Безобразието също е път

Иван Методиев сигурно винаги е имал нужда от това – какво по-присъщо на духа – да предизвиква добропорядъчните естети, „същите, които и до ден днешен твърдят", че земята е само кръгла, „че нава пртичала на хайку, вече не издържат и виковете „Безобразие!" заглушават всяка възможност да продължим този сериозен разговор."
И понеже „поетиката на нава... не признава такива работи", Иван реши да си върви по пътя, да си спира когато си иска и където си иска – например на улица „Елин Пелин" – изпъната като спица на прословутото софийско Колело – и да за­върти край себе си и невидимите си „безобразия" сума ти на(и)висти. Така се роди галерия „Нава" и вече няколко месеца разширява алвеолите си от кислорода на дърветата. Преди десетина дни самият Иван заедно с още един Иван, назован Яхнаджиев, гостува на „Нава" с книгата си „Гъзове и облаци", отразени неогледално върху картините на художника.

Малина Т.

 
В галерия НАВА с Иван Методиев и Иван Яхнаджиев

За галерията, която вече повече от два месеца събира публика в края на ул. „Елин Пелин", всяка събота в 11.30, важи примерът на гещалтпсихологията за съотношението между фигура и фон: всеки вижда това, към което насочва погледа си – представяне на стихос­бирка на фона на живопис или сбирка от платна, допълвана от тих словесен фон. Съчетанието между два­мата Ивановци – Художника и Поета – е също така не­отделимо като вазата, съставена от два профила, макар че в случая зрителите са недвусмислено приканени да съзерцават профилите и да ги подозират в гениалност. Както каза Иван Поета „Ние сме толкова велики, че решихме, че няма друг достоен да открие нашата из­ложба." Подобна двоичност се съзира и в замисъла на акцията, посветена, по думите на Иван Художника, на еротиката, а тя, известно е, ни позволява да я привиж­даме през сетивните си мрежи ту като изпъкващ на преден план божествен унес, ту като изтъкана от хи­мия телесност. Така единият Иван, чрез излязлата си още миналата година книжка, раздвоява вниманието между небесните г... и земните о... и предизвиква чита­теля да осмисли свои собствени фигури и фонове, при­помняйки му непрестанно за скритата сила на крехки­те неща и обратно, с един език, в който не мръсните думички създават еротичното напрежение между слова и слова и между свят и слово. Така другият Иван под­режда серия рисунки на женски тела, сглобени от ритмично вариращи контури и цветни петна, на които ед­наквият формат на листовете помага да разкрият своя­та първично изкуствена природа, т. е. измислена, в ко­ято, не отделни определени, по-натурно подчертани де­тайли, а раздвиженият порядък на елементите служи на еротичното й излъчване.

Тъй като на литературната част е отделено повече вни­мание в околните полета на страницата, ще наблегнем още малко на изобразителната, за да преминем накрая към вазата (вж. по-горе).

Склонният към повече разточителност в изразните си средства и в образността Иван Яхнаджиев е избрал в случая – работите са правени специално за галерията – нещо като комбиниране на модули, с което постига икономичност на израза и стегната организация на композицията, а това от своя страна подчертава логи­ката на изграждане на формата и създава усещането за безкрайната продължителност на процеса, а също и на трайното присъствие, почти натрапничество на образа. Бихме могли да кажем, че става дума просто за един успешно използван трик, за създаване на бързи серии картинки, при това с леко пикантен нюанс, но все пак всяка отделна работа се отличава от другите със собст­вения си строй, с подбраните съчетания на цветовете, с паузите между петната и линиите и в крайна сметка със собствената си концепция, независимо от типологи­ята. Изложбата би могла да се разглежда и като версия на класическия акт, в която анатомичният интерес е подменен с неговата чувствена рефлексия, но в такъв баланс, че зрителят отново да може да фокусира после­дователно редувайки различните отправни гледни точ­ки. Излишно е да се опитваме да търсим концептуална дълбочина в тематиката – ясно е, че женското тяло е готова формула, отключваща асоциации по личен из­бор на клиента и в случая е използвана като удобен ин­струмент на една творческа игра.

Колкото до вазата, която в известната графика търпи известни вариации в зависимост от вида човешки про­фили, които я очертават и тяхната отдалеченост, тя престава да е ваза, когато разстоянието между конту­рите се увеличи прекомерно. Прозрачната метафора, която се използува тук идва да каже, че поне засега напрежението между профилите на двамата портретувани, които същевременно са и интелектуалните дви­гатели на галерия „Нава", създава нелоши вази.

Елисавета Мусакова 

 

Насаме с всички

Към Иван Яхнаджиев: Защо галерия „Нава" беше твоят избор след двете предложения от други галерии?

Иван Художника: Изложбата е експонирана при един поет – в случая не е важна галерията със своите витрини и със своите стени, създава я галеристът – поетът Иван Методиев. Усещането за подобно светоусещане създава нещата... Изложбата е моят отговор към неговата великолепна книга. Тук е видимо усилието ми да изразя еротиката като цвят, като форма, като линия и философия – напук на разбирането, че еротиката не може да бъде в основата на всяко изкуство...

– Ескизите върху листчетата от твоя бележник за мен повече припокриват идеята на тази галерия...

Иван Художника: Изложбата заживява, когато си намери своето място... А това трудно се случва, наистина... Освен самите картини, мястото успя да изрази и мен самия...

Веднъж Иван Методиев заяви, че е роден на 32-ри януари 1875 година. Любопитна съм как е успял да докрета с толкова много „безобразия" зад гьрба си до 95-та...

Иван Поета: Защото раждането ми всъщност беше наистина на тази дата и в тази година, но след Апокалипсиса обаче...

– И ти хрумна да обявиш пред света за лобито на „Нава", както писа вестник "Дума"?!

Иван Поета: Тая дума аз не я владея, тя е от друг речник... Смисълът на нава е самоправенето... така че такива думи просто ние не ги разбираме... Ако тук не са примерно Иван Цанев, Светлозар Игов, Виктор Самуилов, Радой Ралин, Катя Йосифова, Иван Теофилов, Първан Стефанов, Калина Коваче¬ва, една цяла плеяда от млади художници и зрели творци... нищо няма да стане... Нава е дума, взета от старославянската митология: духове на умрели, ду¬хове, които на едни места са зловещи, на други – като в Литва – там има празник „Навая косточка", наподобява Задушница. Това са нашите връзки с Отвъдното... Говорим за особения начин на мислене на кръстопътния човек, за разлика от Изтока и За¬пада, които са завоеватели, имат големи територии и време... А кръстопътният човек е традиционно ли¬шен от свое време и пространство, и той търси пространството за нещата: нито рацио, нито интуи¬ция – затова намерих тая непозната дума, която беше един балон, но е написана за първи път – на кой език? – то се знае, ще извиняват другите славян¬ски народи, но аз намерих дума, която е забравена, за да има един абстрактен обем и, така да се каже, както се прераждат душите, така се прераждат и думите... И Бог пожела, заявявам го с цялата си минус-скромност, благодарение на мен тая дума да се прероди. Значи аз съм изпълнил една мисия. Това е.

– Имаш ли желание да примириш критиците, които те обвиниха в предреченото от теб „безобразие", в цинизъм след излизането на скандалните „Гъзове и облаци" и какво би им казал в името на всеобщото помирение?

Иван Методиев: Да(е) го духа(ъ)т!

Тук свършват моите въпроси в съотношение 32:1875 след Апокалипсиса... В превъплъщението си на на(и)вист бях спокойна и твърде съсредоточена в това спокойствие... Като завинаги...

МАЛИНА ТОМОВА

***
Празник на душата ми беше съботата под липите (сега не си спомням дали бяха липи, но това изобщо няма значение). Отдавна не бях дишала толкова леко, не единствено заради сянката в летния ден, а защото се бяха събрали хора всякакви и различни, обединени най-после единствено от изкуството. Преодолели и най-срамното и позорно делене на наши и ваши – и на какви ли още не. Може би в това, което прави Иван Методиев е и надеждата, че „по творбите   им ще ги познаете”. Този е кодът на „разпознаването” и за прекрасните актови картини на Иван Яхнаджиев, и за мъдрите облачни или тъжните гъзови нави на Иван Методиев. Всичко в търсенията на двамата  Ивановци бих обединила, колкото и странно да е, в мотива за отхвърляне на омразата.

Калина Ковачева

***
Забавлява ме контрастът между „облаци” и „гъзове”.
Поколението на Ив. Методиев изпитва дълбоко отвращение от красивостите на поетиката, която доскоро наричахме „поезия”, „театър” и пр. Във всяко ъгълче свободно пространство то смества по някой „гъз”,  „пръдня”,  „дупе” и пр. Оттласква се с всичка сила от фалша и декламативността.
Ако хайку като стих, въпреки лаконичността си, за мене стои рехаво, растениеподобно, навата на Ив. Методиев е пределно сгъстена – като камъче. Понякога с рядка красота.
Струва ми се, че поетът опровергава самия себе си. В „Облаци” казва „Аз съм”, в „Гъзове” вика „Свободен съм!”. Е, книгата е доказателство, че съчетанието е възможно. Като поезия.

Рада Москова
 

***
Майсторска книга. Будно, весело, безцеремонно око, което ни намига: да видим – като него – немотията си и богатството си.

Екатерина Йосифова

Гъзове и облаци
/Тук започват гъзовете и облаците в съотношение 17:32/

9.
Извор в полето.
Първата глътка е бог,
втората е тъгата.

10.
Имало указ
да го преместим
в другия крачол.

13.
На вратите на рая
табелка с надпис:
„Не чукай! Чукам!”