Точно преди година юлският пек издиша вестта, че от нас си е тръгнал Иван Методиев. След себе си той остави гениални стихотворения и три деца. Никой не си и помисли да го предложи за орден "Стара планина" I степен, докато беше жив. Беше професионален поет. Това му беше занятието - да твори и редактира поезия. Да търси отговори на отдавна зададени въпроси. Да създава собствени светове, в които животът и смъртта са едно й също същество, което се увива срещу него, плези му се, шепти му страшни слова и заплашва на непознати езици.

Иван изпитваше жал към всичко и всички. Всеки сам се бори със своите собствени демони, но Иван се бореше с демоните и на другите. Друго той не умееше. Завиждаха му тайно зад гърба, мразеха го, а иначе му се усмихваха и привидно го обичаха. Български поети мразеха български поет - въпреки тоталната му безспорност, кръгът на тогавашния писателски съюз трудно го допусна вътре в себе си. Защото не им беше ясен. Нещо смущаваше старите поетични кримки, нещо не им се връзваше в картинката: уж млад поет, пък пише такива потресаващи работи - не за възрастта му. Старите соцпоети бяха готови да го схрускат. Единствено Яко Молхов, опитният литератор, видя опасността и написа предговор за първата му книга, в който предупреди Иван за това, което ще последва.

На Иван не му мигна окото. Продължи напред пред втренчените погледи на поетическите шушумиги и безкрайно ядоса гилдията с втората си книга. Тя започваше с дързък акростих и завършваше с предизвикателната поанта: "Аз сам съм извора, от който пих!"

Най-много я хареса Радой, който тръбеше навсякъде какъв голям поет е Иван Методиев.

Както винаги - Радой Ралин се оказа прав. В българската поезия бе влязъл поет, каквито се раждат по един на столетие. Или най-много - по двама.

* * *

- Смъртта ме направи поет! - казва Иван и ме поглежда под око. В някакъв адски пек сме тръгнали към "Малашевци" да поднесем цветя на гроба на майка му.

- Геров е по-голям поет от Далчев - въвежда ме в темата Иван и пали поредната цигара. - Далчев пише за смъртта твърде спокойно, докато Геров направо отсича: "абсолютното нищо". Виждаш ли как е усетил, че нищото е абсолютно?

- Да, ама Далчев е по-толерантен - възразявам му аз. - При него смъртта има съизмеримост с човека.

- И така да е - Геров усеща космическия студ от смъртта, празното пространство. Геров е поет на ужаса от смъртта - продължава мисълта си Иван. Наскоро се е запознал с Геров и е твърде впечатлен от него.

Стигаме "Малашевци" пеша. Въобще ходенето пеша е любим Иван-Методиев похват - твърди, че когато тялото му ходи, и мисълта му върви. Пред прага на гробищата Иван се умълчава. Минали са пет години от смъртта на майка му, а той още не може да я преодолее. Черешова задушница е.

Вече е подготвил за печат третата си книга - "Космогонии".

Където има такива стихове за майката, каквито малцина са писали в българската поезия.

* * *

Написал е двайсетина детски стихотворения и ми ги е дал да ги чета в стаята "с размери три на три" - тоест на тавана му на ул. "Солунска" 1, където му мина голяма част от живота.

- Твърде много агресия има в тези текстове - казвам му. - Виж сам - "бутна", "падна", "счупи", "удари", "скъса".

Иван се замисля. До този момент действително не е виждал така нещата. Но, понеже е Иван, в очите му се появява една позната побеждаваща светкавица - това означава, че е намерил контрааргумент на моя аргумент и сега ще ме затапи:

- Това е така, защото детето е агресивно по природа! Природата е дала на детето силна агресия, за да може да оцелее. Ето защо момченцата се бият помежду си в детската градина или на пясъчника. Ако не си агресивен - ядеш тупаника. Смирението не е в природата на човека. Смирението е част от неговата култура, а не част от неговата природа.

* * *

Не познавам друг поет, който така да използва умалителните имена. Така огромният непознат свят се смалява и става разбираем, достъпен за сетивата ни, става удобен за формулиране. За Иван селото е "селце", щурецът е "щурче", врабецът е "врабче". Иван ни запозна с тайните на космогонията, като я разчлени "на земя и небо" и я назова. И смъртта милостиво опроверга прозренията му за Геровите стихове, като го настигна тъкмо в сърцевината на неговия свят, на брега на реката, под шипковия храст, да разговаря с мравките и щурчетата на техния роден език.

Не знам защо, но той счита себе си за натурфилософ. Според мен е просто пантеист. Ако приемем, че поезията е основен закон на мирозданието, както твърди, между впрочем, и Йосиф Бродски.

Не мога да кажа "беше".

Никой не може да го каже.

Източник: http://www.segabg.com/article.php?id=138123