ПУБЛИКАЦИИ
Животът като поезия - за „Къща в поле­то“ на Екатерина Йосифова

 

Вече излязоха рецензии за новата книга на Екатерина Йосифова озаглавена „Къща в полето“, в които се подчертаха тънката чувствителност, душевността, импровизаторските качества на поетесата, както и нейната способност за особено пречупване на фолклорната ритмика и интонации през един модерен стих. Безспорно тези рецензии от Ч. Добрев и Е. Мутафов улесняват задачата, която неволно си поставих след прочита на книгата, поради естественото желание да вникна в нещо, което ми е харесало. Напълно съзнавам колко рисковано е да се тълкува поезията. Мисля, че тя може да бъде тълкувана най-добре с нейните собствени средства и именно това е една от причините, които ме накараха да определя критиката като вид философска поезия. В частен разговор един колега застъпваше мнението, че истинският критик в известен смисъл доразвива и завършва идеите на едно произведение. Не крия, че това мнение ми допада — в моите представи едно стихотворение, взето само за себе си, е винаги недовършено. То придобива своя завършен вид едва когато се отрази в душата на читателя — там поетическите образи и идеи постигат себе си така, както отраженията на птиците и дърветата постигат своята завършеност нейде в дълбочината на вира. От тази гледна точка няма съвършена (сама по себе си) творба и това е една от драмите на твореца. Само чрез особения талант на читателя поетът може да се докосне до съвършенството, ако има сили за това и ако самият читател има сили за това. Следователно поетическата творба не е статика, а динамика. След малко ще се види, че това на пръв поглед отвлечено въведение не е чак толкова случайно. Съвременната поезия се осъзнава все повече като акт на познанието и нерядко се опитва да познае и самата себе си. Това би било признак на сериозна криза (вж. Далчев — „Фрагменти“), ако този стремеж не се пречупваше през идеята за взаимопроникване между природата и обществото, от една страна, и поезията, от друга. В едно крайно несполучливо като логично обосноваване есе, озаглавено „Поезията като познание на природата“, бях допуснал, че законите на поетичното са фундамент на природните закони или казано с други думи, че вселената е поетична вселена. И се радвам, че Екатерина Йосифова по един великолепен начин, със средствата на чистата поезия е достигнала по съвършено независим път до идеи, сходни на тези, за които говорих. Става дума за стихотворението „Високо езеро“, което за мен е изобщо постижение на съвременната ни поезия. Това езеро, „дето е почти“ — „почти дълбоко и почти зелено, почти заспало и почти стаено, почти забравено, почти спасено“ — това езеро, през което преминават нетрайните сенки на съществата „и всичко по реда си на земята“, е самата поетична вселена — тайнствена и вглъбена, с вечната си „особена светлина“, която надживява всичко и която е така достъпна и така непостижима и непонятна. Ако имах повече място, щях да се спра ред по ред на това стихотво­рение — толкова силно е пристрастието ми към него. Но сега ще поема риска да твърдя, че с това стихотворение Йосифова е постигнала най-важното за един поет — създала е това, което обикновено наричаме образец. Ще поясня думите си. Винаги са определяли Йосифова като неспокоен и търсещ поет, който експериментира непрекъснато. На мен това не ми е правило никакво впечатление. Всеки истински поет е неспокоен, търсещ и експериментиращ. Но докато при едни поети този процес е скрит (както това е може би при Ив. Цанев), други поети — обратното, споделят своите търсения с читателя, сякаш искат да споделят не само сполуките, но и несполуките си. Екатерина Йосифова принадлежи към втория тип поети. Ако съдим с мерките и теглилките на някои критици, които мерят на килограм доброто и лошото в една книга и чрез просто събиране и изваждане определят стойността на автора, то трябва да определим Йосифова като „неравен“ поет. Наивността на този подход лесно си проличава, ако го приложим към поет като Геров. Нима има по-„неравен“ поет от него? Истината е, че досега той никога не е успявал да издаде стихосбирка, която да отговаря на изискванията, за които говоря. Но истина е и това, че във всяка своя книга Геров публикува стихотворения, каквито според мен, никой не е написал на български език. Каквито и да са нашите временни изисквания и оценки, за един поет в крайна сметка се съди по най-хубавото, което оставя. Не търсенията, а намиранията определят стойността на поета. Именно тези намирания трябва да наричаме поетически образец. В тях разностранните търсения на поетите намират своята относителна завършеност и единство на мисъл и чувство, на традиция и новаторство, на естетика и психология. Точно това и твърдя за стихотворението „Високо езеро“. В едно хармонично единство тук си дават среща и поетическата наблюдателност, и чувствителният усет за природата, и самобитният поглед и стил, в който фолклорното начало, за което говори Енчо Мутафов, едва загатнато, лежи в основата на една артистична импровизация. Но ние бихме били твърде повърхностни, ако не можем да съзрем онова, което се простира отвъд артистичната образност, където интуицията (подчертана от Чавдар Добрев) ни облъхва с тайнството на своето познание, за да ни разкрие дълбочини, които не винаги можем да осъзнаем и изразим, защото тe въздействуват повече на сетивата в сетивата ни и на разума в разума ни. 

С всичко това далеч не искам да кажа, че книгата на Йосифова се състои от едно-единствено стихотворение. Обратното — чрез едно стихотворение се опитвам да покажа много от качествата на книгата. И най-лесно бих доказал това, като спомена стихотворенията „Пеша“, „Март-1“, „Игра“, „Сянка“, „Птицата“, „Дъжд, слънце“, или ,,М“, или „Сега“, или „Когато е", или „Утрешният ден“ — едно стихотворение, в което глобалните социални въпроси за бъдещето и мира се интерпретират по един по женски фин и деликатен, а същевременно много самобитен и убедителен начин. Йосифова е истински поет-жена. Не знам дали на съвременната критика й прави впечатление, но в идейно и стилово отношение тя оказва немалко влияние върху младата „женска“ поезия.

Читателят ще забележи, че изброих стихотворенията според реда, по който са отпечатани в книгата, от което следва, че ги смятам за показателни, но не и за равностойни. Той ще забележи и това, че между всички тези стихотворения има нещо общо и че за всички тях може да се каже много от това, което се каза за „Високо езеро“. Тези стихове очертават гръбнака на книгата. Те реализират нейното единство чрез доминиращата идея да поетичното като единствено възможен начин на съществуване. Не начин на съществуване на самата Йосифова или на поетите, а начин на съществуване на човека. Защото когато говори за поета, Йосифова визира не оня, който непременно пише стихове, а поета, вложен у всеки човек. За нея поетичното не е нищо друго освен вечния човешки стремеж към прекрасното и възвишеното. Някой би заговорил за скепсиса и иронията, които деликатно присъствуват в поетиката на Йосифова, но забележете, че тя си служи с тях предимно тогава, когато говори за себе си. Този подход ни спечелва, той ни дава възможност да се докоснем до това, което обикновено наричаме поетическа съдба. И не е случаен фактът, че немалко от стиховете в книгата имат в основата си един напълно конкретен житейски повод („В дома на хората“, „М“, „Като за песен“, „Съседът“, „Баба“, „На прага“ и др.). Но това, което е типично за Йосифова, а и за всеки истински поет, е желанието й не да изрази себе си, а чрез себе си да изрази съвременния човек с неговите радости, тревоги и въжделения.

В стихотворението „А танцуващият прах изтича“ Йосифова дава едно впечатляващо тълкуване на поезията като естествен познавателен акт, като вътрешно противоречив и драматичен опит да се вникне в тайнството на света и изкуството като взаимопроникващи се същности:

А висшето предназначение (ако го има) — 

то, като ония птици без крака (ако ги има),
            не може никъде да кацне.
Така си и витае в оня въздух,
който е над въздуха, дори за дишане не става.
Само поетът вярва малко в него, мрежи някакви поставя
и някакви пера попадат там. Понякога.

Този великолепен финал (който за съжаление принадлежи на недостатъчно добро стихотворение — поради прекалена рефлективност и следственото й многословие) най-добре изразява всичко онова, което се опитах да кажа досега. Читателят (а и поетесата) имат пълното право да не се съгласят с оценката ми за едни или други стихове или дори с простото споменаване на едни заглавия за сметка на други. Но навярно той ще сподели мнението ми, че сме имали среща с една книга, която не ни е оставила равнодушни. Що се отнася до личните пристрастия, не напразно Гьоте е казал, че всеки взима от изкуството това, на което е способен. И може би като самоизвинение ще добавя, че истинската поезия ни дава повече от това, което можем да осъзнаем, че сме взели. Поезията е ручей, който извира от нашата жажда и в който се отразяват истинските ни лица. Само една глътка — и лицата ни се променят, защото и ручеят е станал друг. Кое от всички лица тогава е нашето истинско лице?

 

„Животът като поезия“, сп. Септември, 1985 г., бр. 3, рубрика „Отзиви“         

 

ВИСОКО ЕЗЕРО

Особената светлина трепти
над езеро, което е почти:
почти дълбоко и почти зелено,
почти заспало и почти стаено,
почти забравено, почти спасено.

Минава птица и минава облак,
почти докосват тишината обла
с прозрачни сенки. Слънцето минава.
Особената светлина остава.

Минават дъждове, минава вятър
и всичко по реда си на земята.
По бреговете му, обрасли с клек,
почти личи пътека на човек.

Понякога по нея идва, само
да поседи накрай деня на камък,
да помълчи в сиянието нямо.
А камъкът, от лишеи изписан,
е стар почти като спокойна мисъл.

Екатерина Йосифова