Интересно допълващо пояснение и продължение на вътрешните, скрити полета в творческите взаимовръзки между имена и поетически почерци, в контекста на генерациите от 80-те, представя един „особен” текст на Ив. Методиев, дори и с мерките на една интердисциплинарна широта и неговото синтезно-поетическо остойностяване, озаглавен „За образите и световете”.** Текстът отстои между смесването на различни мисловни и стилистични пластове, приети и актуални, употребявани от най-новата ни поезия, а също така и те са продължени в особените ракурси, отстоящи между науката физика, на естествено-научните познавателни подходи, на смесването им с „алхимическите” методи, както и със силната, физиономична изява на автентичните, основополагащи поетически начала. Смесването на всичко това в единна текстологична цялост е и стилните характеристики на този „трактат”, но и – което е по-същественото – то е и „невъзможното” (също дотолкова и непосилно за практическо, употребимо тълкуване, както и за цитиране), изведено до лирически формули и аксиоматични постановки, подтекстово заложено в същностните измерения от поезията на Методиев. И нещо повече, това именно са своеобразните идейни първоосновни, първообразни начала на самата философска

същност в общата, обединяваща рамка, изразяваща обективните процеси и съвкупни търсения в последните три десетилетия от ХХ век в нашата най-нова лирическа традиция, а в конкретно творческо отношение към развитието и съществуването на поета Методиев – и своеобразна най-висока точка в неговата идейно-философска еволюция, и едновременно, абсолютно припокриващо се с това израстване, последващо „физическо” и цялостно изгаряне в опустошенията на знанието и екзистенцията, съдържащи тази съвременна епоха.

 

А определените идейни първооснови са почти „неизречими” и устно, и писмено, но точно в тяхната смислово-стилистична светлина интересуващите ни тук творчески генерации и водещи представители стават по-разбираеми откъм вътрешните им, скрити страни, в които по най-недвусмислен начин различаваме и художествената основа, и конкретните формално-езикови изразители на модернистичните и авангардни тенденции в поетическото изкуство:

”…непрекъснато се сблъскваме с поетичната внезапност, то и стихът непрекъснато трябва да се спуска до невидима първооснова и отново, и отново да избликва в областта на достъпното за виждане…

Стих наричам хармоничното тъждество на образите и световете…

Поетичен наричам оня израз/образ, който води към хармония: – и само дотолкова е израз/образ на хармонията, доколкото води до нея…

Толкова по-безсмислен ще изглежда и един свят, абстрахиран от хармонията. Толкова по-безсмислен ще изглежда и животът в такъв свят…

Поетичният акт пронизва до дъно битието и много сериозно ще трябва да се пита какво всъщност вършат поетите…

В своето вглъбяване, поетът стига до корените на видимото… После отново се завръща в стихотворението, във видимото…

Понякога съм склонен да мисля… че поетите метафорично казано са способни да черпят направо от чистата геометрия и дори от онова под точката, проявявайки го като енергомаса; а което се вижда на хартията е само символиката на фундаменталното отношение на метафора между съзнанието и природата… поетичното съзнание така да се каже извлича света от онова там отдолу; така че ако човекът не твори, светът ще изчезне…

Впрочем, ако светът наистина е хармония, то както и да ни се показва светът, за очакване е неговото глобално поведение да бъде именно поведение на поетичен по принадлежност елемент… Защо е светът? Търси се поетичен отговор. Очевидно, който и да било нагледен отговор не би могъл да бъде отговор на света, тъй като всеки нагледен акт се основава на взаимодействие, но тогава полагането на какъвто и да било елемент като нагледен отговор за света не е нищо друго, освен разширяване на същия този свят. Но какъв е смисълът на света? Всеки отговор, който има поетичен смисъл, е самият смисъл…

Човекът е в онова, което е винаги отсъстващото. Да го наречем – въжделение, възпожелаване… Впрочем, ако поетичният акт е в самодействието на глобален принцип, то не се ли оказва стихът ехо от битийни събития, на събития от свръхпорядък… Ако наистина е така, то за стиха би се очаквало да отразява генезиса на световете, глобалното поведение на мирозданието… За очакване би било стихът да отразява събитията на Вселената, така че всичко от това небе да се окаже закодирано в стиха. Повече: – би било за очакване стихът да надхвърля събитийните граници на Вселената (нашия свят), която като елементарен поетичен обект би следвало да се явява в поглъщащо я отражение… За очакване е стихът да съдържа съдбата на Вселената…”.(1) 

 

Именно в общия идейно-философски и смислов порядък на текста стават напълно разбираеми и още по-значими творчески пробиви в най-новата ни поетическа традиция, извършени от „спорни” имена (предимно и само за критическата рецепция) или недоосмислени в подобаваща дълбочина и всеобхватност на носените/заложени скрити значения, които те задължително носят като К. Павлов, Н. Кънчев, Ив. Цанев, Б. Иванов, Б. Христов. Тогава става ясен техният общ лирически силует, преследващ „парадоксалното” във формално-езиково и идейно отношение. Нещо повече, сякаш всичките техни идейно-философски и първообразни начала, архетипите на поетическото, са в синтезиран вид въплътени в тези Иван-Методиеви съкровени откровения, в техните „междуредни”, подтекстови аналитични и метафорично-лирически послания, които явно са и със значението на дълбоко преосмисляне и прочит в същността на установените значими поетически явления от най-новите развойни тенденции. Прочит, който е и лично творческо достижение при предхождащите разбирания, и последвалото практическо окръгляне на своя самостойностен лирически свят, върху основата на оценностяването и

поместването не само на споменатите по-горе водещи имена от последните десетилетия, но и на един по-широк кръг от автори и генериращи художественост творчески зависимости от този период, валидни въобще за общото и основополагащото в извършените и настоящи лирически търсения. Тогава, подобно на новопоявила/новоразчетена „менделеева таблица”, се ситуират съвсем ясно техните лични лирически приноси към съвременната поетическа традиция, както и те, от своя страна, преоткриват и доразвиват/оживяват нейните модернистични художествени възможности. А смеем да допускаме, че именно във вътрешните изказни и мирогледни тоналности на този текст (които тук са определени и като събирателни за основите на най-

новите лирически тенденции), в неговия усложнен, еклектично-отворен, мултикултурен и полихронотопен изследователски поглед е заложен общият силует на предстоящия поетически развоен хоризонт от първото десетилетие на новия век; – така както текстът е представителен за генеалогичните актуални взаимосвързаности едновременно в контекста на 80-те и 90-те, както и носи събирателно естетическата информация за техните лирически продължения. 

 

По такъв начин в своето развитие, в тази именно част от търсенията си, съвременната лирика достига един категоричен предел на художествено и етично изследване и назоваване в дълбочина, до „гротескна” (като философски принцип) и експресивно-антилогична основа, надреална, разпадаща се и естетизираща този деструктивен естетически и формално-изказен процес със съотнасянето си в една ”оттатъшно” невъзможна, формално и идейно непостижима, абстрактна тяхна проекция, едновременно свързана и с типично философското осмисляне на мирогледно-познавателните страни от тази проблематика.

За подобно развитие на дълбочинните творчески, разконспириращи и интерпретиращи художествено действителността, основополагащи и изходни начала, характеризиращи и представителни за лирическия контекст на 80-те (обуславящи в себе си естествените свои продължения, каквито са битийните и естетически измерения от 90-те), като на всичко това един от водещите изразители е Ив. Методиев, разсъждава и Св. Игов.* Тогава става напълно разбираемо „отделянето” в другите нива на живота, извършено от поета, след написването на „Повече тишина” от 2003-та, в което „отделяне” е и естественото продължение на крайната естетика на „крясъка” от тази негова последна книга (породена и съотнесена към реалните екзистенции и протичащи деструкции на практическото и културно-духовно понятие за човека), изразено и „написано” в/от една действителна и последна, преминала от вербалното в метафизичните сфери на своето състояване, - развита, естествено ситуирана „между”, – и творчески цялостна природа:”…Иван Методиев не избяга от живота, за да умре сам като куче. Той бе планомерно тласкан към смъртта от онези, които разчистваха пътя на новия литературен истаблишмънт, чиято задача е – също като българската „държава” – да скрие истината за съвременна България и виновниците за нея… Мизерията и унижението – съдбата на огромната част от българското общество – бяха съдба и на поета Иван Методиев. Затова викът-плач на неговата поезия не е литературна тема, а съдба. И именно защото страданието не бе само негово, и именно защото бе и негова съдба, неговата поезия придобива класически смисъл, нарежда се до поезията на големите в мартиролата на българската литература, чието слово е било глас и съвест на своята епоха. И именно защото този глас бе глас на онези, които остават неми в подземията на историята, този глас бе опасен…”.(2) И всичко това е обусловено от буквалните страни на човешката екзистенция, но е и преведено през, и съотнесено в категорична взаимосвързаност с творческите, идейно-философски и емоционално-психологически измерения на художественото познание; а така по категоричен начин е свързано и с пълнотата на родството между Ив. Цанев и Ив. Методиев. Сякаш в този „късен” лирически период (най-общо, хронологично ситуиран в 90-те) двамата изписват една и съща страница със стихотворен текст, което е израз не толкова на диахронен порядък на еднопосочни влияния от единия към другия, а преди всичко тук е възможно да говорим за родство в общия творчески произход, за следвана съобщност на изначални и неизменни ценностни категории в екзистенциално и идейно-философско отношение. Точно в този смисъл е възможно да бъдат разбирани следните констатации на Св. Игов около темата, но и разбира се, че Иван-Методиевите поетически търсения са в пълна степен продължение на драматичните пресечни точки, от които са съставени измеренията на художествената реалност и на поетическия език у Ив. Цанев: ”…Отвъд реалността, каквато е за Иван Методиев поезията, е „брод през тишината”. А „нещата” – това са преди всичко несътворените от човека неща, природния свят, натурата. Натурфилософската нагласа е основа на художествената философия на поета Иван Методиев. 

 

Самата „природа” поетът вижда с ясно очертана предметна структура. Бог се явява в лирическата му визия като демиурга на един подреден свят, на един „космос”, като „логоса” на космическата подредба. И едва по-късно (не в хронологическия, а в логическия смисъл), когато космогоничната визия се допълни и от антропологична, Бог става и обект на въпроси, каквито отправя към него и библейският Йов…”.(3) Затова в съпоставителен план е възможно да приемем, че 80-те са обхванати в контекста на тоталната идеологизираща рамка, но са и монолитни носители на самостойна художествена система (което е и доминиращата развойна линия за десетилетието), докато в характеристиките на 90-те са налице вътрешно деструктирани и на ниво разнотипни и аморфно позиционирани идейни възгледи, и в отношение на „социализирането”, както и на автопрочита на лирическите развойни линии и явления. Но докато това в западноевропейския контекст е една цялостна философска стратегия, с естествено производните от нея литературни (лирически) процеси и експерименти, в които общата идейна „отделеност”/”отдалечаване” от буквализиращото възприемане и интерпретиране на текущите измерения от културен и литературен порядък в действителността е дълбоко и цялостно мотивирано, изведено в комплекса от идейно-мирогледни възгледи. То в нашата краевековна ситуация зад протичащото „отделяне” на художествено и представно-познавателно ниво са прикрити и необоснованите „разделителни” процеси в посока на естетически и етично значещото „дехуманизиране” в поетическата природа и виждания за света, зад емоционално-чувственото и идейно-конструктивно „раздалечаване” от етични и социално-хуманистични мотиви в съдържателната основа на художествения свят имаме и протичащи явления на крайно самоцелна изобразителна, мирогледна индиферентност и релативизъм. Което, в настоящия краевековен литературен контекст, не е нищо повече от поредното автоцензуриращо творческо несъстояване, осъществено движение по повърхността на значимите европеистични идейно-естетически и философски тенденции от съвременността; – но тук „концептуално-естетическото” е заело мястото на предхождащото идеологическо, „властово-административно” начало. Като това са преди всичко художествени реалии с обратен, деструктиращ знак, които, симулативно и фрагментарно обърнати спрямо едно подражателно отнасяне към дадената философска система, са и скрепени не от нейните наследствени идейни особености, а повече от външно продиктувани, имитативно-модни, следвани и текстово „изигравани” естетически стратегии. 

 

 

_____________________

 

 

Пламен Пенев е роден през 1970 г. в Русе.  Завършва висше образование във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (1996). Защитава дисертация през 2008 г. - "Поезията на Иван Цанев в контекста на съвременната българска литература". Член е на Сдружението на българските писатели (от 2003) и на Съюза на учените в България (от 2010). Има публикации в специализираната периодика: "Литературен вестник", "Литературен форум", "Пламък", "Арт форум", в електронните издания: "Литклуб", "LiterNet", "Publik-Republik", "svobodata.com" и др. На няколко пъти печели национални конкурси за поезия, сред които, с камерната поема "Дните през 2000 година", голямата награда от юбилейния конкурс "Език свещен на моите деди...", посветен на 150 г. от рождението на Иван Вазов. През 2014 г., с "Критическа хроника. Животът на идеите", печели конкурс на Министерството на културата за издаване в раздел научна продукция. Автор на стихосбирките: "Императорът и северният вятър" (1999), "Дните през 2000 година" (2002), на симфоничната поема "Преносима памет" (2007), на цикъла поеми "Нови новозаветни записки" (2014), съдържащ "Дневник от другия ден", "Робството на мъртвите", "Древен старец", "Любови морета...", "Ориентири", на "Критическа хроника..." (2014), на двутомната монография "Два тома за Иван Цанев" (2015), на "Записки. Литературно-исторически етюди" (в печат, 2015). Работи върху "Последни други брегове" (2015).