Запознах се с Иван Методиев някъде през 93-а, помня точната година, защото тогава дебютирах като поет. Търсех редактор на първата си поетическа книга, не си спомням кой ме насочи към него и защо в крайна сметка той не ми стана редактор. Въпреки че вече не бях първа поетическа младост, не познавах хора от литературните среди, четях мъртви и небългарски поети. Иван Методиев беше първият жив български поет, с когото се запознах.

Най-силният ми спомен за него е сдържаността му. Тихият, сдържан, но решителен глас. „Ти май нямаш голямо доверие на читателя“, ми каза като коментар към ударенията, които бях наслагал на доста места в текста на ръкописа, набран на пишеща машина. Уцели в десетката и ми обърна внимание на проблем, върху който работя до днес. И когато коригирам грешка, дължаща се на това недоверие, всеки път чувам тихия му решителен глас. Такъв трябва да е гласът на учителя.

Той занесе стиховете ми в „Литературен вестник“. Тъй като не бях публикувал нищо до този момент и беше времето на постмодернисткия карнавал, там решиха, че съм мистификация на Иван Методиев, който по това време, както си дадох сметка след години, е работел върху "Гъзове и облаци". Не бях чел нищо от него и нямаше да прочета до много по-късно. И въпреки това бих го определил като първия си жив учител в поезията. Тогава не си дадох сметка, че бяхме влезли негласно в отношение на ученик към учител.

Спомням си, че ме покани у тях и апартаментът ми се стори някак празен, опразнен поради неясна причина, без видимо основание. Другият ми пространствен спомен е от галерията му „Нава“, също толкова празна – и него в тази празнота. По-късно щях да се опивам от тази квантова дзен-будистка механика на празното в неговите стихове.

Той остави общуването ни в безвъздушното пространство на нищото. Не направихме нищо реално заедно и така остана за мен пример и образец на поета, който изниква изневиделица от нищото и незабележимо се връща в него. Ex nihilo. 
 

Владимир Сабоурин

Владимир Сабоурин (рожденото му име е Vladimir Eduardo Sabourín Drenska) е пишещ на български литератор от френско-кубински произход: поет, филолог, историк на културата и литературен критик, причисляван към българския постмодернизъм. Автор на „Манифест на новата социална поезия“ и основател на литературното движение „Нова социална поезия“.

Роден е на 19 декември 1967 г. в Сантяго де Куба. През 1984 г. завършва Средното училище при Посолството на Русия в България (преди 1989: Съветско средно училище при Посолството на СССР в НРБ).

Завършва „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1994 г. защитава докторска дисертация на тема „Увод в метаезика на Хумболтовата философия на езика“. Хабилитира се с монографията „Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма“ (2006 г.). Доктор на филологическите науки (2010 г.) с дисертацията „Мистика и Модерност. Испанската католическа мистика през Златния век“. Професор по антична и западноевропейска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Дебютната му книга „Sex Shop“ (Самиздат, 1993) е финансирана от неговите родители Хесус Сабоурин и Маргарита Дренска.

Гост-лектор на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет, Бъркли. Стипендиант на Гьоте-Общество във Ваймар, Германската служба за академичен обмен (DAAD), Федералното министерство за наука и комуникации на Република Австрия (BMWV) и Фондация Роберт Бош.

Artist-in-Residence (2011) в quartier 21 (Museumsquartier), Виена.

На 9.09.2016 г. публикува във ФБ „Манифест на новата социална поезия“ и основава литературното движение „Нова социална поезия“.