Непризнатите богове

Палми Ранчев

Доста личности, събития и същностни реалии от литературата бяха изтласкани встрани по време на безкрайно продължилите промени. Силните на деня и медиите забелязваха напористите, нахалните, партийно оцветените, готови да участват в общия спектакъл. Онези, които се приспособиха най-бързо към конюнктурата, си поделиха общественото внимание. С мисли в тази посока започнах разговора си с тяхната антитеза - поета ИВАН МЕТОДИЕВ.

- Опитваш ли се да определиш мястото и позицията, в която се намираш сега, и сравняваш ли ги с времето преди промените?

- За мене беше ясно, че 10 ноември е поредният български преврат. И че България ще бъде попиляна. Видях как бездарни типове се надвикват и надлъгват. Но така е било винаги. Превратите в България помагат на некъдърниците да маскират природата си.

- Вече 14 години сe поддържа състоянието на очакване и постоянна тревожност.

- Слушам да се говори за промени и революции, откакто съм жив. Само думите са различни. Всъщност хората, които намесват политката в литературните си изяви, искат да подменят поетическия критерий. Нещо невъзможно.

- Смяташ, че с писането на поезия някои си избиват комплексите?

- Опитват се с правенето на политка да се наложат като поети. Преструваха се, и още се преструват, на по-големи, отколкото са. Забравят, че може да си придворен поет и в двора на Университета. А може и да си национален, без това непременно да означава добър поет. Има слаби национални поети, например Добри Чинтулов. Разликата е в мащаба.

- Чувстваш ли се по някакъв начин употребен от предишния режим?

- Не и като поет. Истината е, че сега хората не възприемат реално отминалото време. Тогава за една дума се жертваше сигурност, семейство, кариера, а понякога и честта. Нямат право днешните нагаждачи и чистофайници да ругаят българските поети, че са се опитвали да оцелеят. И да не забравят, че колкото някой беше "по-наш човек", толкова по-голяма беше свободага му. Например Блага Димитрова и Радой Ралин имаха солидни връзки в ЦК на БКП. Това не е недостатък, а особеност на времето, нужна мимикрия. Но къде са стиховете, питам, и главно какви бяха по онова време, на сегашните дисиденти?

- За някои е ясно какви са били, на други вероятно още са в чекмеджетата.

- Забравя се, че тук не беше точно като в Русия. Истинският въпрос у нас не е защо нямаше в чекмеджета ръкописи, а да се види от критици и литературни историци достатъчно внимателно какво е публикувано.

- Все пак ти не само си членувал в СБП, а си бил на някакви (ти ще уточниш какви) властови позиции.

- През 1983 г. бях избран за член на Управителния съвет на СБП. Което означава, че от твоя глас зависи дали ще приемат някого, или няма да го приемат. И вътре в Съюза, спрямо своите колеги, заемаш административно по-висока позиция.

- Как прие избора си в УС?

- С голяма радост, разбира се.

- Защо чак с толкова голяма?

- Избираха писател, който не е минавал през филологията, през кръжоците, "Средношколско знаме", "Родна реч" и другите стъпала на литературния ескалатор, а е дошъл от науката.

- Това означава ли, че е станало след някаква твоя борба?

- Вярно е, че исках да се издигам, да си издавам книгите. Приемам за справедливо, ако са ме упреквали в кариеризъм. Тогава не се гледаше добре на желанието някой да се утвърди. Сега е съвсем естествено. И в този смисъл бях по-модерен. Но важно за мене тогава беше, че няколко години по-рано бях приет в "невидимия салон". Обади ми се Елисавета Багряна, после и Александър Геров. Заздравиха се връзките ми с Иван Цанев, който представи през 76-та първия ми цикъл стихове в "Пулс". Ако не беше той, стиховете нямаше да излязат. Поне според Йордан Янков, на когото също дължа много. Чрез Иван Цанев попаднах във Великотърновската група: Борис Христов, Янаки Петров, Марин Георгиев и други. Но с тримата повече съм общувал.

- Кога започна отчуждаването ти?

- Осъзнах, че примамките и кукичките, които ми подаваха от горе, ме отклоняват от главната цел.

- От една страна, ръководството на Съюза те издига, а ти вече вътрешно, по някакъв начин, се отчуждаваш от властта?

- Илюзиите за издигане, мисля, нямаха много основания. Още когато се опитваха да изключат Светлозар Игов от Съюза, и аз, заедно с Яко Молхов, се противопоставихме, беше ясно, че съм нестабилен, нездрав.

- Странно е, че нямаш сериозни награди, а по общо мнение си сред най-талантливите от поколението.

- Нямам нито една награда. Веднъж, заедно с Матей Шопкин, бях номиниран за Голямата награда на София. Тогава първа точка от дневния ред на заседанието беше избирането на Шопкин за заместник-кмет. Литературната нарада попада в точка разни. Трябва ли да обяснявам кой я получи? Последва разгромяваща рецензия в "Литературен фронт" за книгата ми. И с това въпросът приключи.

- Сигурно тук е мястото да попитам къде се намираше по оста Левчев - Джагаров? Единият, по общо мнение, по-морален, другият склонен към полтически акробатики.

- Нямаше ос, а оси. Тази ос е като кестен с много бодли. Аз съм ги гледал отстрани тези поети, и всъщност с голямо уважение. Най-важното лично за мене беше да запазя необходима дистанция. За осите знаеха повече критиците, особено по-младите, които направиха кариера. Те и сега са добре. Ще кажа само, че Джагаров беше мъжко момче. Левчев беше по-артистичен. И според мене е най-добрият политик, когото познавам.

- Смяташ, че ако влезе в политиката, ще има полза от него?

- Той никога не е излизал.

- Дърпа отдалеко конците?

- Избягвам подобни определения. Просто мисля, че е устроен политически. Има природна дарба да е политик, за което не бива много да му се сърдим. Смятам, че не трябва да се лишаваме от кой и да е нюанс в българската поезия. Не бих се лишил и от най-съгрешилия български поет.

- Склонен си да оневиняваш поетите?

- В литературата признавам само текстовете.

- Сега спорят кой българин е по-близо да Нобеловата награда?

- Тези работи са смешни в поезията, която е област на безсмъртието. Небето го интересува какво пишеш, защото поезията изпълнява космични функци, свързва космоса с човешкия дух. Цел на поета е да твори мирозданието - безброя от вселени. Когато тук се издиша едно стихотворение, или дори само образ, някъде там, в многобройните пространства, се появяват първични взривове, раждат се светове. Това е поезията. Началото, коренът на законите. И затова поетите са българските богове.

- На един политик ще му прозвучат маниакално подобни твърдения.

- Политиците са хора, които ламтят за власт. Искат да доминират, да управляват - ама какво? - някакви си пет милиарда. Три африкански термитника. Пет милиарда са хлебарките в град Минск. Дори не в целия град, а само около гарата.

- Стана ли българският писател след падането на Шенген гражданин на света?

- Не ми е нужно да се пренасям от партера на Младост-1 А в Сентръл парк или на площад Пикадили, за да съм гражданин на света. Много е тъжно, когато някои наши поети проговарят със странни интонации и се гордеят, че приличат на еди-кой си английски, на еди-кой си френски поет. Възхищават се как хубаво ги били посрещнали във Франция или в Щатите. И ги превели.

- Смяташ превода на стихове за невъзможен?

- Стихове се превеждат и ще се превеждат. Има дори професори в тази област. Но твърдя, че главното в поезията е отвъд думите. И както древните учения, не се пише само на книга. Поезията е докосване до невидимото, което изважда непреводими, дори на собствения ти език значения.

- Поезията като вид шаманизъм?

- Жречеството и шаманизъмът са прекалено прагматични. Поетът е необуздано същество. Поетичната мисъл е необуздана. А това, което е най-необуздано, най-невероятно, е причина за световете и вселените. И затова нашите поети не трябва да страдат и да имат комплекси от типовете, домогнали се до министерства, депутатстване, посланичество. И даже станали хомосексуалисти. Трябва да знаят, че чувството за свобода и поезията са единствено спасение не само за кътчето, което обитаваме, а и за Света. Те са основни в инстинкта на мирозданието да съществува без абсолютно никакви основания.

 

Източник: http://www.slovo.bg/old/litforum/212/pranchev.htm

 

Палми Ранчев е роден е на 9 февруари 1950 г. в София. Юношески национален шампион по бокс през 1966 г. и трети при мъжете през 1969 г. Завършва ВИФ в родния си град, специалност бокс, тренира още таекуон-до и карате. На 31 години вече е заслужил треньор. Става треньор в „Олимпийски надежди“ и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция „Пустинна буря“.

Пише поезия, разкази и романи. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии", "Любовник на самотни улици и запустели къщи" (2004) и "Такова синьо: видимо и скрито" (2007), на сборниците с разкази "Анонимни снайперисти" (2006) и "Малко късмет за по-късно" (2007), както и на три романа, последният от които е "Анонимни снайперисти" (2006). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. Предстои разказите му от "Аматьори и професионалисти" да излязат на испански. Член на Сдружението на български писатели.