Елементарни частици

Румен Леонидов

Безбожието няма почивен ден. Научихме се да се кръстим, но сме се отучили да вярваме. Отучихме се да виждаме невидимото. Изпитваме страх от Космическия ум, а не искрена почит към душите на близките ни покойници. Сещаме се за мъртвите само насън, но не и наяве. Макар че мнозина спят като трупове – без видения, без угризения, безпаметно… 

Защо тогава мъртвите идват да ни навестят? Какво искат да ни кажат? Разчитаме ли появата им като знак, какво е значението на безмълвието им? Има ли смисъл изреченото, ако изобщо нещо ни продумат? 

Те пристигат, за да ни предупредят, за да ни утешат или за да засвидетелстват духовната си подкрепа. Защото духовната енергия е по-мощна от телесната. И който я владее е обречен на безсмъртие. И точно това е душата – безсмъртна енергия, която обитава ума и телата ни. И след време отлита в звездното си гнездо. 

Поетът Иван Радоев, Бог да го помилва, го е изрекъл най-добре: „Щом животът не е вечен, и смъртта не е безкрайна…“ Утре ще дойде и нашият ред да ни преконвертират. Да ни трансформират енергията. И ние ще надничаме отдалеч – дали някой близък се сеща за нас, дали ще ни стопли душицата с плаха свещица, дали ще ни освети пътя към края на мрака… 

След раждането, смъртта е най-голямото приключение в живота ни. Тя е последното ни детинско любопитство – я да видя, какво ще се случи с мен, след като изхвръкна с душата си от делвата на телесата… 

Ако в битността си не сме равни, а различно алчни и различно гадни, то в селенията на Вселената всички сме едни и същи – елементарни частици. 

Нищото ви завещавам, от него започнете… 

През юли 2003-а поетът Иван Методиев се качи на влака и замина за Пирин. Слезе от влака, стигна до брега на една пиринска река и започна да си говори с шипките, скакалците и рибите. И се загледа във вечността. На 13 юли тленните му останки са намерени край Банско. Иван Методиев е погребан в тамошните гробища. За гроба му се грижи една местна жена, Мария. В началото, разбира се, тя изобщо не била чувала за Иван Методиев. Стигало ѝ да знае, че това е гробът на Поета. След време изчела книгите му. А сега Мария също пише стихове. И хора, които са ги чели, казват, че стиховете ѝ са много хубави. Да не забравяме, че това са хората, които харесваха стиховете на Иван Методиев. Така че може да им се вярва. 

                       Деян Енев, Из „Последният риболов на поета Иван Методиев“ 

Защо поетът Иван Методиев поиска да умре като куче – сам, в самота, в своята космическа самотност, без да се сбогува, без да остави знак поне за малцината, които го ценяхме като лирик, като божия антена, макар и зловещо пречупена на две… 

Иван дебютира със сбирката си „Прости сетива“ на 34 години, но скочи в микроязовира на „сивия литературен поток“ направо от високия бряг на науката – химик по образование, логик по призвание, той напусна Института по почвознание „Пушкаров“ и зае полагаемото му се, сякаш запазено място, в неофициалните класации още с първото си книжле. Биографията му – тогава тя имаше голямо значение за кариерата на всеки от нас – бе на типично софийско копеле. Цял живот обитаваше таванския етаж на въздуха над „Солунска“ 1, на две крачки от писателското кафене и на една от кино „Култура“. 

В същото време връстниците му Миряна Башева и Борис Христов вече бяха национално известни и плашеха по своему до заекване угнените старчоци от писателския синод. От появата на поета Иван Методиев никой не се уплаши, защото той излъчваше спокойствие и съсредоточеност. Уж ясен, прост и прозрачен като формула, фин и пейзажен, но и замислен и наблюдаващ. 

Докато беше земен, духът на Методиев впечатляваше с едиповия си комплекс към земната снага, с ревността му към нея и органичното му томление пред съвършената простота на природата. Иван бе изначално влюбен в приказния свят на по природното, в естественото на естествеността, в органичната химия на живите неща – заслушано дърво, речовита река, питаща нещо си птица, волно водно конче, припаднало в полета поле, пак дишащо дърво и над него зеещата космическа самота. 

Това не бе онази някога известна през соца „шаячна правда“ или „селска мъка по родния край“, това бе нов вид словесен рисунък, настинал на ръба на припадъка пред изяществото на живата материя. Странно бе, че едно софийско копеле върна поезията ни към забравените ѝ сънища. Стихът на Химика, пестелив на думи и цветове, бе повече графичен, заради живия въглен, с който лееше линиите си, и по-малко живописен, макар и населен с живи картинки, прекопирани върху стъклото на божия прозорец. 

Онова, което пишеше беше нов вид графична живопис. Финес, чист рисунък, зад думите – тревожност, под тях – далечен подземен тътен, над – тях тиха трева, но дива и непокорна, а не райграс, подстригван като правилен бретон от домашните помощници.

Сега върху написаното от Методиев можем само да се дивим: как междузвездната хармонията разбра и го избра за свой вълшебен говорител? Но тогава почудата ни бе всеобща, тъй като Иван не бе просто изнесен градски „певец“, той нямаше дори роден квартал, защото родното му място и до днес се нарича площад „Славейков“. 

Химика си показа рогата още в дебютното книжле. Наред със странните природни акварели в него рязко контрастираха заглавия като „Естетиката на трите мухи“, в които социалното избиваше не като работническа пот, а като черен мухъл на настъпващата политическа влага. От която нямаше измъкване, нито в буквалния, нито в преносния смисъл. 

В началото на Иван като че ли провървя – след втората му книжка „Пейзаж на душата“ и младите, и по-утвърдените гъсеници го приеха заради изобилието на природа в стиховете му. И не посмяха да го схрускат публично. Не след дълго, доста неочаквано, седна дори на редакторския стол в отдел „Поезия“ на най-официалното литературно списание – „Септември“. В него имаха право да печатат предимно верните на строя живи соцкласици, повечето отдавна вече мъртви и за изкуството. 

Иван обаче продължаваше да се измъчва, че не може да проникне в тайните на генезиса. Написа книгата „Космогонии“, озадачаваше се, че врабчетата се къпят в прахта, а не джапат в дъждовните локви. Наблюдаваше природната картина на земята и над земята. Нещо анализираше, нещо алхимираше, нещо мърмореше под носа на вътрешното си лице, ту бръмваше, ту литваше, ту скитваше нанякъде и пак се завръщаше. 

Приличаше на прашинка от Бога, която се е отпрашила, но непрекъснато се връща към общата му маса като летяща мравка. 

Привличаше го Твореца, не го свърташе тук, на земята, в тия кожи и кости, които между другото му отиваха и не искаха много, кой знае колко много хляб, сол и медец, за да го носят с пергелести крачки. 

Слаб като вейка, висок като бурен, с пръсти на пианист, залитащ и противоречив, Иван живееше като врабец – кълвеше малки водки с голяма чешмяна вода, пушеше, когато имаше какво да пуши, пиеше черни кафета, не забелязваше трохите и дреболиите, но виждаше какво се върши около и над него. Дойде с готова естетика и своя поетика, но не остана безразличен към площадната вакханалия, обхванала дори философски настроени човеци като него. 

Тогава написа най-непоетичните си стихове, в които поезията не отсъства, а обратно – толкова е в повече, че преминава в антипод на сарказма – това е вой на одрана, оставена без кожа и изоставена под сърпа на луната едвам дишаща душа.

Преди това, след като избухна демокрацията, Иван започна да издава списание „Нава“ – славянски вариант на японските тристишия хайку. Опита се да бъде галерист – нае един гараж под Семинарията, после в центъра – апартамент. Не му провървя. Назначените богаташи спряха да купуват картини. 

Но продължаваше, за разлика от повечето слисани лирици, да пише. Все по-улично, все по-вулгарно-нежно, обсебен от неистово желание за горестна съпротива срещу помията на масовата култура, която ни заля като отприщен язовир, след като рухна стената на Берлин.

Какво може да върши един истински поет, ненужен като употребена флейта? Да стане журналист, да стане политик, да развие у себе си бизнес енергия? 

Иван Методиев бе абсолютно верен пример за интелигентска неприспособимост. Който излезе от науката, вратите за него са завинаги затворени. Който скъса връзката си Бога и отвори душата си като кесия за синкопите на монетния звън – е аут от поезията. Битието, както е казал, гениалният Маркс, определя съзнанието. Методиев бе изключително заинтригуван тъкмо от съзнанието на битието – що е то и защое толкова неосъзнато. Но тази негова заинтригуваност не се осребрява. И не храни сирачета като неговите. 

Уви, не беше реститут, не беше син на фермер, нямаше физиката на мутра, но имаше дар да страда неописуемо и страдаше вместо нас. Кои нас ли? Онези, които криво-ляво набарахме конската опашка на времето и не я пускаме, докато фучим около себе си. И не ни пука за пеещото същество. За онова, което пее, защото може само да пее. Но не и да вади мангизи от това. За да има сили да продължи мисията си на пеещо същество. 

Не искам да излезе, че Иван е светец. Или книжен писарушчо, неудачник, каквито днес с лопата да ги ринеш. Обратно – рядко пишеше статии, но слисващо точни и логични, аналитични, с изследователска страст издирваше състава на конфликта, първопричините за верижната реакция, сякаш не ставаше дума за политическа публицистика, а за загадъчен алхимичен смес. С интуицията си на откривател Иван се опитваше да разгадае невидимите ходовете на фасадната ни демокрация, сякаш, за да проникне отвъд материята на злото, да провиди застрашената духовна територия на доброто, да участва и той в необозримия генезис на съвършенство. 

Иван беше от месец и нещо в тотална депресия. Трескав, цигарен, блед, с пламнали очища, изнервен до припадък, въобще не се зарадва, че последната му книга със стихове „Повече тишина“ е отличена в конкурса „Помощ за книга“ на Министерството на културата. Рече ми, изчакай, не бързай, има време: 

В този свят,
в който дори бедността се продава,
какво по-важно от това,
да изгубиш всичко?
Нищото ви завещавам,
от него започнете.

После внезапно изчезна. На близките си бе казал, че отива някъде да пише. Щял да се скрие, та ако го потърсят, никой да не знае къде е, за да поискат да го върнат, Преди да отлети към себе си е разкъсал на парченца тефтерчето с телефонните номера на всичките си приятели. Между тях беше и моят.