Още с първите си по-чести появи в периодиката и в отделни книги кратките форми в българската поезия носеха свой политически залог – да бъде преодолян “епическия” диктакт на соцреализма, който толерираше големите опуси. Краткостта целеше не друго, а освобождаване на езика чрез прекъсване и многозначно мълчание в стих. Тъкмо прекъсването, недоизговореното, зейващото внезапно мълчание звучаха опасно за привикналия на еднозначна яснота и преданост тоталитарен критически слух. Все пак късният социализъм допусна кратките форми не само чрез преводи от японски и китайски, но и чрез отделни авторски текстове на български поети, чрез различни варианти на философии и учения от Изтока. Разбира се, всичко това има и друг аспект.

Без да търся каквито и да било политически внушения, не стана ли “краткостта” литературна мода тъкмо около “източните увлечения” на Людмила Живкова и нейния “кръжок”? От друга страна, обаче, поезията ни не можеше да остане встрани от дзен-влиянията на европейския неоавангард, допускан отчасти през 80-те години и в България. Една от малките, позволени езикови свободи в отиващия си тоталитаризъм.

Можем да тръгнем още от “Прашинките” на Александър Геров, от четиристишията на Андрей Германов, от късите метрически и прозаически текстове на Николай Кънчев и от “оризовите зърна” на Блага Димитрова, за да реконструираме една възможна традиция на кратките форми в новата ни поезия. Често пропускан обаче езиков пример са немалко стихове от заклеймената през 1967 г. стихосбирка на Стефан Гечев “Бележник”.

Едва през 1987 г., търсейки име на краткостта в поезията ни, Иван Методиев лансира в тогавашния вестник “Пулс” израза “български хайку” като кратки текстове, в които “естественият синтез е доминанта”. Три години по-късно в самото начало на 90-те години Ив. Методиев заковава уникалния термин “нава”, станал име и на списание. Полагайки усилия да му вмени българска уникалност, той обявява “нава” за “стил на кръстопътя”. Името е иззето от славянската митология: навите са описани като зли духове, които обладават човека и го водят към страдание и смърт. Но като че ли кръгът и списанието “Нава” не успяват да понесат квазиромантическата си, лесно обратима идеология и бързата им популярност затихва заедно с усилията на техния водач.

През 90-те сред най-емблематичните за кратките форми стихосбирки са “Лапидариум” (1992) на Георги Господинов с текстове, проиграващи изсичането си върху камък и полагането им във въображаем музей на лапидарността; “Калейдоскоп” (1990), а по-късно “Кратко” и “Хайку от Камен бряг” (1997) на Едвин Сугарев, разположени между писмеността на природата и философизирането на всекидневието; “Дим в очите” (1996) на Емил Енев, където лирическият герой върви по мрежи от улици и записва малките чудеса, възникващи пред погледа; “Руни” (1998) на Петър Чухов, със стихове, които изобретяват една нова ретрописменост, притежаваща на пръв поглед “исторически корени”; “Пътува-не-то” (1998) на Калин Раймундов, вкючваща класически хайку, издържани с категорично сричково насилие: 5-7-5.

Но тези книги трудно попадат в тенденцията, която бихме нарекли “модата хайку” през 90-те години. Неин най-последователен изразител без съмнение е Димитър Стефанов, който още отпреди 1989 г. съвсем методично работи за налагането на хайку като популярна форма в българската поезия. През септември тази година беше основан и Български хайку клуб към Световната асоциация на поетите хайкуисти, на който Д. Стефанов стана председател.

Дебютът отпреди месец на Райна Сотирова с книгата “Хайку” показва, че и в “модата хайку” могат да се създават трайни словесни материи, които издържат повече от един сезон. Те са едновременно удобни и красиви.

Има и други “източни” изненади. Буквално преди дни излезе “Попадане” – втората стихосбирка на Владислав Тинчев, която включва текстове в китайския стил “танка”: петстишия съответно с редуващ се брой срички 5-7-5-7-7. Още първото визуално впечатление от книгата е като от малък бележник, в който човек реди попътни мисли. Около всеки текст има достатъчно “въздух”, в който поезията се движи, блясва с цялата вечност на мигновеното откритие и същевременно усеща оковите на малкото сричково пространство, което е принудена да обитава.

За кратките форми е ключова т.нар. политика на прекъсване – прекъсване на езика в точката на откриването на света. Това са оковите на краткостта – необходимо ограничение, което обаче дарява свобода за различни тълкувания и съпреживявания. В повечето случаи кратките стихове предполагат универсални образи. Може би затова те са част от леко преводимите “световни жанрове”, прекосяващи без особени проблеми географски и езикови граници.

По данни на Световната хайку-асоциация, в Япония пишат хайку 20 млн. души, а в САЩ – 1 млн. Затова, ако бъдем честни докрай, ще забележим и тази тенденция, която донякъде дискредитира кратките форми: все повече автори предпочитат афористичния изказ, бързото забелязване в стих, щрихираните между другото записки. В късите жанрове се отливат и немалко графомански амбиции. Леснината на тяхната направа не винаги е привидна. Проблемът е, когато от “писане за себе си” кратките форми непременно искат да бъдат “писане за публикуване”. Но може би това е още един белег за успокоеност на литературата – една търпелива нормалност, която все повече се откроява в началото на новия век.

Източник: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=143&WorkID=12206&Level=3