ПУБЛИКАЦИИ
Соломонова песен на песните

Иван Методиев

1. 


Нека ме целува той с целувките на устните си!
Защото твоята любов е по-жадувана от вино. 

В благоуханията на тялото ти,
името ти е като възлято миро.
Затова те обичат девиците. 

Призови ме -
ще дотичаме подире ти -
царят ме въведе в своите покои:
ще пируваме и ще се веселим за теб,
ще славославим любовта ти повече от вино.
Заслужено те обичат!

Черна съм, но съм хубава, дъщери йерусалимски,
като кидарските шатри,
като Соломоновите завеси.

Не ме гледайте че тъмнея,
слънцето ме е обжарило.
Разгневиха се синовете на майка ми,
та ме отпратиха да пазя лозята -
но своето лозе аз не опазих.

Кажи ми ти, когото обича душата ми,
къде пасеш стадото си, къде пладнуваш?
Че защо да съм като скитница
край стадата на твоите другари?

Ако не знаеш това, най-хубава сред жените,
тръгни по дирите на стадата,
паси си козлетата
край пастирските шатри.

Уподобих те на кобилките
във Фараоновите колесници,
любезна моя!
Прекрасни са страните ти под плетените нишки
и шията ти с огърлици.
Ще ти направим плетенки от злато
със връхчета от сребърни зърна.

Докато царят беше на трапезата си,
разкри ми нардът своето благоухание.
Китка от смирна е моят възлюбен,
положена върху гърдите ми.
Като кипрова китка е моят възлюбен,
сред лозниците на Енгеди.

Ето, хубава си, мила моя, хубава си,
имаш очи на гълъб!

Ето, хубав си, мили мой, да!, сладък си,
зеленината ни е постеля!

Кедрови са гредите на нашите къщи,
а стените - от кипариси.

 

2.

Аз съм роза саронска,
крин в долините!

Каквото е кринът сред тръни,
такава е моята мила сред дъщерите. 

Каквото е ябълка сред горски дървета,
такъв е моят възлюбен сред синовете.

Под сянката му
пожелах да приседна
и плодът му бе сладък в устата ми.
Той ме отведе в дома на пируването
и знамето му над мен беше любов.
Подкрепете ме с млин,
разхладете ме с ябълки,
отмаляла съм от любов! 

Лявата му ръка е под главата ми,
дясната ме прегръща. 

В сърните ви заклевам, дъщери йерусалимски
и в полските елени,
не я пробуждайте,
преди сама да възжелае! 

Гласът на обичания!, ето, той иде,
скача по планините, играе по хълмовете.
На сърна ми прилича моят възлюбен
или на млад елен. 

Ето, стои зад стената ни,
гледа в прозорците,
надниква сега през решетките. 

Заговори ми моят възлюбен и рече:
Стани, мила моя, излез прекрасна моя!
Ето, зимата вече отмина
и дъждът отваля и си тръгна,
и избликват цветята по тази земя,
и настъпиха дните на птичето пеене,
гургулицата търси гласа си в земите ни;
предусещат смокините първия плод
и ухае цвета на лозниците.
Стани, мила моя, излез прекрасна моя! 

Гълъбице моя в скалните пукнатини,
в спотаенията на стръмнините!
Покажи ми лицето си,
дай ми да чуя гласа ти,
защото гласът ти е сладък
и лицето - прекрасно.
Изловете лисиците,
дето погубват лозята ни,
изловете лисичетата,
че лозята ни вече цъфтят.

Възлюбеният ми е мой и аз съм негова,
сред кринове пасе своето стадо. 

Догде денят довява хлад
и сенките пробягват,
върни се, мили и бъди като сърне
и като млад елен бъди,
в скалистите пътеки.

 

3.

Потърсих нощес на леглото си
оня, когото обича душата ми,
търсих го и не го намерих. 

Рекох - ще тръгна по целия град,
по улиците и по стъгдите,
ще търся оня, когото обича душата ми:
търсих го и не го намерих. 

Стражите срещнах, които обхождат града:
Не видяхте ли оня,
когото обича душата ми?
Ала щом ги отминах,
намерих оня, когото обича душата ми
и се притиснах до него, и го не пуснах
чак до майчината си къща,
чак във вътрешните покои. 

В сърните ви заклевам, дъщери йерусалимски
и в полските елени,
не я пробуждайте
преди сама да възжелае! 

Коя е тази, от пустинята възлизаща,
подобно димен стълп,
обкадена със смирна и ливан,
и всички прахове благоуханни?

Ето я носилката на Соломон,
с шестдесет мъже на Израиля окръжена.
Знае мечът им
какво е да си воин на война,
всеки е с меч при бедрото си - срещу нощни премеждия. 

От ливанско дърво си направи носилка
цар Соломон:
със стълпци от сребро
и със ложе от злато,
с постелка от пурпур,
в средината извезана
с обичта на
йерусалимските дъщери. 

Излезте, дъщери сионски,
вижте го цар Соломон,
с венеца, увенчан от майка си,
в деня на женитбата,
в деня,
когато възликуваше сърцето му.

 

4.

Ето, хубава си, мила моя, хубава си,
очите ти под булото - като очи на гълъб,
като стадо кози са косите ти,
полека слизащо по Галаад,
зъбите ти - като току-що остригани овци,
възлизащи от изкъпването:
те всичките са като близнаци,
не липсва никой измежду тях.
Устните ти са като алена прежда
и устата ти - сладкогласни,
страните ти под булото -
сърцевини на нар. 

Шията ти е като Давидова кула,
съградена за оръжейна,
там сияят хиляди щитчета -
все щитове за могъщи мъже.
Двете ти гърди са две сърненца-близнаци,
които пасат между кринове.
Догде денят довява хлад
и сенките пробягват,
на смирнова планина ще възлезна
и на хълм ливанов. 

Цялата си от красота, любезна моя,
и петънце няма по нея!
Тръгни с мен от Ливан, невесто,
с мен от Ливан!
Погледни от върха на Амана,
от върха на Сенир, от върха на Ермон,
от лъвските леговища, от планините на риса.
Сърцето ми си пленила, сестро моя, невесто!,
сърцето ми си пленила -
само с погледа на очите си,
само с огърлицата на шията си. 

Как е хубава любовта ти,
сестро моя, невесто!
По-жадувана и от вино е любовта ти.
Пред твоите благоухания
какво са всички аромати! 

От устните ти, мила моя, капе мед
като от пчелна пита,
мед и мляко криеш под езика си,
благоухаят дрехите ти
като полъх от Ливан! 

Затворена градина е сестра ми, невестата,
заключен извор, запечатан кладенец:
твоите градини са небе от нарове,
все с плодове отбрани - кипер с нард.
Нард и шафран, тръстика и канела,
и всякакви дървета с благомирис на ливан,
и смирна, и алой, и всички преухания.
Извор градински си ти,
кладенец бликащ,
потоци, дошли от Ливан. 

Дигни се ветре северен,
дигни се южен ветре,
повей в градината ми,
нека ароматите й потекат,
и нека дойде моят мил, и нека вкуси
в градината си
най-отбрани плодове.

 

5.

Дойдох в градината си,
сестро моя, невесто!,
обрах моята смирна, моите аромати,
ядох от питата моя с меда мой,
пих от моето вино с моето мляко.
Яжте приятели,
пийте на воля, обични! 

Заспала бях, ала сърцето беше будно:
и ето гласът му,
любимият хлопна и каза -
отвори ми, сестро моя, любезна моя!
Гълъбице моя, съвършена моя!
Защото моята глава е цялата
с роса покрита,
нощта покри косите ми със капки. 

Но рекох си -
без дреха съм,
та пак ли да я облека?,
омих нозете си - и как да ги окалям?
Простря ръка през процепи възлюбеният мой
и се смути сърцето ми за него.
Аз станах да отворя на възлюбения мой
и от ръцете ми прокапа смирна,
от пръстите ми смирна капеше
върху ключалката. 

Отворих на възлюбения мой,
ала възлюбеният мой си беше тръгнал.
Как отмаляваше душата ми,
догдето ми говореше!

Потърсих го, ала не го намерих.
Повиках го - не отговори. 

Пресрещнаха ме стражите, обхождащи града,
и биха ме, и нараниха,
и снеха наметалото ми
тия, що са стражи на стените.

Заклевам ви, дъщери йерусалимски!
Ако съгледате възлюбения, му кажете
какво? -
че съм ранена от любов. 

С какво е по-различен той
от другите възлюбени,
о, най-прекрасна измежду жените?

С какво е по-различен той
от другите възлюбени,
та ни заклеваш тъй? 

Възлюбеният ми е бял и румен,
не ще го сбъркаш и сред десет хиляди:
главата му е като чисто злато
и къдрави косите с цвят на гарван,
очите му се къпят в мляко - като гълъби
край водните потоци,
и вложени изкусно,
като скъпоценни камъни,
страните му - лехи на ароматите
и брегове с растения благоуханни,
и устните му - крин, от който капе смирна. 

Ръцете му са като златни изваяния,
покрити с хризолит,
и тялото му - алабастър с бляскави сапфири,
нозете му са като мраморни колони
върху чистозлатни основи,
осанката му - като на Ливан -
изящен като кедрите,
устата му - пресладки, целият е прелестен,
ето какъв е, дъщери йерусалимски,
възлюбеният мой!

 

6.

Къде отиде твоят възлюбен,
о, най-прекрасна между жените?
Накъде тръгна твоят възлюбен,
да го потърсим заедно с теб? 

Моят възлюбен сега е в градината си,
посред уханията на цветята,
да пасе там своето стадо
и да си къса крин.

Аз цялата съм негова и той е мой,
сред кринове пасе
своето стадо. 

Хубава си, мила моя, като Тирца,
прекрасна като Йерусалим,
вселяваща страх
като знаменно войнство.

Отвърни очите си от мен,
защото те ме покориха.
Като стадо кози са косите ти,
полека слизащо по Галаад,
зъбите ти - като току-що остригани овци,
възлезли от изкъпването,
и всичките са като близнаци,
не липсва никой измежду тях,
страните ти под булото -
сърцевини на нар. 

Има шестдесет царици
и осемдесет наложници,
и безброй девици,
но една е гълъбицата ми,
съвършената ми моя,
най-прекрасната на майка си,
короната на тази, дето я роди,
зърнаха я дъщерите и извикаха - Блазе й!
Да!, цариците и всичките наложници -
и те я възхвалиха!

Коя е тази, с поглед на зора,
като луна красива,
сияйна като слънце,
изпълваща със страх,
като войски със знамена? 

В градината на орехите слезнах,
да погледам
прозеленеещата долина,
напъпили ли са лозниците да видя,
разцъфнал ли е нарът?
Не зная как копнежът ме отведе
сред щерките
на знатните мъже от моя род.

 

7.

Върни се, о, върни се суламитко,
върни се да те погледаме! 

Какво ще гледате у суламитката? -
Манахаимското хоро ли? 

Прекрасни са
нозете ти в сандалите,
о, дъще благородна!

Бедрата ти - овални като огърлици,
изделие на майсторски ръце.
Пъпът ти е като обла чаша, от която
виното благоуханно не пресеква,
коремът ти е
като житен купен посред кринове,
гърдите ти
са като две козлета,
като сърненца-близнаци,
шията ти е като стълб от слонова кост,
очите ти
са като езерцата в Есевон
при Бат-рабим,
носът ти е като Ливанска кула,
гледаща към Дамаск,
главата ти - над теб - като Кармил,
косите - пурпур,
пленник е царят на техните къдри. 

Колко си хубава, мила, и колко приятна,
с прелестна миловидност!
Твоето тяло прилича на палма,
гърдите - на гроздове.

Рекох -
ще се изкача на палмата,
ще хвана клонките й,
и ето,
твоите гърди ще бъдат
като гроздовете на лозница,
и мирисът от ноздрите ти -
като ябълки,
и небцето ти - най-чисто вино! 

То само се пие за възлюбения мой,
плъзва се само
през устните на спящите.

Аз цялата съм негова
и той ме пожелава.
Ела, любими мой, да тръгнем из полето,
да пренощуваме в селата,
в лозята да осъмнем, да узнаем
напъпила ли е лозницата,
изгряла ли е крехкостта на грозда,
и разцъфнал ли е нарът:
там ще получиш любовта ми!

Плодът на мандрагорите ухае
и на вратата ни ще има
от всички най-прекрасни плодове,
нови и стари,
за теб съм ги запазила, любими мой!

 

8.

О, да ми беше брат, да беше сукал
от майчините ми гърди,
то срещнех ли те, щях да те целуна,
да!, никой нямаше тогава да ме съди.
И взела бих те, за да ти покажа
домът на майка ми,
а ти да ме научиш,
и бих те напоила аз с уханно вино,
със сок от наровете си. 

Лявата му ръка щеше да е под главата ми,
дясната - да ме прегръща. 

Заклевам ви, дъщери йерусалимски,
не я пробуждайте, не я пробуждайте,
преди сама да възжелае! 

Коя е тази, дето от пустинята възлиза,
опряна на възлюбения свой?

Под ябълката ти пробудих аз:
там майка ти те е родила,
там майка ти живот ти даде.
Като печат върху сърцето си ме положи,
като печат на рамото,
защото любовта е силна като смърт,
а ревността е като преизподня,
стрелите й са огнени стрели,
поглъщащ огън. 

И многото води
не могат любовта да угасят,
и нито всичките реки - да я залеят.
А ако някой пропилее дом и чест за любовта,
съвсем ще го презрат. 

Сестра си имаме, но още ни е малка,
още няма и гърди,
какво да сторим за сестра си,
като дойдат да я искат? 

Стена да беше -
крепост от сребро да съградим на нея,
врата да беше -
да я обковем със кедрови дъски. 

Стена съм аз
и моите гърди са като бойници,
и затова в очите му
ще съм достойна за благоволение. 

Лозе имаше Соломон във Ваал-хамон,
та го отдаде срещу заплащане,
за плода му
всеки трябваше да донесе
хиляда сребърника. 

А моето си лозе е пред мене,
мое притежание!
За теб хилядата да бъдат, Соломоне
и двеста - за пазачите на плодовете. 

О, ти, която сред градините седиш,
другарите ми са пленени от гласа ти,
дай ми и аз да го чуя! 

Бързай, възлюбени мой,
бъди като сърне и като млад елен бъди
по планините на благоуханията!

 

 

Поетичен превод: Иван МЕТОДИЕВ
чрез превода от иврит на Михаел РАХАМИМ