­низ­мът на 90-те го­ди­ни, доиз­жив­яващ нео­аван­гар­дис­тки­те си реф­лек­си, се раз­правя и с фра­зьор­ска­та пат­рио­тич­на па­те­ти­ка в пое­зия­та на 70-те и 80-те го­ди­ни (най-ви­ди­ма у пое­ти ка­то Хр. Бан­ков­ски, Ст. Ца­нев, Бал­чо Бал­чев). 

За­що­то ка­то ана­ло­г се по­соч­ват не най-ярки­те пос­ти­же­ния в бъл­гар­ска­та кул­ту­ра. Та­зи раз­пра с фра­зьор­ска­та пат­рио­тич­на па­те­ти­ка в пое­зия­та на 70-те и 80-те го­ди­ни е из­вър­ше­на блест­ящо от дру­ги пое­ти — от Ива­н Ра­доев, Пър­ван Сте­фа­нов, Ни­ко­лай Кън­чев, Пе­тър Ка­раан­гов.

Ка­то главен постамент на своя­та сту­дия П. Ан­тов откроява някол­ко важ­ни ак­цен­та от еволюирането на пое­тическия образ в цялото дълголетно битие на българската поезия: „Дис­кур­сът на Род­но­то, за­да­ден от „Ми­съл“ (Сла­вей­ков, Яво­ро­в) се впис­ва в про­це­са на пар­циа­ли­за­ция на цен­нос­ти­те, бел­язъл края на ет­но­цен­триз­ма“; „Нос­тал­гия­та е па­ра­лел­ният сю­жет в дес­трук­тив­на­та бру­тал­ност на пос­тмо­дер­низ­ма, пред­ло­же­на до гол­яма сте­пен и от са­ма­та иде­нти­фи­ка­ци­я на Бъл­гар­ско­то и ли­те­ра­тур­но­то, до­кол­ко­то ли­те­ра­ту­ра­та е съ­вър­шен­ният ми­ти­чес­ки на­ра­тив на съв­ре­мен­нос­тта“; „Бъл­гар­ско­то е на­си­те­но с геог­ра­фия“; „Род­но­то е лич­нос­тен опи­т“.

За Але­ксан­дъ­р Ге­ров Родното е и лич­нос­тен опи­т, и съд­ба. Съз­да­ва­не­то на тра­ди­ция, пое­ма­нето на ясни ан­га­жи­мен­ти от стра­на на пи­са­те­ли­те при фор­му­ли­ра­не­то на цялос­тни нравс­тве­ни, ес­те­ти­чес­ки и чис­то чо­веш­ки „за­ко­ни“ е ед­на от це­ли­те на всяко по-въз­ра­ст­но по­ко­ле­ние твор­ци спрямо по-мла­ди­те пи­са­те­ли. Преп­ро­чи­тай­ки най-но­ви­те (и за съ­жа­ле­ние, пос­мър­тно из­да­де­ни) сти­хо­ве на Ива­н Ме­то­диев, из­бра­ни­те твор­би на Ед­вин Су­га­рев от „Ги­бел­ни ду­ми“, и „Пис­ма до Гаус­тин“ на Геор­ги Гос­по­ди­нов, смятам, че Ге­ров е от об­ла­го­де­телс­тва­ни­те в то­ва от­но­ше­ние твор­ци. Той бе­ше не са­мо на осо­бе­на по­чит сред тях. Сред тях той има сле­дов­ни­ци. 

__________________ 
⁵⁹ Цанков, Г. Послеслов. — В: Методиев Ив. Повече тишина. С., 2004, с. 50: „Тек­стът се ха­рак­те­ри­зи­ра с гол­яма вът­реш­на хо­мо­­ген­ност, ни­то за миг пое­тът не ос­та­ва до кон­ста­та­ция­та, той дъл­бае и дъл­бае под по­вър­хнос­тта на ви­ди­ми­те не­ща, за да бъ­де ве­рен на фи­ло­соф­ско­то си кре­до, да ни до­не­се вих­ре­на кар­ти­на на зло­то (...) не­ве­роя­тно про­ник­ва­не в све­тая све­тих на уни­же­ни­те и ос­кър­бе­ни­те, ис­тин­ски съв­ре­мен­ни „За­пис­ки от под­зе­мие­то“, сти­хо­ве­те на Ива­н Ме­то­диев неп­ре­мен­но трябва час по-ско­ро да се срещ­нат с жад­ния за ис­ти­на чи­та­тел, кой­то не­съм­не­но ще бъ­де раз­тър­сен от та­зи без­по­щад­на из­по­вед.“

⁶⁰ В послеслова на поетическата книга на Иван Методиев „Повече тишина“ (2004) Румен Леонидов проникновено пише: „Той дойде с готова естетика и своя поетика, но не остана без­раз­личен съм пло­щадната вакханалия, обхванала дори фи­ло­соф­ски настроените човеци като него.

Тогава написа най-непоетичните си стихове, в които поезията не отсъства, а обратно: толкова е в повече, че преминава в антипод на сарказма — вой на одрана, оставена без кожа и изоставена под сърпа на луната дишаща душа.

След като избухна демокрацията, Иван започна да издава спи­сание „Нава“ — славянски вариант на японските тристишия хайку. Опита се да бъде галерист — нае един гараж под Семина­рията, после в центъра — апартамент. Не му провървя. Мутрите спряха да купуват картини. Но продължаваше за разлика от по­вечето сли­сани лирици да пише. Все по-улично, все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистовото желание за горда и безсилна съпротива срещу помията на масовата култура, която прииждаше като от­при­щен мегаязовир откъм рухналата стена на Берлин.

Какво може да върши един истински поет, ненужен като упо­тре­­бена флейта? Да стане журналист, да стане политик, да развие в себе си бизнесенергия? Иван Методиев беше абсолютно верен пример за интелигентска неприспособимост. (…) Преди време тъкмо го взеха в някаква фирма на работа, изцепи се срещу бом­бите над Сърбия и правилно ориентираните му работодатели — демократи по участ, иначе яки комуняги, го изхвърлиха като мръсно коте при кофите за смет. Методиев, унижен, но горд, даде някакво интервю, обаче не упомена политическите майстори на духовната бухалка. Вроденото аристократичо мислене му стигна само да въз­пее, по-точно да изграчи като обект на мизерията кофите за смет, както и бездомните кучета и техните постоянни чо­ве­ко­по­доб­ни сътрапезници.

Иван беше от месец и нещо в тотална депресия. Трескав, ци­га­рен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък, въобще не се зарадва, че последната му книга стихове „Повече тишина“ е от­личена в конкурса „Помощ за книгата“ към Министерство на културата. (…) Иван не е посегнал на себе си. Просто е хванал пър­вия вятър и се е стопил някъде край Добринище като една от своите любими прашинки, които някога летяха в слънчевия лъч и разваляха естетиката на трите мухи.

Друг поет — Иван Динков — някога написа: „След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор!“ След горестното и гордо бягство на Иван Методиев от маратона ние останахме без вестоносец.“ — Леонидов, Р. Послеслов. — В: Методиев, Ив. Повече тишина. С., 2004, с. 46—48.

⁶¹ Стихотворението е с мото: „Но Бог наистина ли ще обитава с чо­века на земята? Ето, небето и небето на небесата, не са до­ста­тъчни да Те поберат, колко по-малко е тоя дом, който построих?“ (Втора книга на летописите, 6: 18).

⁶² Бер­дяев, Н. За робс­тво­то и сво­бо­да­та на чо­ве­ка, С., 1993, с. 68—69: „Об­ра­зът на чо­веш­ка­та лич­ност е не са­мо об­раз чо­веш­ки, но и об­раз Бо­жи. Тук се крият всич­ки за­гад­ки и тай­ни на чо­ве­ка. То­ва е тай­на­та на бо­го­чо­веш­ко­то, коя­то е ра­цио­нал­но неиз­ра­зим па­ра­докс. Лич­нос­тта са­мо то­га­ва е лич­ност чо­веш­ка, ко­га­то е и лич­ност бо­го­чо­веш­ка. Сво­бо­да­та и не­за­ви­си­мос­тта на чо­веш­ка­та лич­ност по от­но­ше­ние на обе­ктив­ни­я свят е тък­мо ней­на­та бо­го­чо­веч­ност. То­ва оз­на­ча­ва, че лич­нос­тта се фор­ми­ра не от обе­ктив­ни­я свят, а от су­бек­тив­нос­тта, в коя­то е скри­та си­ла­та на Бо­жия об­раз. Чо­веш­ка­та лич­ност е теоан­дрич­но съ­щес­тво. Тео­ло­зи­те из­пла­ше­но ще въз­разят, че са­мо Ису­с Хрис­тос е бил бо­го­чо­век, а чо­ве­кът е твар­но съ­щес­тво и не мо­же да бъ­де бо­гочо­век. Но та­зи ар­гу­мен­та­ция си ос­та­ва в гра­ни­ци­те на тео­ло­ги­чес­кия ра­цио­на­ли­зъм. Не­ка чо­ве­кът да не е бо­го­чо­век в сми­съ­ла, в кой­то е Хрис­тос — Бо­го­чо­ве­кът, Еди­нстве­ния­т! Но в чо­ве­ка съ­ществу­ва бо­жес­твен еле­мен­т, в не­го има сякаш две при­ро­ди, пре­си­чат се два свята, той но­си в се­бе си об­раз, кой­то е и об­раз човеш­ки, и об­раз Бо­жи, а чо­веш­кият об­раз съ­щес­тву­ва до­кол­ко­то се осъ­щест­вява Бо­жият об­раз. Та­зи ис­ти­на за чо­ве­ка се на­ми­ра от­въд дог­ма­тич­ни­те фор­му­ли и не се пок­ри­ва на­пъл­но с тях. Тя е ис­ти­на за ек­зис­тен­циал­ния ду­хо­вен опи­т, кой­то мо­же да бъ­де из­ра­зен един­стве­но със сим­во­ли, а не с пон­ятия. Сим­вол е твър­де­ние­то, че чо­век но­си в се­бе си об­ра­за на Бо­га и чрез не­го се превръ­ща в чо­век, за то­ва не мо­же да се съз­да­де пон­ятие, бо­го­чо­веш­ко­то е про­ти­во­ре­чие на ми­съл­та, коя­то кло­ни към мо­ни­зъм или дуа­ли­зъм. Ху­ма­нис­тич­на­та фи­ло­со­фия ни­ко­га не се е из­ди­га­ла до раз­би­ра­не­то на па­ра­док­сал­на­та ис­ти­на за бо­го­чо­ве­чес­тво­то. А тео­ло­гич­на­та фи­ло­со­фия ви­на­ги се е ста­рае­ла да ра­цио­нал­зи­ра та­зи ис­ти­на. Всич­ки тео­ло­гич­ни док­три­ни за бла­го­дат­та са фор­­му­ли­ра­ли еди­нстве­но ис­ти­на­та за бо­го­чо­веч­нос­тта на чо­ве­ка, за вът­реш­но­то дей­ствие на бо­жес­тве­но­то вър­ху чо­веш­ко­то. Но аб­со­лют­но не­въз­мож­но е тай­на­та на бо­го­чо­веш­ко­то да бъ­де раз­бра­на в свет­ли­на­та на фи­ло­со­фия­та на тъж­дес­тво­то, мо­низ­ма, има­нен­тиз­ма. Из­раз­ява­не­то на та­зи тай­на пред­по­ла­га дуа­лис­ти­чен мо­мент, тран­сцен­ден­тен опи­т, пре­жив­ява­не на про­паст­та и прео­дол­ява­не на про­пас­тта. Бо­жес­тве­но­то е тран­сцен­дент­но на чо­ве­ка и бо­жес­тве­но­то по тай­нствен на­чин е съе­ди­не­но с чо­веш­ко­то в бо­го­чо­веш­кия об­раз. Еди­нстве­но по та­зи при­чи­на в све­та е въз­мож­но явле­ние­то лич­ност, коя­то да не ро­бу­ва на све­та. Лич­ност­та е чо­веш­ка, но тя над­хвърля чо­веш­ко­то, кое­то за­ви­си от све­та.“

⁶³ Стихотворението на Ал. Геров „Най-хубавото“, посветено на смърт­та: „И става постепенно леко / на мозъка ти разрушен, / че тръгваш много надалеко / и все ще стигнеш някой ден.“

⁶⁴ Бердяев, Н. Цит. съч., с. 78.

⁶⁵ Пак там. 

⁶⁶ Антов, П. Българско и постмодерно. — В: По следите на мо­дер­низма и постмодернизма. С., 2004, с. 179—191. 

Из книгата "Александър Геров – Самотникът", Издателство КАРИНА - Мариана Тодорова 
2004 г.


Източник: http://www.karinam.com/index_files/book1/05XXi%20vek.htm  


Мариана Тодорова е литературен критик и историк, автор на книгите "Лирика и време" (1978), "Самороден знак" (1983), "Кръстьо Куюмджиев в българската литература" (2003), "Поемата Зелена игра на Иван Радоев" (2003), "Александър Геров. Самотникът" (2004), "Георги Господинов - от Гаустин до Градинаря" (2009), "Физика на тъгата - като послание" (2012), "Почерци" (2015). Доцент д-р по Нова и съвременна българска литература в Института за литература към БАН. Управител на издателсто "Карина-Мариана Тодорова".