За Иван Методиев е писано и казвано много. Той е Нави-ст и гениален наивист, натурфилософ и великан, обговарящ коспомолит и наддумващ времето есенсиалист, зареян утопист и нетипичен атавист-откривател, протократ-опровержител и вулканичен мислител, сплитащ древността с бъдещето. Безкраен е говорът, който го описва, но наистина мъдростта, която го побира в едно изречение е „Той каза Неща, а вие другите – думи!”

Едно от важните неща, които Иван Методиев завещава е да се внимава с „Вампирията на думите”, да се опазват душите им от амбициозните графомани и логорейците-лудисти, които каканижат без почивка нищонеказващи камари от словесен боклук. Ако бе жив би им изкрещял: „Млъкнете! И чуйте Тишината в Себе си!”
През 2006 г., преди да си отиде от този свят, той оставя един невероятен текст в издателство „Стигмати”, който назовава „За образите и световете ”:
„Свят наричам възможно установимото.” 
„Хармония наричам всяка съвкупност от елементи, които са в единство, без да са взаимозависими.”
Времето уби Вестоносеца си като Опонент, но словата му продължават да ни разказват светове и Неща.
Тук ще цитирам квинтесенцията на няколко негови парещи мисли, с които той заклеймява имитаторите на духовното в Поезията и се превръща в медитиращ философ, чиито дзен си митарства из душите на просветлените.

  
„В своето вглъбяване поетът стига до корените на видимото… чистата природа… После отново се завръща в стихотворението, във видимото – и отново, и отново се гмурва, подобно на плуванета на делфин… Ако читателят неусетно не извърви пътят на делфините, стихотворението е имитация, вампир…
 
И ако читателят се довери на някоя имитация/под принудата на модата, на политическите демагогии или на школските насилия/, светът се превръща във вампир.
Лекотата и безизкусната естественост на истинно родения стих, неговата ненатрапчивост го отличават, често се казва, че сякаш е “издишан” – и именно те уличават подобията му: Стихът само надниква.
Имитациите са целите в показа.; имитациите могат да играят ролята на енергетични вампири: – външно любопитни, чудати, повърхностно привлекателни/женствено вампирични/, те търсят да смучат от съзнанието, за да се осъществят като живи тела; и понеже във вътрешността им е нищото, жаждата им е безкрайна.; Стихът никак не се интересува дали ние го показваме или сам се показва, а само от това дали е стих…, а не имитация.
Съществото поет е невъзможно без живия пулс на детето у себе си – няма друг път към живата духовност – т.е. към поетичното. Самите първометафори са най-детския от въпросите:- глобалното защо.; Дали пък един изказ не трябва да се явява в толкова по-наивен вид, колкото по-богато вътрешно съдържание иска да изрази?
В поезията нава този принцип се нарича “дълбока наивност”. В края на краищата какво по-наивно от изразите на бог? В своето не-знаене детето посочва с пръст и така дава възможност на природата да самопроговори../
Но не сочи ли и поетът, там нейде в мрака на образите, към такива неща?/; Трудно е да се забрави и онова детско учудване, с което Геров питаше за някое свое стихотворение: ”Е как така това се написа?”; и не е ли в това целият смисъл, да задаваме детски въпроси на битието, та случайно да не заспи?

"Бог твори.
Сатаната обяснява."

Сатаната, това е инерцията.; ако поетът не смогва да прониква в онова там отдолу, да го прониже… съзнанието се приплъзва, разлива се по повърхността в празна комбинаторика, която покрива като ципа гърлото на извора, тази ципа понякога така затвърдява, че е нужна Мойсеева тояга.
Животното се реализира в наличното; така, както и гнусният стихотворец се реализира в текста и единствено в текста, и като ти рече “виж само как съм го казал!”…
Напротив, ценност за човека е именно онова, което го няма….отсъстващото…реализация в невидимото и непроизносимото, в недоказуемото, в необяснимото…;
Ето това не могат да разберат гнусните стихотворци – че еротиката не е разсъбличане от дрехите, а разсъбличане от плътта: – и така и няма да разберат защо така наречената формула на Дьо Бройл е еротична, Айнщайн-Римановият вакуум може би повече, а гащите на Пенка не чак толкова.

Парадоксите на отклика сякаш са най-откроими при минималните форми… Днес сме свидетели на една хайку-мимикрия на недоимъка, съпроводена с ужасно неразбиране и отвратителен напън за присламчване към чужди традиции… едно е присламчването към традиции, а съвсем друго – традиции в отклик.;
Ако в дълбините на сътворението е чистата геометрия/каквато са я виждали от Питагор до Риман и Айнщайн, а и след Картан/, тоимитациите смучат не друго, а сътворение от човека.;
Като казваме, че поетът се е разтворил в природата или че се е слял с нея, какво казваме… В пределните степени на не-различимост от природата азът е пределно чистият аз в пределно чиста природа: – едно-в-друго, във-във; във взаимообитаване.
Сега вече видимостите ги няма – поетът се е оттеглил…, а т. нар. читател е пробуждащият се за себе си аз – елемент в отклик. Зрител на произведението, капризен читател или известен критик, азът се превръща в реещ се елемент на стиха – сега стихотворението го няма, то е само повод, само колкото да “глътне” аза… В откликът азът се пробужда за собствените си богатства….
Затова е възможно поезията да вдъхновява.; Изминавайки пътят на делфините…, азът все повече се пречиства, индивидуализира се до онези възможности за глобално общуване, при което стихотворението вече няма никакво значение.;
Не успее ли стихотворението най-напред да утвърди и открои в неподозирана неподражаемост личността на така наречения читател, то това стихотворение е най-гнусно подражание. Вампир. Обратно – демагогията, вампирията на голата реч иска тълпи. Човекът като тълпа.

Поетите, метафорично казано, са способни да черпят направо от чистата геометрия и дори от онова под точката, проявявайки го като енерго-маса;… поетичното съзнание, така да се каже, извлича света от онова там отдолу.; Поетичният акт пронизва до дъно битието.; не се ли оказва стихът ехо на битийни събития, на събития от свръхпорядък?

Не се ли загатва в спонтанността на поетичния акт, в самодействието на принципа, човекът като про-будител на битието, като съ-инициатор на едно безкрайно мироздание? На мирозданието?

/материалите са из Иван Методиев, на Добрина Топалова и "Пътят на делфините" , 1 и 2/

Източник: http://wonder.blog.bg/izkustvo/2011/01/31/kazanite-neshta-dumite-i-ivan-metodiev.677049