Иван Методиев – един някакъв си поет

Детелин Вълков

НАВА

***
Иван Методиев –
един някакъв си поет –
отиде да лови риба,
а Бог го издърпа с въдицата си.
Е, Иване,
трябваше ли да си тръгнеш,
за да припомниш на другите
колко си им необходим
На мухата не й пука, че ще дойде зимата

***
В края на някоя зима
ще се превърна на врабче, което
се събужда премръзнало на клона
и не се сеща
било ли е вече лятото
или утре – най-много вдругиден –
ще идва.

***
Интересува ли се червеят в ябълката
от мнението ми за Вселената
Ако в ръката ми е ножът
Да
Не
ако ябълката гние безметежно под дървото

***
Буда казва
А кой го чува

***
Кредиторите ми са повече
отколкото врабчетата
по дървото отсреща
Къде ми е чувството за
безотговорност

***
Между другото,
помниш ли, че някога бяхме
други

***
В арабското цифрописане нулата
е като точка –
песъчинка от пустинята,
която като мен почти я няма –
без значение за вятъра, камилите, гущерите, случайните оазиси, бедуините, конете им,
ивицата на хоризонта и останалите неща, които така или иначе се случват.

***
Задъхан конник пои коня си на кладенеца
 

***
Песъчинката – май –
дори не се разпада –
нула в безмилиардието на Вселената.
 

Остатък

Две стърготини,
залепнали върху длетото, с което ме
стругуват.
 

***
Понеже е зима,
снежинките няма как да не падат
върху нослето ти,
сине
 

***
Жена ми пълни чушки
съсредоточено –
гневно й е, че отсъствам,
уморен от присъствието й
Сам на терасата,
допушвам фасовете
на вчерашния ден
 

***
Циганин –
пристигам и си отивам по средата на чувствата.
Тя помни началото им,
а аз края.
 

***
В три-четвърти от случаите
случайността ме изненадва
едва след като се е случила
 

***
В лятното слънцестоене
на мухата не й пука,
че ще дойде зимата.
 

***
Отборна победа за тандема на твоето и моето Аз –
срещу нас
 

***
За да запълни взаимната ни липса,
жена ми изтезава децата
с любвеобвилно свръхприсъствие
 

***
Когато събудиш тялото си,
а мен, както в последно време, ме няма,
обади се на Роси, на Румен, на Ранаяма
или Рамаяна – каквото и който и да е той –
просто обади се на някого,
с който имаш какво да си кажеш.
 

***
Мармеладът на чувствата ни
захаросва от години
в хладилника –
вляво от вратата за терасата
 

***
Слагам памперсите
на дрисливото бебе –
дъщеря ми –
и хич не ми се мисли
кой размер ще е необходим
да покрие задника ми,
ако чак толкова и насрано
остарея
 

***
Аз,
палачът,
плача в здрача на здрача,
закачил брадвата на лявата си ръка –
с дясната за косите влача
обезглавената си тъга.
 

***
Капачка от бира
зад неместеното от години легло.
Сигурно е паднала,
докато съм се напивал,
а ти си гледала сериалка,
но вече ми е все едно.
 

***
Пиша,
за да се намирам на работа –
шест месеца безработен
 

***
Кошчето за боклук е пълно
с ненужни за жена ми неща.
Бъркам почти с погнуса
и се издърпвам
за оплешивяващата коса
 

***
Вечерта,
когато ме нямаше,
вечерта ти също я нямаше
 

***
Параноично се гледаме –
кой кого.
И двамата сме сложили отрова
в общото ни
кой знае какво –
приближаваме чашите да се чукнем
и се питаме кой пръв ще пукне.
 

***
Захаросан червеноперник
Представа си нямам какво е
Но нали вече го измислих
 

***
Стиснал устни,
се преглъщам
Изкушение е да кажа,
че ми се повръща,
но опитайте сами и ще разберете
как е
 

***
остатъците, които ми се намират,
а те се оказват толкова малко,
че вехтошарят ми подхвърля двайсет стотинки
и ме предупреждава, че ми е дал пет отгоре –
милостиво отстъпвайки ми
недопушената си цигара
 

***
Камъкът никога не заспива –
буден,
той векове оплаква
сълзата си вкаменена.
 

***
Стомахът боли.
Лекарят казва, че е язва.
Глупости, докторе.
Самотата боли
и ме наказва.
 

***
Тяло, натежало от очакване,
душата ми ще те погуби от безсъние.
 

***
Жълт слон пристъпва сред парка.
- Есен е! – познава синът ми.
 

Краткото щастие да ме обичаш

Вечер,
когато поетите спят
и музикантите затварят
калъфите на цигулките и обоите,
да ме повикаш в просъница
и да не ми сбъркаш
името.

Самотен

Всеки ден го виждам как разхожда
каишката
на мъртвото
си куче.

Chiao! на италиански едновременно е
“Здравей!” и “Довиждане!”

Първата публикация на “На мухата не й пука, че ще дойде зимата” е в Public Republic.

 

Източник: http://www.public-republic.com/magazine/2010/07/53425.php

 

Детелин Вълков, 1957 г. Завършва Българска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”. В различни периоди от живота си е работил като строител, чугунолеяр, общ работник, златар, гробар, учител, нач. склад за строителни материали, преводач, пазач, но от двайсетина години си изкарва парите предимно като оперативен журналист в различни телевизии, вестници, списания.

Публикувал е поезия, проза, хумор във всякакви печатни издания, бил е сценарист на телевизионни предавания. Преводач е на поезия и проза от английски и руски на неизвестен вече брой автори, включително и на няколко обемни книги. Редактор на преводни книги и книги на български автори.

Издал е книгите „Вселената” (1996), „Общност и общество” (1996), „Кой кой е в „Илиада” и „Одисея” (1999), детските повести „Момо” (2004) – издадена само в Гърция от издателство „Кедрос”, и „Теа и мързеливия магьосник Бо-Ян” (2007).

E-mail: detelinv@yahoo.com