ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
Върховно смислена поезия на нищото

Миряна Янакиева


Книгата "Избрано" от Иван Методиев излезе посмъртно (как няма свикване с тази дума!). Вече близо два месеца откак мина премиерата й зная, че искам да пиша за нея, но също така зная, че по никакъв начин не искам да позволя върху писането ми за нея да легне сянката на един познат вид гузност. Имам предвид тази гузност, която обикновено, макар и неволно, прави да натежат и да зазвучат изкуствено думите, които започваме да говорим за творчеството на наскоро напуснали този свят поети. Дори да не го изричаме на глас, винаги в такива случаи се усеща нещо като угризение заради закъснялостта на читателските ни сетива, някакво мълчаливо присъединяване към изтърканата и все пак основателна мисъл, че започваме да ценим големите поети, да ги четем и да се поразяваме от таланта им, когато те вече не са между нас.

Ето на това угризение не искам да позволя да ми диктува какво да кажа и какво да напиша за поезията на Иван Методиев. Няма да си спестя признанието, че и аз късно го открих като поет, макар да го познавах лично. Не кой знае колко отблизо, но го познавах.
Споменах, че още с излизането на "Избрано" разбрах, че ще пиша или поне ще се опитам да пиша за тази поезия. Но и в още едно отношение бях наясно със себе си - че ще ми трябва време, преди да пристъпя към това писане. Оттогава много пъти се зачитах в книгата, понякога я изчитах от първата до последната страница "като роман", както гласи клишето, понякога отгръщах на която страница се случи. Питах се дали да търся нещо като "сюжет" в нея, дали моето писане да не припознае предназначението си в това да извлече, подреди и разкаже метатекстово този сюжет. Линейното й четене, искам да кажа четенето от първото до последното стихотворение без прескачане, наистина оставя усещането за навързаност на всички стихотворения в нея на някаква обща нишка, за неслучаен характер на постъпателността, с която словото в книгата навлиза все по-дълбоко в себе си. Можех да тръгна по тази нишка, да реконструирам "сюжета", а там, където свързващите му звена не са очевидни за самата мен, да ги доизмисля, добросъвестно да ги припиша на книгата.

Нещо ми подсказа да отхвърля идеята да вървя по следите на сюжета. Искрено казано, не съм сигурна, че той е това, което най-много интересува прочита ми на тази поезия. Защото колкото и тази поезия, по-точно такава, каквато тя се вижда в "Избрано", да създава впечатление за постоянство, дори бих казала упорство да отстоява един свой цялостен, вътрешно свързан образ, моето четене, поне засега, е съсредоточено не толкова върху целостта - съвсем възможна и грижливо градена - на книгата, колкото върху най-силно "отекващите" (поне в моето съзнание) места в нея, върху отделни думи или стихове, които все още буквално ме блъсват, когато ги прочета.

Слава богу, че отдавна вече "афективната заблуда" не е грях, когато става дума за възприемане на поезия. Беше време, когато с по-голямо страхопочитание се отнасях към предупреждението на американските нови критици да не отъждествяваме значението на едно стихотворение с това, което то ни кара да чувстваме. Сега нищо не ме възпира да не се съобразя с това предупреждение. Има поразителни за мен места в книгата на Иван Методиев и аз искам да ги посоча.

Една от изключителните черти на тази поезия е в начина, по който тя говори за бедността. Надали ще сгреша, ако кажа, че от позициите на един себевзрян интелектуализъм, това е по-скоро презряна тема. Не че днешният ни български живот не извиква тази тема с груба, брутална настойчивост. Виждаме го всички. Затова си мисля, че нейното поетическо отбягване е плод не толкова на дотам притъпена социална чувствителност, колкото на инстинктивно или осъзнато опасение, че около нея настъпателно витае рискът от баналност и безвкусица. Не е достатъчно да се каже, че поезията на Иван Методиев напълно избягва този риск. С гордо и самотно упорство тя отстоява гледането на света и на битието през очите на бедността, одухотворява бедността, споделя моралния опит на бедността. И като чете човек тези стихотворения, му идва наум, че е добре все пак във време, в което се пишат "консумистически манифести"1, да се чуят и думи като:

И страшно е, че съм бедняк,
а ето - гнус ме е да взема.


или

В този свят
на изкуствени ценности,
на изкуствени личности
и продажни съдби,

какво по-важно от това,
да опазиш бедността си?

В този свят,
в който дори бедността се продава,
какво по-важно от това,
да изгубиш всичко?


Спомних си един анализ на Лео Шпитцер на Расиновите драми, в който се посочва как отказът от притежание е белязал речта на героите. Спомних си го именно заради израза "отказ от притежание", защото ми се струва, че той много приляга на това, за което с постоянство се говори в книгата на Иван Методиев. Нямането, неоставянето на следи, отминаването - всички тези привидни "празноти" са преживявани с такава интензивност, че стават осезаеми. Най-плътното, най-докосваемото, най-вдишваното нещо в тази поезия е нищото. Не помня други стихове да са ми показали неговата видимост и подреденост така ясно, както поантата на сонета "Да слушаш":

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.


Правилната сонетна форма, отчетливият ямбичен ритъм впрягат цялата си класическа поетичност, за да крепят тук едно почти немислимо равновесие между главоломно бързите промени в гледката, които свързваме с рушенето, и непомръдването на нищото. Ще замълча пред предизвикателството да се отъждестви нищото със смисъла, защото и за нищото, и за смисъла зная толкова малко, че не ми остава друго освен да повярвам, че те може би са едно. А аз наистина някак вярвам на думите, които книгата на Иван Методиев ми говори, и споделяйки това, мисля, че казвам нещо много важно и насъщно за нея.

Казвам "думите" и се подсещам, че тази поезия много мисли за тях. Тя с реторическо настървение пита "коя от всички думи не е омърсена?", а ние на свой ред се питаме кой всъщност е въпросът. Дали настоява за отговор, за това някой да посочи единствената останала неомърсена дума? Знае ли я самият питащ? Казва ли ни по този начин, че нито една такава дума не е останала? Единственото сигурно значение тук очевидно е в самата тревога за думите, за това, което ние вършим с тях и чрез тях.

Но има и друг въпрос за дума в книгата и този път отговорът като да се знае без всяко съмнение:

- Коя е думата, която бог не знае?
- Бог.


Иван Методиев обаче знае тази дума и в съответствие с третата заповед не я изговаря напразно. Тъкмо с нейните употреби са свързани някои от поразителните места в книгата му, които искам да посоча. Ето две от тях:

Бог твори,
а сатаната обяснява.

Бог твори и твори, а после
тук-там зачертава.


Бих могла да кажа, че тези стихове са направо натежали от деконструктивистки "интуиции": за тълкуването като "дяволска" работа, обречена да не ни доведе до трансцендентното означавано, а само до бездънната пропаст на безкрайните интерпретации; за зачертаването (rature), под което единствено можели да продължат да се мислят всички метафизически "същности", тъй като то (зачертаването им) означавало, че те са и в същото време не са... Бих могла да чета през такава призма тези стихове, но при условие, че го правя със самоиронията, която подобава на всяко твърде лесно и прибързано оголване на някакъв поетически смисъл с помощта на някакви нашумели (или отшумяващи) стратегии на четене. В случая обаче предпочитам да не се вторачвам в деконструктивистката възможност, а само да подчертая в цитираните стихове замаха и мащаба на мисленето, за което те свидетелстват.

А понеже говорим за думи, една дума се наложи в читателското ми съзнание като особено Иван-Методиева. Това е думата жажда. Книгата я мисли като синоним на свобода. Жадуването е някаква висша и рядка духовна способност, в усещането за жажда се съединяват усещането за бог и за смъртта.

Да приемем да бъдем жадни е равносилно на това да отхвърлим притежанието, защото "не съществува утолима жажда", защото "само жаждата е свобода" и "устните на боговете са напукани".

Ако приемем, че дълбоко в себе си човекът още не се е отказал от желанието или поне любопитството да си представи бог, на мен, струва ми се, би ми допаднала представата за един бог с напукани устни, който съвестно зачертава, но не заличава несъвършенствата на своето творение. И този образ е само една от многото дълбоки резки, които поезията на Иван Методиев остави в читателската ми памет.

С предстоящите прочити те със сигурност ще се увеличат. 

 

Източник: http://www.kultura.bg/media/my_html/2365/metodiev.htm

 

 

Миряна Янакиева е родена на 07.06.1961 г. в София. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски", специалност Българска филология, има втора специалност Френска филология. През 1991-1992 г. е на следдипломна квалификация към Факултета по славянски филологии на Софийския университет. През март 2003 г. зачислена като докторант на самостоятелна подготовка към Катедрата по теория на литературата във Факултета по славянски филологии на Софийския университет. От 2007 г. е доктор по теория и история на литературата. От 1985 до 2004 г. работи като преподавател по литература във Френска езикова гимназия "Ламартин", София. От 2004 г. е преподавател по български език, литература и цивилизация във Френския лицей "Виктор Юго" към посолството на Франция. От 1996 г. е хоноруван преподавател по теория на литературата в Катедрата по теория на литературата във Факултета по славянски филологии на Софийския университет. От 2005 г. е член на секция "Теория на литературата" в Института за литература при БАН. Автор е на учебници по българска литература за 11. и 12. клас (със съавторски екип), на учебници по френски език и литература за 11. и 12. клас (в съавторство с Весела Антонова), на "Теория на литературата. От Платон до постмодернизма" (2005) (в съавторство с Евгения Панчева и Амелия Личева), на редица статии по българска литература и по теория на литературата в различни сборници и периодични издания. Преводач е на "Фигури" от Жерар Женет (2001), на "Практическият усет" от Пиер Бурдийо (съвместно с Весела Антонова, под печат). Член е на редколегията на сп. "Български език и литература".