„Аз само тишината в теб докосвам - да проехти.”
„Време и нищо”, Иван Методиев

Сега, приятелю, сега ми трябваш!
Сега ми трябваш повече от всякога.
Избистряхме света, а той ни грабеше.
Очите ми си спомнят как понякога
политахме над огнените мелници.
Разказвахме си приказки-живот.
Издишали сърцата си-безделници
откривахме, че този свят хомот
на който си привързахме олтарите,
гори и няма милост, ни покой.
Сега е друго време – за повтаряне,
но теб те няма в скупчения зной,
за да протегнеш мислите си есенни
в косите ми от слънчев полумрак
и да ми кажеш „Ей, момиче-песен,
подай ръка. Прекрачвай всеки праг!”
Така ми липсва твоята единственост,
душата ти нашарена с екстаз...
Приятелю, навред владеят низости,
но дишам в твоя чуден нава-глас.

Източник: http://wonder.blog.bg/izkustvo/2010/10/20/pismo-do-ivan-metodiev.622706