Най-сетне го чуха, най-сетне повярваха

Ария на бедността.

Възвишеното в бедността.

Ужасът и отчаянието.

Достойното приемане.

Такива думи са най-близки до това, което пишеше и живееше Иван Методиев (1946-2003). Думи, с които сега, като го няма тук, ни се струват толкова слаби, че едвам се докосват до вселената Иван. Изключителен поет, чепат, но обичлив характер, самотен, беден, но богат с вечност, живя като будистки мъдрец и като такъв си отиде. Финото изящество от първите му „Прости сетива“ постепено животът превърна в зловеща и оголена рана в последното му „Време и нищо“. Накрая /а не мислехме за край/ - разтърсващи и дълбоки стихове на последното му четене пред публика.

Накрая:

„Шипке, я пийни от кръвта ми,
да ме пренесеш през тишината.
Ти, луна, зад облака си стой –
нямам вече нужда от луна.“

Литературен вестник, бр. 26, 16.07.2003 г.