ПУБЛИКАЦИИ
Поетът няма възраст

Иван Методиев е роден на 13. IX. 1946 г. в София. Завършил е Химическия факултет при СУ „Климент Охридски”. Работи в сп. „Септември”. Автор е на стихосбирките: „Прости сетива” (1980), „Пейзажи на душата” (1983), „Космогонии” (1987), „Брод” (1989), „Структури” (1989).


– Другарю Методиев, нашият разговор ще бъде публикуван на страниците на сп. „Младеж” и естествено е в него да става дума за ролята на поезията в живота на младия човек. Вие принадлежите към онези млади творци, които навлязоха в нашата литература в началото на 80-те години и бързо завоюваха своя поетическа територия в нея. Тогава вашето поколение се зае с нелеката задача да „ревизира” съществуващите представи за човека, за света, за истинските стойности в живота. Как бихте определили качествено новото, внесено от вашето поколение през този период?

– Новото, внесено от нашето поколение, доколкото въобще тази дума е правомерна, тепърва ще трябва да се очертава. Тогава критиката издигна идеята за т. нар. нравствен максимализъм. Отчиташе се, че ако има нещо ново в поезията, то се явява главно в нравствената сфера. Лично на мен това определение тогава ми се струваше доста подходящо. Сега, обаче, не мога да си представя, че истинският поет може да не е нравствен максималист. И все пак като общи тенденции през този период могат да се определят някои особености. Първата е разкрепостяване на стиловете. Появиха се поети, които приложиха нови стилистики по отношение на познати средства, на познати теми и идеи в поезията. Други поети – обратното – се опитаха да приложат традиционна поетична техника към новите проблеми. Вероятно истината, а това показва и развитието на най-добрите от поколението, е някъде по средата – на базата на традицията, чрез нови средства да се третират нови проблеми. А новите проблеми са предимно в поставянето, третирането на въпросите за човека и човешкото, в пряка връзка с глобалните движения на природата, не толкова в съпоставителен план, колкото в изследването на хармонията между човека и природата, въпрос, сам по себе си изискващ дълбоко вглъбяване. Следователно, способността за вглъбяване се оказа актуален момент в развойните процеси на българската поезия. А това е и обща тенденция в цялата ни поезия, която сега, може да се каже – навлиза в своя философски период.

– Вие, самият, вярвате ли, че поезията по различен начин се възприема от отделните възрастови групи?

– Да. Смятам, че поезията се възприема по различен начин от отделните възрастови групи и хората от различни възрасти търсят различни неща в поезията. Човекът иска в поезията да споделя и решава своите основни проблеми. В поезията – това е екзистенциалното, дълбоко философското осмисляне, присъщо на всички възрастови групи. Големият поет успява да отрази тези моменти, да ги развие по свой начин. Той принадлежи на всички възрасти и така понятието за възраст спрямо голямата поезия става безпомощно.

– И все пак в какъв смисъл поезията е човешка необходимост?

– Там, където се поставят въпросите за смисъла на човешкото съществувание, за света, за вселената, т. е. въпроси, свързани директно с целите на човека, присъствието на поезията е необходимо, нещо повече – задължително. Мнозина от философите смятат проблемите за смисъла за неиздържани от философска гледна точка. Но поезията, било като свят на въображението, било по предназначение, което съответствува на нещо реално, никога не отбягва да се занимава с тези въпроси. Поезията е способна да излезе в „празното пространство” и да обоснове по някакъв свой начин необходимостта, смислеността на нещата. Тя има възможност да излиза отвъд всякакви граници – реални и нереални, да погледне нещата отстрани, за да им придаде смисъл.

– Може ли поезията да променя непосредствено света и човека, още повече, че според мнозина, тя представлява „артистична игра” на въображението? И ако става въпрос за такава промяна на човека под въздействието на поезията, смятате ли, че може да се говори за обществена полза?

– Този въпрос опира до функциите на поезията. Смятам, че поезията може да променя непосредствено човека и света. Това тя прави в революционна ситуация. Но по-важно е да се подчертае следното: поезията има два вида въздействие върху света.
От една страна, това е прякото въздействие. Поезията вдъхновява, мобилизира; поезията може да посочи ясно и нагледно една социална идея, в този смисъл тя може да обедини обществото около една определена идея. Но поезията като глобално, като дълбоко познание, като втория голям момент в познанието, наред с философията, има и друго въздействие – с най-дълбочинните си пластове, доловими и достъпни само за големите умове, тя може да въздействува върху тях и посредством тяхното действие в една или друга област, невидимо да се прояви.
Що се отнася до това, че поезията е „артистична игра” на въображението, то понятието „игра” се среща твърде често и е претърпяло своето развитие. Мисля, че първо при Платон се срещат елементи на поезията, обозначени като игра. По-късно, понятието се среща при Кант, при Шилер и т. н., то достига до един своеобразен завършек, когато се определя игровата функция на поезията. Но поезията едва ли би могла да се сведе само до „артистична игра”: разумът властвува в царството на поезията.
Ако трябва да дефинираме понятието творческо въображение то: творческото въображение е възможността светът да се превърне в безброй много светове. По този начин творческото въображение отразява някакви глобални, диалектически движения, т. е. отразява глобалната диалектика в света. Неговите форми – фантазирането, сънят и т. н. са само „нисши” средства. За да може едно въображение да бъде творческо, то трябва да бъде подчинено на разума. В противен случай то или се превръща наистина в игра, или в една херметическа гатанка, или просто в обикновено съновидение или бълнуване.

– Неведнъж сте писали за ролята на философската лирика, търсили сте нейните традиции в историята на българската литература. Бихте ли могли накратко да синтезирате това свое схващане за философската лирика и нейната роля в края на XX век. И въобще как да я различаваме от другите големи манифести на националната ни поезия?

– Философската поезия отразява взаимоотношението между философията и поезията при доминантна роля на поетичното. Това е обща тенденция в развитието на поезията, включително и в края на XX век.
Ролята на философската лирика може да се синтезира по следните две линии. Първата е свързана с необходимостта от създаване на нова ценностна система. Очевидно нова ценностна система трябва да се яви в резултат от синтеза на всички духовни търсения и направления. Другата линия, до голяма степен свързана с първата, представлява явление, което се наблюдава тогава, когато определени области не могат да се справят с даден проблем и други области се стараят да запълнят това „празно” пространство от познанието.
Така, че сложните проблеми от действителността се атакуват едновременно и от философията, и от поезията, и от някои точни науки. Именно синтезът на философското и поетичното може би ще доведе до едно по-приближено до истината познание.
Философската поезия би могла да бъде отличена от останалите форми на поезия по няколко показатели. Първият от тях е чисто формалният: навлизане на понятийния апарат, с елементи на „чисто” философско в поезията. Развитието на философската поезия, на взаимопроникванията между философия и поезия отхвърля разглеждането на поезия и философия в някакви техни формални граници. Там, където в поезията намира място принципът на философското, там ние с основания можем да говорим за философска поезия. И обратното във философията можем да видим намесата на поетичното в работите на отделни философи. Но по-правилният подход е: философията и поезията да се сравняват на принципиална основа, а не като форми, т. е. да се схващат като проявление на действието на определени доминиращи принципи на човешко мислене, които отразяват глобалните движения на природата. И ако познанието е единно, то тогава към него ще трябва да се подхожда и от гледна точка на възможностите за обединяване, за съвместно действие на тези принципи. Друга важна уговорка е поезията и философията да се съединяват от гледна точка на степените на обобщение, които могат да се постигнат чрез средствата на поезията и чрез средствата на философията.
От тази гледна точка можем да говорим за философска поезия тогава, когато имаме налице голяма поезия. Мнозина от авторите отъждествяват голямото изкуство с понятието философска поезия.

– Няма ли опасност при общи тенденции на съвременното ни развитие, което и без това ни откъсва от естествената природна среда, да се загуби в такъв тип философско умонастроение първичността, свежестта, пластичната непосредственост на лиричната изповед?

– В поезията винаги съществува опасност от залитане в една или друга посока. Това са рисковете, които всеки поет поема върху себе си. В крайна сметка поетът винаги някъде греши, в противен случай би трябвало да говорим за някаква съвършена форма на поезията. Ако една поезия е умна и дълбока, то това не означава, че тази поезия не е непосредствена. Ако една поезия е „плитка”, тя лесно може да погъделичка периферийните пластове на съзнанието, но тя се забравя със същата лекота, с която се възприема. Поезията не разчита на внезапното и мълниеносно въздействие, колкото и парадоксално това да звучи, защото ние сме свикнали ефектът от поезията да е бърз и неотразим. Поезията има за цел да разтърси, да навлезе дълбоко в съзнанието, да организира цялата познавателна същност на човека върху нови принципи, нейното въздействие се характеризира с мълниеносност, произтичаща от нейната непосредственост, въпреки че понякога това въздействие може да се реализира и в течение на дълъг период. Фактът че ние все още не сме успели да прозрем големите поети и едва ли някога ще успеем да го направим, показва какви големи възможности крие в себе си поезията, колко тя е дълбока.

– Но може ли духът да бъде свободен, щом се обрече само на „небесните” проблеми?

– Естествено е, че духът не може да бъде свободен, обричайки се само на „небесните” проблеми, така както не може да бъде свободен, обричайки се и на „земните” проблеми и изобщо духът не може да бъде свободен, обричайки се, тъй като обричането е форма на отричане на каквато и да било свобода. А свободата в поезията се реализира на основата на разума и на възможността на човека да придава винаги нов смисъл на света, а може би и да надхвърля границите на самия свят. И в това е същинската свобода – да се дава нов смисъл на нещата, нов смисъл на света, нов смисъл на човека.

Разговора води
Ваня Добрева

сп. Младеж
бр. 5, 1990 г.