Вече ти писах, Иване, стих ти постнах...

 

Намъчних се, припомних си отново последната ни среща и последвалия далеч по-късно разказ, след като отиде при щурците, рекичката, моста. Подволявам си да го публикувам - за онези, които те помня и обичат. Не само като поет, а и като човек.

 

Извинявай, не мога да стоя

 

или

 

Тв. вечно виновен И. Методиев 

 

Познавам го. От когато не беше поетът Иван Методиев, а химик, пишещ поезия. Както бях и аз самата. Само че той вече катереше върха, с жестокото и неумолимо намерение да го покори. Стори го. Не слезе. Постоя там, приседна, поогледа – нагоре и надолу, във всички посоки, възможни от един връх... И полетя, и се сниши, и се гмурна в земята, във водата, в песента на щуреца и мълчанието на брега. 
 

Видях го, узнах го на едно събиране в двустаен панелен апартамент. Място малко, неволно уютно и близко. Стоеше до прозореца – висок, буйнокос, синеок и отстранен някак. С цигарата, вечната цигара в ръка. Разговорът дойде до стихове. Не си спомням как и защо. И двамата вече пишехме. Аз – спорадично и разпиляно, той – упорито, насочено, с осъзнаването, че е поет, че скоро ще бъде четен. И публикуван, и известен, но най-вече много добър поет, с твърдата ИванМетодиевска убеденост. В ония далечни години, да пишеш поезия не беше конфузно, да те четат, да те знаят – си беше своеобразна гордост.

За пръв път тогава чух стихотворението му Селце. 

 

Селце на хълма. Под селцето –

рекичка, шипка и щурче. 
 

Каквото шипката прошушне,

щурчето в миг го отрече. 
 

Един старик оттам……..

и с кончето си разговаря. 
 

Пролае пес, петел пропее

и времето си изтече.

 

На мястото на многоточието той изрече тататататъм и обясни – не идва думата, бави се, ще я изчакам. Винаги изчаквай думата, ще се яви... а дотогава тататататъм или нещо такова.

Беше първият неволно даден ми съвет.

Времето си течеше. Виждахме се рядко. Той наистина се възземаше нагоре. Стана много добрият поет сред най-добрите. Харесвах стиховете му. Чисти прости, ясни. Детски говор – на пръв поглед. Иначе дълбоки, като гмуркане във вир. В книгата вече, в Селцето думата, думите бяха дошли – един старик върви по пътя.

 

Всичко се е променило, без нищо да се промени, написа ми той върху първата стихосбирка Пейзажи на душата. Прав ли беше??!!

Промените, псевдодемокрацията, мирният преход, нещотокоетонаправиха някои у нас. Все още вярвахме, но вече в своите ниши. Кой както успяваше и можеше.

Наминах в неговата Нава. Ей така, да се видим, не беше лесно да го види човек. В сур, домашно плетен, не особено чист пуловер, с немита коса, измършавял, гладен, нежен и груб. С очи, наострени навън и същевременно вътрешни, кротнали на малкото столче край палнатия огнец. Подаде ми вяло ръка.

 

А, добре, добре, че мина.

 

Имаше експозиция, някакви картини, не помня вече на кого. Загледах се. Едната задържа повече погледа ми. Коне. 

 

Обичам ги. Толкова са мои. Не мога да обясня защо, но са мои.

Конете ли...Виж ги, не само тях. Не че ще купиш. Няма, нямаш. Но е важно да погледнеш, да видиш... Идват, гледат, утре могат и да купят... Ако искаш, седни. И ми остави няколко книжки, от Безоброчно... Не ти обещавам нищо, но може някой... И кажи на сина ти, на Ивайло, ако иска да даде нещо негово, самостоятелно да изложа или с друг...

 

Извади бутилка ракия, без етикет, домашна. Наля в две замазани чашки, стъклени малки чашки, ликьорени. Чукнахме се. Леко се усмихнах.

 

Обзавел си се. Друго си е стъклото. Звукът е добро нещо.

А, звукът... Да, добро е. Не винаги.

 

Мълчахме. Мълчахме си по негов маниер. Без да го налага, той го застилаше като покривка на маса. Говореше, когато иска. Поне с мен.

Отпивахме. Всеки по мярката си.

Баща ми си отива.

Ами, той нали отдавна... Може и да му се размине.

Не, този път не. И сестра ми идва. Знаеш къде живея... Като дойде и доктора, остава ми тоалетната. Там пиша.

Засмя се.

Свойски го запитах да скоча до ъгъла да купя нещо за хапване.

Не, Не съм гладен, глупости, кога ям аз. Я да видим... мисля, че снощи ядох. Сандвич някакъв.

Отидох все пак.

След пет минути се върнах с мляко, кашкавал и хляб. Оставих всичко на малката масичка.

Искаш ли да ти кажа за звука? Виж го това дърво отвън... Виждаш ли го?

Да.

Е, звукът е в начина да кажеш нещо или да не го кажеш. Слушай. Слушай и се учи.

Засмя се пак. Иронично и тъжно.

Шегувам се. Но ти чуй.

Птиците ги няма.

Клоните са голи.

Никой не говори.

Това е. Чуваш ли го? Звука?

 

Иване, нещо не схващам...

Ще схванеш. Сега само го запомни. Запиши си го. Или по-добре недей. Звук не се записва, когато го носиш. Носи го.

Отворих млякото, побутнах хляба и кашкавала към него. Не посегна, наля си пак ракия.

Донесоха ми я. От Троянско. Един мина онзи ден, донесе малко стихове. Малко малки стихове. Обещах му да ги видя. Малки стихове...

 

Мислех да си тръгвам, но ми беше неловко. Иван беше тъжен, много тъжен.

Ти нали разбираш какво става?

С кое?

Със всичко... А аз им повярвах. И мислех, че и с Нава ще потръгне. Едва смогвам да си платя наема... докогато мога, после...

Иване, трябва да вървя.

Нищо не трябва. Искаш, тръгвай. И все пак да ти кажа. Плътна е книгата ти. Не очаквах, че ще я докараш дотук. Не пишеш сериозно, хабиш емоциите си натук-натам, казвал съм ти го – емоциите пази за поезията, само за нея... Изненада ме. Плътна е. Чете се, добре е... И знаеш ли кое ми допадна най-вече – онова за снега и гръкляна на душата миша... посягаш с зъби да прегризеш гръкляна на душата миша... Това е. Пиши, не се пилей, пиши ти казвам.

 

Иван не стана от стола. Минах край него, докоснах го по ръкава на сурия пуловер и излязох.

Не се видяхме години.

Вече в новия век случайно се засичахме в тролея. Иван живееше в Младост. С новата си съпруга и малката си дъщеричка. Говорехме си няколко спирки, обещавахме си да се чуем... Бях издала още две книги с поезия, дадох му ги и все да се видим, да ми каже мнението си, какво мисли за тях... и не се случваше. Освен веднъж. В навалицата на представянето на книгата му Време и нищо ми написа следния автограф – Люба, книгата ти е прекрасна. Тв. вечно виновен И. Методиев, 26.2.2002 г. (касаеше се за втората ми стихосбирка Камъче в обувката).

 

За първата част на автографа Иван бе проявил любезност, качество, което често не му достигаше. Втората част не проумях напълно. Трябваше ми дълго да вървя по пътя си, за да стигна до нея. Написах я даже. Като завършек на едно мое стихотворение.

 

Защото знам, че сме невинни

всред мислеща отвсякъде виновност.

 

В горещ ден в края на юни, 2003 година, се качихме заедно в автобус 213. Иван беше с шлифер. Отслабнал беше до... до къде?!! До кожа и кости.

Освободи се едно място, той ми го посочи с ръка, но после сам се отпусна на седалката.

Ей, извинявай, не мога да стоя, изправен не мога, седнал се справям... Извинявай. Пък и да не стоя приведен над теб да си говорим... Закъсах го с бъбреците, бях в болница, пооправиха ме...

Поговорихме. Накъсано, както си говорихме винаги, но този път и мъчително. Беше пак без работа. Само с учителската заплата на жена му. И с дете, което...

Гледам си, по-скоро гледах си малката. Като онова дръвче пред кухненския прозорец е. Криво ми е, погледна го, гледам го дълго, дава ли ми нещо, давам ли му... По-леко ми става.

А със синовете как си?

Те са големи. Какво да съм с тях? Какво правиш с големите си деца? Ти знаеш ли какво? Аз никога не съм знаел.

Иване, а пишеш ли? Имаш ли сила?

Не ми говори за писане. Цял живот съм писал, живота си изписах.

Трябваше да слизам. Надвесих се над него, погледнах го в сините, потъмнели очи.

Да ти се обадя ли? Като се пооправиш, да се видим, да пием по чашка?

Не пия. Не мога. И кафе не, един гол чай сам о... Това ли искаш да пием?

Добре, де. Като се видим, ще решим.

Не се видяхме. Не пихме гол чай. Иван вървя по пътя дълго и отиде със своите прости сетива при простите Божи сетива. Отиде да извика още веднъж болката, цялата, в самите уши на естеството, в сърцето и душата му.

 

Дано го е чуло!



Люба Александрова е родена през 1942 г. Завършва Химическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Специализира и работи предимно в областта на приложната екология. Има публикации в сп. "Пламък", "Жената днес", "Отечество". Автор на стихосбирките: "Безоброчно", "Камъче в обувката", "Холограма", "Това, което е", "Случва се", "Много думи, малко думи" (2012), "По сянката ни разпознава светлината" (2017) и на една книга с разкази - "Писано". Член на Съюза на свободните писатели. През 2010 г. е удостоена с наградата "Народни будители" за поетичната си книга "Случва се". Харесва кратката форма, както и да се нарича тя: хайку, нава или другояче. Затова се опитва да докосне дългото, безкрайното, загадката на неуловимото в кратката форма.