Тогава, в жегата на лятото на 2003-а, в старата черква на гробището в Банско Иван Методиев лежеше лимонено жълт в черен ковчег и мълчеше. Лежеше с пети срещу иконостаса, откъдето мълчаливо го проучваха Спасителят, Йоан Кръстител, Богородица, Николай Чудотворец, свети Георги и свети Мина. В хладната каменна снага на гробищния храм ковчегът изглеждаше малък. Смъртта също изглеждаше глупаво. Иконите я разбираха, но ние – Йосифова, Чолева и Палми – не.

До началото на опелото имаше още малко време. Предпочетохме да излезем на пек пред близостта на мъртвеца. 

Черквата се казва „Успение Богородично“. Древна и дребничка като костилка, но достатъчна. От края на четиринайсги век до края на Иван Методиев. Дали живият Иван е стъпвал тук, или за първи и за последен път преплува въздуха ѝкатопрашинка?

Иван обичаше прашинките. Написа цяла книга за тях.

Смъртта на поетите не е по-значима от всяка друга смърт. Но тя обрича читавите читатели на допълнителна обществена самотност. И самота.

Влязох на хладно при ковчега, при моя приятел под капака от дърво. Преди година-две той бе получил прозрение – Иисус, завинтен към дървения кръст, усеща душата на дървото. Душата на дърводелеца. На баща си Йосиф, който е приел молбата на Отеца да му бъде баща. Нали в сетния си миг Иисус изплаква: „Господи, защо ме изостави!“

В битието на Иван връзката с баща му беше болезнена като душата на пирон, изтръгната навътре – през китката на ръката до плътта на дървесината. 

Иван неслучайно чувстваше гвоздеите на Голгота като свои. Търпеше ги търпеливо. Мистично, маниакално, мислено, мълчаливо, мъжествено. Може би затова жените и поетите го обичаха и търпяха. За пръв път обезумя, докато баща му береше душа в леглото си на тавана.

Логиката на Иван е парадоксална – Химика със сърце като кървава колба, усвоил уроците по почвознание и броенето на листата по дърветата, при него те се превръщаха в изпити по изпиване на небесното мляко, а поличбите и съносъзнанията му се претопяваха в златоносни осенения на средновековен алхимик. Какъвто методичният Методиев бил поне в един от многобройните си предишни животи…

Отец Георги и отец Филип, младите свещеници, запяха заупокойната молитва.

Приживе Иван бе заслужил щастливото проклятие да изпитва онова вродено, гибелно, любовно любопитство към зачатието на Битието. И когато един друг поет, у когото беше приютен за известно време на квартира, употреби в стих понятието „Битие“, Иван щеше да припадне. Задави се от болка. От възмущение. От собствената си лудост. Стенеше, сякаш Бог е ограбен, а не той.

Сякаш той е Създателят, той е Словослагателят на „откраднато“ Битие. Стенеше като ограбен дърводелец, чието първородно дете не е негова семка.

Като човек Иван бе най-естествен човек. Като поет бе пропит от простота на простите сетива. И битката за Битието му отиваше. Защото я водеше с нечовешки същества.

Положихме го до дувара на гробището. Темето му полегна в залеза, в темела на Македония, в синия, хладен и събран в себе си Пирин. Нозете му като стрелки на часовник, върху който пише „Време и нищо“, се насочиха към изток, от където в маранята изгряват високите бедра на Родопа, а от север и до днес го гледат езерните очи на Рила.

Пръстта ме впечатли – песъчлива, безсловесна, неизвестна, висока, суха и слаба като неговото костеливо тяло. Останахме накрая за малко сами с Мая – третата майка на едно от трите му деца. Посочих ѝтритепланини, коитогобяхаобгаридили. Тогаваяосенинеочакванспомен: „Веднъж Иван се събуди и ми каза, че насън се е видял да живее между три планини…Точно това ми каза, сънувах, че ще живея между три планини…“

В онази жега на лятото на 2003-та вестниците писаха: „Рибарят Иван Методиев умря от инфаркт. Жена му казва, че е писател“. Не знаех, че щъркел като Иван може с часове да клечи край реката. Всъщност трябваше да го предположа – близко е до ума. Щъркел, замислен край течението на времето, което се влачи като река, в която е невъзможно два пъти да влезеш.

Иван умря на 13-тата година от фалшивата ни свобода. На 10 юли 2003-а. Ще възкръсва непрекъснато чрез трите си деца и стотината си съвършенни стихотворения.