Иван Методиев броеше ручеите, мушиците, облаците, но не обичаше да брои годините. Ето защо малко се притеснявам да не се разсърди, когато кажа, че на 13 септември трябваше да навърши шестдесет години. Поемам риска, защото ако това няма значение за него, има значение за нас. Паметта ни често се проявява като слаб ученик – трябва подсказване. И тогава може би ще си спомним прекрасното лица на Поета, невероятните му ръце, които често рисуваха нещо във въздуха, и ще потърсим отново книгите му. За да разберем неговата небрежност към годините и биографичните факти. Самото писане на стихове на пръв поглед е небрежно, но рисковано занимание. Поетът предоставя себе си за инструмент на неизвестен музикант и мелодията, която ще прозвучи, може да го убие. Но… вече го има стихотворението.

Часовникът брои нещо –
това не е времето.

Аз броя нищото –
Това е времето.