Край Лета

Вавилония Полиглотова

Човек и добре да живее, особено ако живее много добре или много зле, един ден захвърля златарското корито, потапя крака в реката и, кой знае защо, решава да вземе да попрочете малко съвременна българска поезия. Ама коя река, ще речете. Онази на Хераклит, в която не можеш да влезеш два пъти? Онази на Кратил, в която изобщо не можеш да влезеш? Реката на живота? Реката на историята? Селската бара? „Искъро“, от който „по-глибоко и широко нема“? Марица? Места? Перловската река? Лета?..

Като почетеш известно време, прищява ти се да е Лета.

Защото при цялото ми най-добро намерение да вникна, да разбера, да авансирам доброжелателен толеранс при четенето на съвременна българска поезия, деветдесет процента от текстовете продължават и подсилват онова, житейски познато на всички ни и все по-често проявяващо се усещане за неавтентичност, за фалш; чувството, че по-голяма част от живота си минава в някакъв паралелен свят – свят на измамата, при това – на бездарната измама. Чувството, за което Добромир Тонев казваше: „Усещаме, че ни живее някой друг, но лошо ни живее“.

Когато това усещане започне трайно да се настанява по отношение на поетическото – този едновременно най-интимен и крехък, но и най-дълбинен и автентичен език на съ-общаването ни, може би е крайно време да си дадем сметка колко евтино и пластмасово, колко безлично и отпадъчно е това, което днес етикира себе си като поезия. Думите се хвърлят със същата незаинтересованост и нехигиеничност, с която изхвърляме навсякъде чашки от кафе или кофички от мляко. И защо не? Не рискуваш нищо. Не губиш нищо. Пластмасата е евтина. Още не съм виждала някой да изхвърля със същия жест бижута и злато. Но съм виждала много хора да събират пластмасовите отпадъци, за да изкарат по някоя мизерна стотинка. Боклукът, който правим, е правопропорционален на собствената ни мизерия. Мизерия на еднократната употреба, произвеждаща в крайна сметка една все по-разширяваща се прослойка от метафорично и буквално гладни и бедни, от унижени и оскърбени, които романтично естетизираме с названието клошари. (Друго си е като кажеш клошар, все пак. Замирисва изведнъж на Париж, на мостовете на Сена и прочие такива възвишени топоси.)

Това, което в по-голямата си част минава днес за поезия са думи, сродни с индустриалната монотонност и еднаквост, но на светлинни години от художествената уникалност. Думи на съвременната духовна убогост, разчитащи, че някой, по-беден и от тях, ще успее да изцеди някаква стойност от непотребността им или ще е толкова полудял от мизерия, че ще ги привиди като съкровище. А често тези думи и за еднократна употреба не стават.

Липсва ми риск в тази съвременна поезия. Липсва ми заставането на човека зад думите. Липсва ми земетръсния тътен на откъснала се поради тежестта си скала. Липсва ми екзистенция, ако щете. А не е като да ги нямаше. Не е като да ги няма и сега, все по-оредяващи, все по-незабелязвани, все по-изтласквани.

Все си мисля си как през 80-те четирима поети по един тих, ненатрапчив, скромен начин започнаха наистина да модернизират българската поезия. Текстовете, поетическото им позициониране, невероятната им степен на автентичност и висока художественост, вместо по-характерното за поезията ни съчетание на поза и висока художественост, сами по себе си представляваха плодотворни наноси, върху които изглеждаше най-естествено да израсте една нова и богата поетика. Но нещо се счупи в началото на 90-те. Някакво революционно насилие се състоя над поетическото. Някакво, представящо себе си като демократично, изнасилване на високото от профанното, за да се окажем към днешна дата в този глух коловоз. Случайно ли стана това, или умишлено? И ако е второто, нека не бъркаме умишлено със закономерно…

Стоя край реката – казва ли ти някой коя – и гледам захвърленото корито за промиване. Един от първите уроци за златотърсача е да се научи да различава златото от пирита. Те инак еднакво проблясват, но ценността на едното няма нищо общо с ценността на другото. Пиритът, между другото, е известен и като „златото на глупака“. Мисля, че ни е насъщно важно отново да започнем да се учим да различаваме златото от пирита. Да започнем да говорим за поезия, която си струва, а не за пиритена поезия.

Мисля за четирима мъже. Четирима есенни мъже в българската поезия (трима от тях родени през септември и един през октомври), които се появиха през 80-те, но до последните си книги очертаваха най-вярната хипотеза на една висококаратна българска словесност. И които, струва ми се, настояващите да катерят възхитително зелената, но и опасна планина на поезията, не е зле да държат непрекъснато като своеобразно било пред очите си. Или родените по-късно читатели да открият за себе си, да изпитат опиянението и шемета от причудливите гледки към околното, но най-вече към себе си, разкриващи се от това било.

* * *

В рамките на 11 години, между 1946 и 1957 се раждат четирима поети, чийто талант ще се изяви през осемдесетте. Това са Иван Методиев, Добромир Тонев, Гриша Трифонов и Георги Рупчев. Много различни като светоусещане, като натюрел и поетика, те съвместно очертават, без да ги изброждат докрай, нови тематични и стилистични територии в българската поезия. Загатват чрез творбите си неизчерпани тенденции и посоки, отварят своеобразен хоризонт, към който би могла да се движи българската поезия. Изобщо чрез тях сякаш избликва естественият еволюционен качествен скок, закономерен след натрупаното от предходници като Валери Петров, Александър Геров, Христо Фотев, Иван Радоев, Иван Динков, Константин Павлов. За съжаление този скок, както казахме, ще бъде прекъснат с революционния плам на 90-те, с неестественото, по ватмански грубо и механично преместване на стрелочната стрелка към коловоза на някакъв въобразен по нашенски постмодернизъм. За разлика от пишман революционерите обаче, тези четиримата демонстрираха на практика как е възможно иманентно модернизиране на поетиката – може би в една естествена напрегнатост и еманципация спрямо предходниците, но без непременно това да става чрез отказ и отсичане на корените, без отцеубийство. В интерес на истината, към края на 70-те и протежението на 80-те силно присъствие имат и почти връстниците с Иван Методиев по години Борис Христов и Миряна Башева. При тях обаче става дума за съвсем различен тип и ефект на словесност. У Христов действително има нещо старозаветно. Във „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ той е категоричен, тотален и неотместваем като божа заповед. Подобна е и тоналността при Башева, белязана, разбира се, от спецификите на женското и градското. Това е едно мощно гравитационно писане. В него няма пропукване, няма разбягване на вселените, дори когато самите текстове изобразяват някакъв разпад. Такъв тип писане ражда по-скоро последователи и епигони, отколкото събеседници.

Случайно или не, но при всички случаи иронично, „постмодернистите“, играещи си на Литературен вестник през 90-те и след това, щяха да развалят на дребни монети стиловите банкноти на Биньо Иванов, Константин Павлов, Николай Кънчев, да минават по вече извървени от тях пътища, преживявайки се като новатори, но щяха да наследят същия нагон към безпрекословност, характерен за гравитационното писане. Уви, съчетана най-често с недостатъчен талант, претенцията им не водеше до кой знае колко последователи, та трябваше да бъдат инкубаторно отглеждани в университетските аудитории и чрез лостовете на овладения като цяло литературен печат.

Но да се върнем към четиримата. За Методиев, Тонев, Рупчев е писано много и… винаги недостатъчно. За Гриша Трифонов не чак толкова – той дебютира най-късно, през 87-ма, най-близо до постмодернисткия преврат. В този смисъл той най-много попада в дебелата сянка на новите времена. Но, обговарян или не, той е там, принадлежен към тази поетическа феноменалност на 80-те, верен на духа и в следващите десетилетия.

При всичките тематични и стилови специфики на авторските им почерци, онова, което ги сближава, освен художествената безкомпромисност, е тъкмо пропукването и разколебаването на монолитността на наблюдателя, гравитационната разхлабеност, позиционната усъмненост, полувъпросителното, двойнствено стоене към битието, някак нито вън, нито вътре, внезапната завареност в крачка и произтичащата от нея нерешителност, невъзможност за действие – „Не мога храм да построя./ Не мога и да го съборя.“ при Рупчев, „И аз стоя сред плачещите борове/ като току-що хванат от гората.“ при Тонев, „Живях с години до прозореца.“ при Трифонов. При Методиев възможността единствено за свидетелстване, за летопис, и най-вече за натурфилософска съзерцателност пък е тотално възведена в принцип на обемното му в сравнение с другите автори творчество. И за четиримата поезията представлява по-скоро едно о-пит-ване на света. Без предварително очакване, без предпоставена концептуалност в началото. И без категорично заключение в края. И за четиримата това питане-опитване на света е по-скоро подстъп към отвъд световото, към безплътното. И четиримата създават една хоризонтална поезия. Наблюдателят в нея е само едно сред множеството неща, които са в диалог, които събеседват помежду си. Наблюдателят не е с нищо повече, но и с нищо по-малко от тях. Това е поезия на стихналото его, на скромността на присъствието сред предметите и думите, на събеседването. И тогава нещата заговарят по друг начин – може би не по-малко трагично, но в автентичното си многогласие. При Методиев говорят предимно предметите, растенията, животните. При Рупчев говорят преимуществено артефактите и културата. При Тонев говори преди всичко времето, отминалото време, избиващо под превръзката на настоящето. При Трифонов говори най-вече пространството – пространството на някакво негово си югоизточно Макондо.

Струва ми се, че тъкмо тази хоризонталност, тази скромност на присъствието, това умение да събеседваш с плътното и да чуваш безплътното зад него, отваряше огромни възможности пред българската поезия. Това е огромна и неразработена земя. Не случайно и четиримата, дори и сравнително обемният Иван Методиев, оставят някакво усещане за незавършеност, за неизчерпаност на посоката, в която са се отправили. Което не е така примерно при един Борис Христов, където имаш усещането за завършеност. Усещането, че всичко, което е имал за казване, е казано веднъж завинаги, по великолепен, не позволяващ повече развитие, а само наподобяване начин. Това са ефектите на гравитационното, или ако предпочитате, на вертикалното или харизматично писане.

Но нека и хоризонталността да не заблуждава онези, които ще я изтълкуват като отворена врата, през която да нахлуят профанизирането или поетическата немощ. Хоризонталността на четиримата се реализира във високия регистър на поетическото. Никой от тях не си позволи да принизи текстовете си до една примитивно разбрана и политически изгодна хоризонталност на криворазбран и безценностен демократизъм. Никой от тях не се изкуши да превърне уважението и любовния трепет пред думата в евтино и, съответно, оборотно порно.

Истината е, че за новите литературни и социални нрави те бяха не просто излишни. Бяха неприятни, уличаващи свидетели. От онези, които са толкова незаобиколими, че единственото възможно решение е да бъдат премахнати. И те бяха. Преди реалните им смърти чрез онова настръхнало и изплашено внимание, с което гузният минава на отсрещния тротоар, за да избегне срещата очи в очи. Приживе около тях цареше едно внимание на недомлъвката, на признанието с половин уста, на неискреното възхищение от страна на силните на литературния ден. Съсредоточаваха се върху проявите на Трифонов като бард, за да подминат поезията му. Методиев попадна в практическа изолация. Както и Тонев. Към Рупчев бяха най-меки. По разбираеми здравословни причини за него се знаеше, че е въпрос на време…

Не че им пукаше особено. Те бяха мъже, а, както се знае, тарикат мъж не писка. Въпросът е, че от това фолклорно-градско твърдение те инстинктивно избираха и следваха мъжествеността, а насреща им избираха и следваха тарикатстването. Една мастита псевдопоетеса беше казала по повод Трифонов  – „Ама какъв поет е той? Кой го знае отвъд Калотина?“ И се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. Защото женицата очевидно бърка литературното достижение с географското и пазарното му разпространение. И при цялата си литературна претенциозност още не е стигнала до усъмняването дали поетът, именно поетът, а не прозаикът, не е възможен като поет само и единствено в собствената си езикова земя. Дали в това отношение той не е по-скоро уседнал земеделец, отколкото номад. Дали, когато застранства през езиците, той не се превръща в някаква все по-избледняваща, все по-изкривена от чужди гравитации версия на себе си. „Отвъд Калотина“ може да е мярка за пазарна адаптивност, може да е мярка за лична неувереност, търсеща облекчение във все по-далечно огледало, с илюзията, че колкото е по-далечно, толкова е по-обективно, особено ако ти казва, че си красив. Обаче мярка за поетическа стойност не е. Впрочем Трифонов искрено се забавляваше от въпросното изказване. То предизвикваше у него не снизходителност, а весел и здравословен в опрощението на неадекватността смях.

Понякога си мисля, че трябва да се направи една специална антология на поезията. Безименна. През страница необозначен текст на Методиев, Рупчев, Трифонов, Тонев. А на съседните им – необозначени текстове от пишман поетите, превзели литературното пространство през последните две десетилетия. Няма значение от кого – те са толкова еднакво монотонни. Изключенията се броят на пръсти.

Как мислите, ще издържат ли естетически вторите текстове спрямо първите? Или ще потънат, макар че по-точната дума е олекнат. Не се сещам за по-добър начин за визуализация и пресяване на поетическото качество от поетическата несъстоятелност.

 

* * *

Лета. Лета ще да е реката…

И слава Богу. Тя отнася всички ни, в това число и пластмасовите кофички, и пиритовите поети. И ни принуждава, ако искаме да измъкнем нещо ценно от течението ѝ, да се поизпотим, да се потрудим.

Хващам коритото за промиване. Припомням си, че златото винаги пада най-долу, на дъното.
Въпрос на тежест.
На тегло.
Или на своеобразна скромност в природната порядъчност.
Загребвам…

„Студените кристални ангели“ понесоха Тонев към светлината през 2001-ва.
През същата година и Рупчев „заличи следите си“, преди да навлезе в „голямата земя“.
Методиев потъна във „всебългарската тишина“ край Места през 2003-та.

Лета (не)отнесе Гриша Трифонов преди малко повече от година. Утаи го на десния бряг на Марица. В последната му България. 


Източник: https://peatnekoga.com/issue-017/babylonia-lethe/