Иван Методиев - литературен портрет

Мариана Тодорова

 

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето. 
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли! („Вълче“)

 

Няма да е пресилено да се каже, че Той е социалният пророк за съдбините на България, защото можеше да рискува да изповядва молитвите си, залагайки себе си: “Жа­ден съм Ису­се, дай ми ада да из­пи­я…“. Любовта му към природата, към материята и нейният див цъфтеж, нагласата му на химик, с технократско образование, всепроникващото му око за вселената и времето, създават едно богатство на духа на поета, с което би се гордяла всяка национална култура.   
Типичен градски поет, какъвто е и Александър Геров. Зеленото присъствие и за двамата не е толкова „природата – майка и закрилница“, както я чувстват най-добрите ни писатели на българското село. За Иван Методиев тя е напълно органична част от пейзажа на каменния град, в който има всичко: от бетона – до лекия летеж на дивото цветче; от водоскока на рибите срещу каменната сакралност, до хлебарките и плъховете, втурнати към трохите от масата в спарените пространсва на градския живот; от гласа на щуреца и нашата потребност за песента му ­– до страховитите птици, чиито предизвикателни силуети надничат от легендите за навите.

Иван Методиев търсеше новото в съществените неща – материя, дух, свръхсъбитие. Родоначалник и баща на литературното явление „нава“, поетът обяснява интереса си към митическите същества не изобщо, а кръвно свързанитес митологията и българския народностен дух. „Думата нава, –  декларира Иван Методиев, – е взета от старославянската митология, (...) навите са били зли духове, често изобразявани като птици, които обладават човека и го водят към страдания и смърт (...) чрез пречистващата сила на поетичното, последователите на Нава избраха един по-дълъг път: Страх – Ужас – Просветление. Чрез това силата на поетичното мигновение се издигна до свещеното.“

Иван Методиев се радва на природата, както го прави градският човек – с пълната всеотдайност за извличане на познание  за единението между човек и материална среда, с вътрешното си обяснение за това, независимо дали (обектът-субект) е камък, риба, върба или песен на щурец. Тази слятост и неразчленимост е по-лесна за възприемане от градския, отколкото от селския човек, защото вторият търси повече чудото на сътворението, майката-закрилница, която го храни и приютява, за да може чрез стиховете си той да ни разтърси от вълнение за нейното всемогъщество. У Иван Методиев, както и у Александър Геров, урбанистичното познание за цялостта на света е коренно различно:  

цветчетата на дивите треви
от всеки порцелан са по-изящни
(…)

какво за себе си би задържал щурецът –
дори от инструмент не се нуждае
цигулка си е сам и диригент

Без нас той може
ние можем ли без него?

Дете на учители, Иван Методиев наследява интелигентността на изконния български просветител, търсещ корените на всемира чрез натурфилософията, отчасти в метафизични  явления, както и в радостта на човешките единения, или в драмата на техните разминавания, тоест и в  социалните йерархии:

 И висшето и низшето една природа става,/ щом перките на рибата/ го смесят със водата;

Не можеш да бъдеш научен;
Можеш да бъдеш научен единствено на това, как да се учиш сам.;
Светът има само този смисъл, който можем да му дадем.

Урбанистичната нагласа у тези поети винаги настоява за порядъка и справедливостта на натурфилософските същности и закони, можейки убедително да ни внуши, че „даже калта има небесна душа“; „че всяко куче е човек, а всеки плъх съдбата”, особено пък че „думите не са празни звуци, а невидими нишки, които осъществяват порядъка на света!“
 
„Градското“ на тези автори не е бреме за тях, напротив, подсилва жаждата за познание и мъдрост, те са готови и ада да изпият, за да го постигнат. Особено когато поетите са с вродена свръхчувствителност, а Иван Методиев е от тях. В написаното от него видимото е обградено от емоционални причинители на злото или на доброто. Един толкова добре познат образ на майката (има го във всяка национална литература), в поезията на Иван Методиев е превърнат в обобщен образ на цяло едно поколение българи:

Не умееше мама до три да брои,
вечно на две
трохите делеше…

Преглътне над хляба и дели, и дели…
И все не ядеше.
Все не ядеше.

Двама й бяхме – момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!

(…)

Как да сричам България – това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?

Чий врат да пречупя? Чия кръв да изпия?
Под кое стръкче мама
от ада да скрия?

Та мама… Та мама е цялата ад.
О, родино моя
от леш и от глад…

Пеленачета български, личица ужасени,
пожалете утробите,
от дъха ви ранени…

(…)

Страшен грях има мама –
човек е родила.

За него, поета, винаги е имало един важен въпрос, най-важният:

Как да сричам България – това ми кажи...

Аз не мисля, че след Христо Ботев, има друг български поет, който с такава сила  да е заковал на позорния стълб  „патриотите“ на България (както го е направил Ботев в сатиричната гротеска „Патриот е, душа дава...“), а впоследствие и Иван Методиев в стихотворенията си „Вълче“ и „Повече тишина“.

Методиев не подлага на изпитание интелекта на своя читател. Поетът предусеща рефлексиите на читателя да гради образи, влязъл в дълбинното на авторовото разбиране и усещане за материалното. Тук и най-обикновеният човек разбира модела, движението. Тази дързост се опира на натурфилософията на нещата, на дълбинните първопричинители на закономерното. Затова се счита, че Иван Методиев е един от големите поети на България. Защото усеща първичността сама по себе си като сложни послания, които могат да бъдат надграждани.

Като дете е неморална
природата – нехае тя,
че всеки миг сама отрича
изящните си правила!
Виж, пеперудите превръщат
в прашец по своите крила
това, което ти, мъдрецо,
нарече същност на света!

За Иван Методиев има верни и дълбоки анализи, критическото внимание винаги е било на висотата на неговите търсения в областта на българската и световната поезия – статиите и студиите на Светлозар Игов, Румен Леонидов, Деян Енев, Георги Цанков, Людмила Балабанова, Антоанета Алипиева, Антоанета Николова, Палми Ранчев, Бойко Ламбовски, Екатерина Йосифова.

 

***

 

Ти, който окриляш мушицата винена
там над кацата, пълна със плод,
повярвай: душата ми беше невинна
и бе истински моя живот!
             Ал. Геров, „Равносметка“

Двете начала – на­ча­ло­то на XX век и на­ча­ло­то на XXI век. Пър­вият ро­ди и от­гле­да мо­дер­низ­ма. А вто­рият?

Чу­ват се гла­со­ве, а мо­же би и с пра­во, че ма­со­ва­та кул­­ту­ра, ер­за­цът, нах­лу­ват с пъл­на си­ла в правенето на изкуство. Но поя­ва­та на кни­ги от ав­то­ри, кои­то ин­три­гу­ват съз­на­ние­то ни, по­каз­ва, че явле­ние­то не е ед­ноз­нач­но. Би би­ло гро­тес­кна си­туа­ция — при изу­ми­тел­ни­я напре­дък на гло­бал­ни­те тех­но­ло­гии кул­ту­ра­та на ду­ха да кре­та не­мощ­но след тях. По-ско­ро е об­рат­но­то. Сло­­во­то, ви­зия­та, въоб­ра­же­ние­то, ху­до­жес­тве­на­та наг­ла­са пър­ви чер­таят пер­спек­ти­ви­те, кои­то тех­но­ло­гия­та има пред­наз­на­че­ние­то да пре­вър­не в плъ­тен кор­пус.

Ако мо­дер­нис­ти­те от­връ­ща­ха ли­це­то си от случ­ва­що­то се в реалността през началото и до средата на  XX век, ди­рей­ки кра­со­та­та в „без­край­ни­те пре­де­ли на все­ле­на­та“, пое­ти­те в края на десетилетието и началото на XXI век сла­гат пръст в ра­на­та; собс­тве­но­то сър­це е за тях най-голя­ма­та уя­зви­мост, за не­го те не просят спа­си­тел­на ми­лост. Мо­же би в тех­ни­те сти­хо­ве има по­ве­че дър­зост, от­кол­ко­то е до­пус­ти­мо в пред­ста­ви­те ни за бла­гон­рав­ие; по­ве­че от­кри­та диа­ло­гич­ност, от коя­то сме отвик­на­ли поради криворазбрана уч­ти­вост. Но кой е пос­та­вил точ­ни­те па­ра­мет­ри за об­хва­та на писателските асоциации и визии? Най-важ­но­то спо­ред мен е, че поетите са по­чувс­тва­ли про­во­ка­тив­на­та наг­ла­са на съв­ре­мен­ни­ци­те си, на зна­ци­те, кои­то оста­­вят в об­щу­ва­не­то по­меж­ду си, както и в кул­тур­ни­те прост­ранс­тва, за­ве­ща­ни ни от пред­ход­ни­ци­те. В как­во бих­ме мог­ли да от­крием при­ли­ки меж­ду Алек­сан­дъ­р Ге­ров и Ива­н Ме­то­диев нап­ри­мер, да­ли не би би­ла пре­ка­ле­но тен­ден­циоз­на по­доб­на съ­пос­тав­ка?

Както при Але­ксан­дъ­р Ге­ров, така и при Ива­н Ме­то­диев се наблюдава неис­тов стре­меж да се про­бие мра­ка на ду­ша­та, да се про­ник­не от­въд ма­те­рия­та на зло­то, то­ва е зая­ве­но на ви­сок глас, не­търпящ ни­как­ви  смек­ча­ва­щи съоб­ра­же­ния. Сло­во­то плю­щи без­ми­лос­тно, то е от­кро­ве­но и бе­за­пе­ла­цион­но:

Глад нас­тъ­пи по те­зи зе­ми,
звяр и чо­век
в смет­та се за­ро­ви.
Просяк до вие­що беб­че во­ни,
баб­че­та хлен­чат с очи­ща на со­ви. 

По ли­це се об­ръ­ща мър­тве­цът, да­но
да не ви­ди же­на си как по пор­ти­те пла­че,
как си­ра­че­то прос­ва в кал­та си­ра­че
и из­ти­ча кръв­та ни
за мрав­че лай­но. 

А над всич­ко­то — бав­но ръжд­ясващ дъж­дец.
Из­под кап­ки­те кот­ка с ог­ром­на зе­ни­ца
деб­не как край чел­це­то на ед­на мър­тва пти­ца
бог пот­роп­ва с тоя­жка­та
на хей оня сле­пец.

(Ив. Ме­то­диев, „Смет“)

То­ва е не­го­ва­та из­по­вед и ста­ва не­мис­ли­мо да се га­дае да­ли тя е съоб­ра­зе­на с ка­но­на за пое­тич­ност – как „из­ти­ча кръв­та ни за мрав­че лай­но“, как „с очи­ща на со­ви“ са на­ши­те пред­ци, а „бог пот­роп­ва с тоя­жка­та / на хей оня сле­пец“. И да­ли няма в съв­ре­мен­на Бъл­га­рия по-бла­гоп­рия­тни ъг­ли за наб­лю­де­ние в на­ча­ло­то на но­вия век, кой­то ад­ми­ри­рах­ме без задръж­ки. Ве­роя­тно би би­ло по-по­лез­но за со­циал­на­та интеграция на съв­ре­мен­ници от различни етноси ако предпочитаме дру­г ъгъл за фиксация на днеш­ния ден. Но пое­тът, ко­га­то е ис­тин­ски поет, ще за­бе­ле­жи и най-мал­ка­та пук­на­ти­на на би­тие­то, от­къ­де­то бли­ка стра­да­ние; щас­тли­ви­те ми­го­ве са­ми по се­бе си са го­то­ви за кон­су­ма­ция, оп­ти­миз­мът няма нуж­да от рек­ла­ма, той по пре­зум­п­ция е за­вър­шек, за­що­то е рож­ба на ед­нос­трун­на на­строе­ност на съз­на­ние­то. У Ге­ров со­циал­на­та уг­не­те­ност се из­вис­ява със свои­те фи­ло­соф­ски обо­бще­ни­я: „Ма­те­рия­та мно­го бав­но / чо­веш­ки мо­зък си съз­да­ва. / А то­зи мо­зък — кол­ко стран­но! — / сам се­бе си уни­що­жа­ва.“

В пое­зия­та на Ге­ров е ана­ло­гич­но гле­ди­ще­то, че съ­щес­тву­ва за съжаление сбли­же­ние меж­ду чо­век и скот (как­то е при Ме­то­диев в ци­ти­ра­но­то стихотворение „Смет“), но „из­хо­дът“ за Геров е в чо­веш­ко­то из­бав­ле­ние чрез смър­тта: „И ко­га­то ми ста­не про­тив­но да бъ­да сред хо­ра­та, / да уча­ства­м в бор­ба­та на жи­во­тин­ски­те ви­до­ве, / ще си дой­да при теб, дъл­бо­ко при влаж­ни­те ко­ре­ни, / да заб­равя съл­зи­те, кои­то гор­чат, и оби­ди­те.“ („Земя I“)

При Иван Методиев драмата на български народ го засяга съдбовно, затова той не се свени да направи изповедта „лична“, „собствена“, „фатална“:

Отвори се земьо! Отвори се земьо! 
Приеми сирака, баща на сираци. 
От кръвта до кокала! От кръвта до кокала!

Спо­ред Геор­ги Цан­ков той е тво­рец, „кой­то не же­лае да гле­да стра­на­та си в аго­ни­я. Все­ки ред се за­би­ва ка­то нож в па­мет­та, а об­ра­зи­те на­помнят кош­мар­ни­те „Кап­ри­чии“ на Гоя“.

Как­то Ге­ров, та­ка и Ме­то­диев е прив­ле­чен от нет­ри­виал­ни си­туа­ции, кои­то раз­кри­ват бездни­те на чо­веш­ка­та ду­ша, от­къс­на­та от Бо­га, от хрис­тиян­ска­та нравс­тве­ност („си­ра­чето прос­ва в калта си­ра­че“). Пот­рес у чи­та­теля предиз­вик­ва сти­хот­во­ре­ние­то на Ме­то­диев „Бъл­гар­ска­та де­ва“, къ­де­то Бо­жес­тве­но­то на­ча­ло у чо­ве­ка е све­де­но до скот­ско­то, до па­де­ние­то на ра­зу­ма и съ­вес­тта. Реф­ре­нът „Гос­по­ди, гос­по­ди…“ (пов­то­рен седем пъ­ти) няма де­ко­ра­тив­на фун­кция, а след­ва без­ми­лос­тна­та и спра­вед­ли­ва пре­цен­ка на пое­та — не сме съ-тво­ре­ни:

Гад­но е, Гос­по­ди. Гад­но е, гос­по­ди.
Не сме сът­во­ре­ни. 

Как­во ти бе­ше сто­ри­ло, гос­по­ди,
то­ва про­се­кин­че
с ко­лен­ца раз­ра­не­ни? 

Та то е де­тен­це. Де­тен­це, гос­по­ди.
Ни­що не знае. 

Ед­на па­рич­ка му да­до­ха, гос­по­ди,
уж на кон­че
да поиг­рае. 

Как го по­га­ли кръг­лият чич­ко…
Ре­че му — цве­тен­це. 

Виж го се­га — жъл­ти ръ­чи­ци,
си­ньо врат­лен­це. 

Све­та­та ни Де­ва бе­ше, гос­по­ди.
Мър­тво чо­ве­че. 

Всич­ка­та кръв на Бъл­га­рия, гос­по­ди,
с кръв­та му из­те­че. 

Твор­чес­ко­то вжив­ява­не в не­га­тив­ни­те явле­ния по­раж­да­ чувс­тво за ви­на у го­ле­ми­те твор­ци. То­ва е ха­рак­те­рен бе­лег на нравс­тве­на­та ду­ша, коя­то прие­ма зло­то ка­то ос­но­ва­ние за собс­тве­на греш­ка, за не­дос­та­тъч­на собс­тве­на ак­тив­ност в гра­де­жа на це­ли­те и сми­съ­ла на со­циал­ния ста­тус на об­щес­тва­та (за твор­чес­ка­та на­ту­ра на Ге­ров то­ва бе­ше и си остава най-дра­ма­тич­ният мо­мент: „Да­но не дой­де то­зи ден, / ко­га­то сам не ще из­трая / и ще се спъ­на из­то­щен / пред ко­ле­ла­та на трам­вая“ — „Са­мо­та“). В сти­хот­во­ре­ние­то на Ива­н Ме­то­диев „Мър­ши, из­ро­ди“ е до­стиг­нат край­ният пре­дел на дра­ма­тиз­ма и зад не­го надни­ча сра­зе­на­та ду­ша, за коя­то ве­че няма спа­се­ние:

Жа­ден съм Ису­се, дай ми ада да из­пи­я…
Скот­ски съл­зи, скот­ски съл­зи дай ми за все­ле­ни.
Вий­те да за­вием, мър­ши, из­ро­ди, кре­те­ни
в об­ла­ци от леш, в мъг­ли от кър­ва­ва пих­тия
Вълк да зап­ри­ми­га и ча­кал да ми прос­те­не,
ка­то чуя как из­ми­ра
бъл­гар­ско­то пле­ме. 

У Ге­ров сме наб­лю­да­ва­ли съ­щия краен пре­дел на на­пре­­же­ние, зад кое­то над­ни­ча деп­ре­сия­та: „И от край­мор­ска­та гра­ди­на / пов­ява­ше смраз­яващ студ. / Земята бе ед­на пус­тиня / и це­лия жи­вот — аб­сурд“. Аб­сур­дът на жи­во­та пре­диз­вик­ва у Ге­ров же­ла­ние­то за са­моу­бий­ство, как­то е в „Са­мо­та“. Но в дру­ги слу­чаи у Ге­ров се съ­буж­дат из­клю­чи­тел­ни съп­ро­ти­ви­тел­ни­те си­ли „То­га­ва ще се из­пра­вим еди­н сре­щу друг / хищ­ни­ка с нок­ти­те си и аз, / хищ­ни­ка с но­жа си / и ще се бием до кръв, до смърт, / до­ка­то еди­ни­я раз­къ­са дру­гия“ („Рух­ва­не“). Заг­ла­вие­то на Ге­ров е по­ка­за­тел­но и сиг­на­ли­зи­ра за раз­гър­на­то­ пое­ти­чес­ко пос­ла­ние. Рух­ва не са­мо вра­гът, най-ве­роя­тният пред­по­че­тен из­ход от дву­боя, но рух­ва и ду­ша­та на пое­та — по­ра­ди пре­ду­се­ща­не­то за не­ле­постта на лич­но­то уча­стие в по­доб­на схват­ка, в коя­то фи­зи­чески­те си­ли съ­пер­ни­чат на нравс­тве­ни­те. У Ме­то­диев съот­но­шения­та в пое­ти­чес­ка­та конс­трук­ция под­готвят за по­доб­на асо­циа­ци­я: „Вълк да запримига и ча­кал да ми про­сте­не“, образи които се прев­ръ­щат в чу­до­вищ­на мас­ка на злото.

Ге­ров съ­що ди­рек­тно на­зо­ва­ва зло­то, ка­то че ли въоб­ще не се ин­те­ре­су­ва да­ли твор­ба­та се впис­ва в жан­ра пое­зия: „На всяко об­щес­тво наем­на­та утай­ка / дъх­ти на прие­ми, раз­врат, пар­фюм. / Туй е раз­гле­зе­на и ал­чна шай­ка — / то­ва са хо­ра с ло­вък, хи­тър ум. / Те бдят слухтят и прег­ру­пи­рат си­ли…“ („Сняг“). Ето то­зи мо­мент — „прег­ру­пи­ра­не­то на си­ли­те“ — е аб­сур­ден за пое­ти­те. Впро­чем Геровото сти­хот­во­ре­ние „Сняг“ е из­гра­де­но вър­ху реф­ре­на на Ата­на­с Дал­чев „Бял сняг ще има са­мо във гра­ди­ни­те, / къ­де­то са иг­рае­ли де­ца“, пос­та­вен за мо­то на твор­ба­та. Дет­ско­то, ин­туи­тив­но­то, не­по­роч­но­то, ес­те­ти­чес­ки не­на­кър­не­но­то, из­ве­де­ни ка­то нравс­тве­но-фи­ло­соф­ски ка­те­го­рии в твор­ба­та „Сняг“ на Ге­ров, са пос­та­ве­ни на изпитание в твор­ба­та на Ме­то­диев „Бъл­гар­ска­та де­ва“ (но не мо­же да не се за­бе­ле­жи гър­чът на пот­ре­се­но­то съз­на­ние у тво­ре­ца от случ­ва­що­то се в но­вия век). За­що­то опо­ро­ча­ва­не­то на не­вин­но­то дет­ско тел­це от лов­кия пе­до­фил преп­ра­ща към раз­ми­съл за всич­ки по­се­га­телс­тва­, кои­то не­до­рас­ли­те ду­хов­но прислойки от хора в различни об­щес­тва при­ла­гат към ели­тар­ни­те пло­до­ве на прог­ре­са — за­ра­ди не­раз­би­ра­не­то на це­лос­тта на чо­веш­кия кул­ту­ра, на ис­то­рия­та, на би­тие­то изо­бщо. „Ча­кал да ми прос­те­не, / ка­то чуя как из­ми­ра / бъл­гар­ско­то пле­ме“ — с ужа­с пред­ве­ща­ва Ива­н Ме­то­диев за по­доб­ни си­туа­тив­ни про­ва­ли в об­щес­тве­ния жи­вот. И ана­ло­гия­та от­но­во вър­ви по по­со­ка към Ге­ров: „Ис­каш луд­ни­ци­те да са пъл­­­ни с хо­ра/ и но­ви луд­ни­ци да ник­нат неп­рес­тан­но, / ти ис­каш хо­ра­та да ска­чат от про­зор­ци­те, / за­що­то няма нер­ви от сто­ма­на.“ („На еди­н прия­тел“); „и за смърт­та — вла­де­тел­ка на хао­са — / той ди­во и без­по­мощ­но ри­да“ („Сам“); „нак­ло­нен над бе­зиз­ход­на без­дна — / насла­да­та, че в тоя ден / на­ве­ки ще из­чез­на“ („О­чи в очи“).

И след об­стой­но­то ци­ти­ра­не из­во­дът мо­же да има една-еди­нстве­на по­со­ка: все­ки съв­ре­ме­нен чо­век, ува­жа­ващ се­бе си, твър­ди, че че­те кни­ги; но да се за­пи­та­ме — дали ум­еем да че­тем мис­ли­те на тех­ни­те ав­то­ри, и ако е така, за­що чо­ве­чес­тво­то не пом­ръд­ва поне с ми­ли­мет­ри в своя­та социалнонравс­тве­на кул­ту­ра?

В сти­хот­во­ре­ние­то „Плас­то­ве“ на Ге­ров фи­ло­соф­ският ана­ли­з за со­циал­ния про­вал на чо­веш­ка­та ек­зис­тен­ция през XX (а да­ли ще бъ­де по-раз­лич­но през XXI век?) е лаконично изведен:

Ом­ра­за връз ом­ра­за се е нап­лас­ти­ла
на вре­ме­то във праш­ни­те лис­та.
И ако тя се раз­ра­зи със пъл­на си­ла —
то­ва ще бъ­де краят на све­та.

(„Плас­то­ве“)

......

Чо­ве­че, ти си зас­тра­шен, чо­ве­че!
За­ви­на­ги ти мо­жеш да из­чез­неш.
За­туй във та­зи звез­до­че­ла ве­чер
за бли­зост и зак­ри­ла ти коп­нееш.

(„В рес­то­ран­та“)

.......

Има ли ра­зум във те­бе, все­ле­но?
Ни­ка­къв ра­зум няма…

(„Град­ско дър­во“)

Та­ко­ва об­ръ­щение по име („все­ле­но“) мо­же да си позво­ли са­мо голям тво­рец, ко­га­то е осъ­зна­л, че мо­ти­ва­ция­та за съз­да­ва­не на да­де­на твор­ба е зна­чи­ма, ина­че би би­ло неоп­рав­да­но фа­ми­лиар­ни­че­не с важните неща. За щас­тие Иван Методиев, както е и при Александър Ге­ров, нямат по­доб­ни ком­плек­си, за­що­то и двамата са ная­сно, че уча­стие­то им в из­граж­да­не на нравстве­ни, чо­веш­ки и ес­те­ти­чес­ки нор­ми е по си­ли­те им, а и пря­ко­­то им уча­стие няма да ос­та­не без пос­ледс­твия. Но у Ге­ров има не­що, кое­то по-мла­ди­те му сле­дов­ни­ци не при­те­жа­ват и кое­то е осо­бе­но от­ли­чи­тел­но само за не­го­во­то твор­чес­тво. Клю­чо­ва раз­де­ли­тел­на фра­за, нап­ри­мер в ци­ти­ра­но­то от Ге­ров по-го­ре, е але­го­рия­та „звез­до­че­ла“ ве­чер. Па­ра­док­сал­но е, но в творчеството на един от поетите на 40-те го­ди­ни на XX век, при цяла­та дра­ма­тич­на пред­пос­та­ве­ност в неговия из­ка­з и по­зи­ция­, съ­щес­тву­ва не­на­кър­не­на уди­ви­тел­на жил­ка на жиз­не­лю­бие и въз­хи­ще­ние от чу­до­то на жи­во­та. До­ри ко­га­то то­зи жи­вот е по­ка­зал свое­то неп­ри­стой­но ли­це. 

Прочетете стихотворенията на Иван Методиев от „Книга на прашинките“ и от „Пейзажи на душата“ и ще откриете точно тук близостта му с Геров:

О, ти човешка радост – сираче на тъгата! 
Аз съм пророк от ада. Какво е красотата – 
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

-------------

С богатствата на просяк съм дарен -
И вечно търся хубост в грозотата.

Талантливият писател Деян Енев, един от най-истинските приятели на Иван Методиев, сред които са и Румен Леонидов и Светлозар Игов, написа за него: „България може да бъде разбрана, описана и обяснена единствено от поетите. И то от поетите с главна буква.“

След като даде на страната си толкова много в областта на културата, както малцина са сторили това, Сиракът на тъгата си тръгна самотен в един кръгъл ден на юли 2003 година. 


Източник: материлаът е предоставен от Мариана Тодорова
23 април 2018 г.
www.karinam.com
 

Мариана Тодорова е литературен критик и историк, автор на книгите "Лирика и време" (1978), "Самороден знак" (1983), "Кръстьо Куюмджиев в българската литература" (2003), "Поемата Зелена игра на Иван Радоев" (2003), "Александър Геров. Самотникът" (2004), "Георги Господинов - от Гаустин до Градинаря" (2009), "Физика на тъгата - като послание" (2012), "Почерци" (2015). Доцент д-р по Нова и съвременна българска литература в Института за литература към БАН. Управител на издателсто "Карина-Мариана Тодорова".