Големите поети се познават по един много сигурен белег – те не могат да се вградят в света

Още един поет си отиде – и то голям поет. Когато се случи такова нещо, изведнъж всички зяпваме и казваме: какъв творец живееше сред нас! И тръгваме да леем бронзови венци. А когато приживе тези горди хора – като Христо Фотев, като Георги Рупчев, сега като Иван Методиев – се задъхваха от безпаричие и живееха на границата на чисто физическото оцеляване, за тях не се сещаше никой от овластените, от онези, които всяка вечер по коктейлите плюскат сьомга, хайвер и скариди колкото за триста пенсии.Иван Методиев умря на 13 юли, в деня на Събора на св. архангел Гавриил, край язовир до Добринище, където бил на риболов. Точно 2 месеца – роден е на 13 септември 1946 г., не му достигнаха, за да навърши 57 г.

Големите поети се познават по един много сигурен белег – те не могат да се вградят в света. Иван настина беше „не от мира сего”. До края той остана левент, само поотслабна и гъстата му кафява коса се попрошари. Високата му, леко прегърбена фигура имаше трайни опорни точки в географията на София – кафенето на Палми, ресторанта „При Мария”. Пиеше водка, смесена с кола; но беше от малкото мъже, които умееха да не се напиват. Опита се да е галерист, създаде кръга „НАВА” и издаде няколко броя от едноименното списание; успя даже да си намери за кратко работа в частна фирма и по това време изглеждаше вдъхновен, изпълнен с планове.

Но скоро го уволниха с гръм и трясък от частната фирма заради интервю във всекидневник, в което клеймеше бомбардировките в Косово. По този повод Иван Методиев в интервю за „Сега” призна:
„Желанието ми е да напусна България. Тук за мен няма биологически живот. Най-силно впечатление ми направи, че уволнението ми не предизвика никакъв отзвук. Възприема се като нещо обикновено. Това е доказателство, че живеем в полицейска страна.”

На въпроса защо големите поети плащат такава висока цена за даденото им от Бога право да се разпореждат с истинската стойност на думите той отвърна:
„Защото нищо не се е променило за последните сто години в България. Точно това е доказателство, че у нас не съществува свобода на словото. Старият механизъм беше механизъм на колячеството, а сега действат удушвачи. Оставят мизерията и криминалните престъпници да те довършат. А те са чисти. Ужасяващо чисти.”

Иван беше поет, който разбираше природата както никой друг, можеше да улови и най тънките й вибрации и да ги пресъздаде поетично. Но мизерията го беше заточила в бетонната клетка на града. Въпреки това поетът се бореше. Ето така:
„Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери една котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче. Врабците и синигерите изведнъж се стрелкат да клъвнат някоя троха, когато котката е задрямала. Имам чувството, че обичат да си играят с тази котка. Всичкото това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност – двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца.”

Затова във факта, че Иван Методиев намери смъртта си сред природата, край язовира, можем да открием един, макар и много тих, но достатъчно категоричен „римейк” на една ботевска смърт – с каквато са орисани явно да завършват житейския си път големите ни поети.

Последната му книга, която ще издадат Румен Леонидов и изд. „Факел”, се нарича „Повече тишина”.

Източник: http://www.segabg.com/article.php?sid=2003071600010050001

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. "Сега".Издал е шест сборника с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия (1997), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП и "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон".