ИГРА С ДРЕБНИ ПЕРЛИ

За да има смисъл тази рубрика, тя вече не може да бъде само констативна. Мина времето на строгите критически предписания: затова често пъти аз ще подкрепям своите пристрастия с подбрани текстове от авторите, които предстивям. Вие, читателите, ща решавате доколко текстовете са наистина. „озарения” или ерзаци... Когато лъжепророци ни плашат с духовен упадък, ние, вярващите в прераждането на националната култура, трябва да си доставяме повече празници Убеден съм, че удоволствие ще бъде срещата ви с явлението „нава”, предста¬вено от неговия „гуру”, поетът Иван Методивв. Появиха се вече три книжки от списанието, в чийто редакционен кръг откриваме личности като Александър Геров, Блага Димитрова, Боян Ничев, Иван Радоев, Иван Цанев, Любомир Тенев, Радой Ралин, Светлозар Игов, Тончо Жечев.
Толкова десетилетия над поезията тегнеше проклятието на Некрасов („можеш и да не бъдеш поет, но си длъжен да бъдеш гражданин”), сега, при прохождащата демокрация прекрасното духовно удоволствие „изкуство за изкуството” триумфално се връща. Изморени от партийната си „повинност” творците като деца се отдават на играта, енергията им прелива в причудливи форми, една от които е „нава”. Има нещо дръзко в желанието на българина да постигне тайнствената простота на японското тристишие, да го изпълни с ново съдържание. Задъханият, кратък стих е като внезапен изстрел, той или улучва право сърцето и сетивата или отминава някъде далеч от нас. Често пъти провокира в друга поетична дуща отговор – и тогава започва неподражаем диалог между съмишленици, между съзаклятници в тайнствената обител на изкуството.
Прекрасното при „нава” е, че всеки опит да се коментира „какво е искал да каже авторът” е обречен на неуспех – при играта, единствената възможност да участваш е да се включиш активно в нея, да поддържаш динамиката й, да бъдеш неочакван и да вярваш в добрия случай. Литературното сдружение променя хората, тук – върху страниците на списанието – те са съблекли завистта, грижите, пороците си, изповядват се иск¬рено и сякаш откриват някаква нова, универсална молитва. Постепенно учебникарските ни, скучни представи за литературата започват да се рушат, ние се подготвяме да възприемаме новата свободна мелодия, странните, но толкова близки до душевността ни слова. Остава ни само да победим напълно инерцията, сковаността си да се включим в играта. Виждате ли как малките бисерни перли блестят в мрака? Да протегнем ръце и да се опитаме да ги докоснем!

Георги Цанков, рубрика ОЗАРЕНИЯ

Стилът НАВА
ИВАН МЕТОДИЕВ

Точно под това заглавие излезе първата публикация за нава. Това стана в бр. 14/90 г. на вече несъществуващия в. „Пулс”. В публикацията се представиха стиховете на 19 млади автори. Общото между тях бяха търсенията им в областта на най-кратките поетични форми. Дълги години редакциите отхвърляха правото да пишат кратко. Такива стихове се смятаха за „нетипични”, „откъслечни”, „самоцелни”, „безвременни”. Някои ги смятаха за много „лесни”, но кой знае защо никой от тях не успя да напише поне едно истинско „лесно” нещо.

В действителност, през годините вече имаше някои натрупвания. Налице бяха най-кратките стихове на Александър Геров, Блага Димитрова, Николай Кънчев. Имаше и една инкриминирана книга – „Бележник" на Стефан Гечев. В малко по-друг план интерес представляват и четиристишията на Андрей Германов. Изобщо, през седемдесетте и осемдесетте години се наблюдаваше тендеция към миниатюризация. Интересите и модите вървяха сякаш през сонета към осмостишието и четиристишието, за да отидат още по-нататък – към минималния свободен стих, към царството на поетичните мигновения, където вътрешната сила на поета е единственото, на което може да се разчита. Към края на осемдесетте имаше плеяда от млади поети, на които поетичното дърдорене беше омръзнало. Те бяха брутално отхвърляни. Понякога бащински ги съветваха да опитат силите си в „истинските” стихотворения, в „голямата поезия”. Защото само тя може да отрази „го¬лемите теми и идеали”. А ако някой от потърпевшите се осмелеше да посочи примерите на Ал. Геров или на А. Германов, или някои най-кратки стихове като „Водопад” на Ив. Цанев, казваше му се, че това е „друга работа”, някакъв „каприз”, нещо „между другото”. Така в едно болно от гигантомания общес¬тво, където големината се приемаше за мярка на поетичното, търсенията в областта на най-кратките форми имаха полулегално съществуване.

Какво беше положението към началото на 1990 г.? Беше станало почти очевидно, че името „хайку”, което така или иначе се свързва с определена традиция, не е в състояние да отрази характера, формите, основата на търсенията у нас. Търсения, които без съмнение вземат от Изтока, но които в същото време активно взаимодействат със Запада. Така, нито естетиката на хайку, нито естетиката на западния минимализъм бяха в състояние да отразят тези търсения в тяхната цялост. Чуждите имена оставаха слепи за различията. Имаше нещо, нещо изплъзващо се, което нито западните, нито източните мрежи можеха да уловят. И понеже става дума именно за най-кратки поетични форми, за мигновенията на поетичното, това нещо беше в самите ядра на мисленето на Кръстопътя. То определяше особената самостоятелност на Кръстопътното мислене. (В моите представи всяко действително мислене е неизбежно поетично). Това неизвестно, непознато нещо, доколкото е самостойно, трябваше да получи и свое собствено име. Именно така се стигна до името „нава”. С него се казваше – „има го”. Нава е тайнственият поетичен атом на Кръстопътните земи.

И така, от една страна, у нас вече имаше достатъчно натрупвания в областта на най- кратките поетични форми. От друга страна имаше и млади последователи. От трета страна на хората им беше писнало от лъжепоетични излияния. Следователно имаше ценители. Най-накрая, всичко това ставаше в периода на освобождаването на литературния печат. Беше възможно да се направят обобщения, да се публикуват без проблеми, но имаше и уши, които да ги чуят. Стилът имаше шансът да се развива естествено.

Още малко за името „нава”. Особеностите на търсенията у нас, както казах, водеха до необходимостта от собствено име. То трябваше някакси да побере разнообразието и дори разнородството на тези търсения, отразявайки в дълбочина общото между всички тях. За целта нито едно от разпространените имена не изглеждаше подходящо. Имена като „едностишия”, ,,двустишия” или „тристишия” казваха нещо за формата, но нищо за същността. А имена като „прашинки" и „импресии” (Ал. Геров) или „мигове” и „оризови зърна” (Бл. Димитрова) говореха безспорно за същността, без обаче да притежават онази особена неопределеност, която би позволила да се отрази не просто характер-ното за един или друг автор и не просто подходът му към една или друга форма, а напротив – същностно общото между формите и още повече – родово общото между авторите. Необходимо беше да се потърси дума, която първо, да е българска, второ – да е достатъчно непозната, за да има абстрактна сила, вътрешен обем, способен да приеме ново и разнообразно съдържание и трето – дума, която чрез самото си „западно-източно” звучене, дори само като звук да отразява онова трето неизвестно, изплъзващото се, неразгадаемото. Нещото, което не може да бъде обяснено чрез понятията на една наготово взета външна естетика. Ето така се стигна до думата „нава”, която е взета от старославянската митология. Навь, наве, навйе, навие, навки, нави – има я във всички славянски езици. Една дума, с която славяните са се опитвали да надникнат отвъд прага на смъртта. Накратко, тази дума привличаше със самото си звучене, с древността си, с така свойствената за Кръстопътя еретическа енергия, но също и с особеното си значение. Защото навите са били зли духове, често изобразявани като птици, които обладават човека и го водят към страдания и смърт. И защото те сякаш удивително приличат на силите, които владеят твореца в един бездуховен свят, който се лута между Страха и Ужаса. Но чрез пречистващата сила на поетичното, последова¬телите на нава избраха един по-дълъг път: Страх – Ужас – Просветление. Чрез това силата на поетичното мигновение се издигна до свещеното. Едно такова митологизиране дразни мнозина, но за човек, който е приел пътят на малкото, но с в е т е щ и думи, това е нещо обикновено. Искам да кажа, че митологичното е за външното око. Нава е завръщане към простите и дълбоки принципи на живота и ако е нея има нещо поетично, то е, защото самият принцип на съществуването е поетичен. Днес много се спори дали нава е – литературен стил или само движение, течение. Но първо трябва да се прави разлика между стихотворното и поетичното (очевидно не всичко, което е стихотворно е поетично) и второ, като първично поетично проявление нава не може да се „прави”. Тя или идва, или не идва. Може да се очаква, но не да се принуждава. Тя е винаги в хипотезата и никога – в правилото. Тук поетът действа като чиста природа. Не може да се скрие, да излъже. Ако в едно стихотворение има майсторене, строеж, занаят, ловкост и поради това все нещо може да се обясни, за нава може да се каже само това – има я или няма я. Кой казва това? Вътрешният глас. Или вътрешното се пробужда и това е цялото признаване на нава, или всичко е нищо. Нищото и бърборенето са едно и също. Някои упрекват нава, че не може да намери точните си определения, но нито един спонтанен природен акт няма своето точно определение. Има нещо феноменално в природата и за него може да се каже само това: няма го – има го. Нава се случва. Опашката на нейната хипотеза може би се показва в израза – всичко е случайно и нищо не е напразно. Постига се с едно вдишване и издишване. Постига се така, както детето счупва чашата – без да иска.

През 1990 г. излезе и първата книжка на сп. „Нава”. Ако за разлика от много други литературни издания, то успя да оцелее, това се дължи на две неща. Първо, в неговия кръг се съсредоточиха най-добрите поетични и критически сили от всички поколения. Второ, стилът срещна сериозни и открити опоненти. Читателите са познати с разговорите и дискусиите, повечето от които се появиха на страниците на „Литературен вестник”.

Нава се появи като един вид тест за интелигентност. Това е първият опит на България да даде – поне – една дума на поетиката. Проблемът беше дали нашите поетични сили могат да изпълнят тази дума – един звукознак, черна дупка – с конкретно съдържание. Струва ми се, че те успяха. (И разбира се, че съм пристрастен.) Но дори всичко в опита да се провали, той няма да престане да бъде пръв.

ИВАН МЕТОДИЕВ

Александър ГЕРОВ

АЙФЕЛОВАТА КУЛА
Отблизо е ужасна.

МАМА
Мама спи във съседната стая
и сънува
целия си живот.

Иван РАДОЕВ

ЛЮБОВ
Глухарят лежи под дървото.
Мъртъв е.
Песента му е още на клона.

СЕМЕЙСТВО
А имаше любов.

Иван ЦАНЕВ

ВОДОПАД
Във всяка твоя капка
слънце свети,
вода, най-бистър дял ти отреди
съдбата!
Превърната на прах, тук ти докрай
усети
разпадането,
болката
и свободата.

Румен СТОЯНОВ

ИЗ „ГАТАНКИ”

По къщята кацат черни пеперуди.
Българи умират.

Ани ИЛКОВ

* * *
На разказ за живота не прилича
това, което е живот, но гол до кръста.
Днес всичко е облечено във думи.
Не го събличай! То не съществува.

Антоанета НИКОЛОВА

* * *
Рачета сноват по дъното.
Прерязват
мрежата на слънцето.

* * *
През огледалото
минава сянка.
Във стаята не се променя нищо.

* * *
Увисна паячето на дъха си –
единствената лодка в светлината.

Валери МАНОЛОВ

* * *
От очите на това момиченце ли
излетя небето?

* * *
Незабележим съм в този свят –
но дъщеря ми
на мене се усмихва.

* * *
Слънце.
Гущерче.
Припичат се едно на друго.

Иван МЕТОДИЕВ

ЕДНА ЗАДАЧА В РЕШЕНИЕТО
НА ГЕОРГИ ЦАНКОВ

1.
Прелетя мушица и отнесе
малко прах от планината.
Колко мушици трябва да прелетят,
за да отнесат цялата планина?

2.
Критикът Георги Цанков отговори така:
– Отнасянето на част от нещо отнася цялото.
(Но имало ли е въобще цяло, за да го делим на части?)

3.
Възможно ли е да има и други отговори?