ПУБЛИКАЦИИ
Слово за нава

Иван Методиев

Уважаеми млади дами и господа,

В света не може да се промени нищо, освен едно – целият свят. Същественото е в мигновеното появяване на принципите на световете, а не в онова, което следва. Или целият свят се променя с едно докосване, или нищо не се променя. Случва се или не се случва. Единственото, което може да се каже за Сътворението е: „няма го – има го”. Можем да се приобщим към тайнството на Сътворението единствено в мигновението на поетичния акт. Това мигновение е нава.

Ако може да се схване, че два свята или безброй много светове – стига да съществуваха – биха се отнасяли помежду си така, както образите в стиха, няма да сме далече от идеята, че целият този свят (така, както и всеки друг) е един елементарен поетичен обект – нава надникване. Два свята или безброй много светове биха били безплътни един за друг – нищо или почти нищо – тъй като не би имало никакъв закон – на взаимодействието, който да ги свързва. А ако би имало такъв закон, то очевидно това не биха били два или повече светове, а само два или повече елемента на един и същ свят. Ако можехме да погледнем световете отстрани, това щяхме да видим – безплътни образи в състояние на свободно проникване. Но това е, което виждаме в стиха. С това не говоря за някаква илюзорност на нещата, а само за това, че глобалната действителност е поетично образна.

Следователно, не съм далече от идеята, че съществува Закон за тъждеството на стиха и Света. Във философията отдавна е известен принципът или законът за тъждеството на света (материята) и познанието, но ако не се добави, че познанието трябва да бъде неизбежно поетично, за да е именно познание, нищо не се казва. Нищо истинно не може да бъде схванато вън от поетичното. Т.нар. логическо познание е не повече от повърхностно описание на елементарните поетични обекти – света, световете или техните елементи, такива, каквито изглеждат сами по себе си. Но то не може да даде нищо за смисъла, защото губи от погледа си целостта. Т.нар. многозначни логики се опитват да преодолеят поне частично този проблем – в някои варианти се допуска включително и самопроизволна, т.е. необяснима, формално необоснована промяна на аксиоматиката. Въпросът е само в това дали самите тези скокове „във – във” могат да намерят своето обосноваване. А ако не могат да го намерят, следващият въпрос е дали в случая наистина става дума за логика или напротив – за поетични актове, чиято необяснимост се „скрива” във вярата в логиката.

Светът и безкрайният стих са едно и също. Схващането за световете като елементарни поетични обекти е схващане за поетичното като принцип на Света. Ясно е, че под „поетично” не разбирам „стихотворно”, нито под „стих” – „стихотворение”. Може и да се случи поетичното да надникне в стихотворното, а стихотворението да се докосне до стиха. Но то именно се случва – и то именно в мигновенията на поетичното. Всичко друго е майсторене, празна работа. Който схване това със съществото си, не може да не изпита отвращение към себе си като стихотворен. Оттук нататък започва истинското освобождение и тук някъде е шансът да надникне поета.
 
Поетичното е принцип на Света. Същността е поетичното само по себе си, а всяко едно от нейните проявления – света, световете или кой и да е от техните елементи – е поетичното по принадлежност. То не може да бъде схванато вън от целостта на поетичния образ. Вън от поетичното, то е лишено от смисъл. Смисълът на съществуването не може да бъде друг, освен поетичен. И не може да бъде изразен иначе, освен поетично. По-точно е да се говори за приобщаване, защото за разлика от логическите образи, поетичните образи не показват и не казват, а водят.

Когато някой, както е прието да се изразяваме, „пише”, той реализира един глобален принцип. Колкото и невероятно различни да ни изглеждат световете и образите, те стават неразличими в принципа на тяхното отношение. По-простичко казано, това, което може да се пипне поотделно, не може да се пипне заедно. Тази неразличимост в принципа изключва каквито и да били представи за поезията като подражание. Това са вековни заблуждения, произтичащи от отъждествяването на занаятите (стихотворството) и изкуството. Два свята или два образа в поетични отношения са неразличими в самите отношения и чрез отношенията. Когато поетът е, той съвсем не подражава, а се включва така да се каже в самореализацията на един глобален принцип. Нава е в мигновената реализация на поетичното. На Кръстопътя, където всичко е непритежание, най-добре се разбира какво означава това – само да се докоснем. Случва се или не се случва – и само това може да се каже. Става от само себе си, както детето счупва чашата – без да иска.

Ако чрез два свята или чрез две думи е възможно да се приобщим към един и същ принцип, поетичния принцип, какво всъщност сме изрекли – думи или светове? Надявам се иронията на този въпрос да е достатъчно на показ. Онова, което издишва световете и онова, което издишва поетичните образи в съзнанието, е едно и също. (Следите върху хартията са само сенки.) Онова, което тук се привижда като мигновение на поетичния образ, там може да се привиди като раждането на нов свят. Дали сега няма да е по-ясно какво се казва с думите, че нава се постига с едно вдишване и издишване, направени едновременно?

Нава се роди или се самоприпомни като реакция срещу един фалшив живот и като самоотвращение. Но тя има социалната рефлексия само за примитивен повод. Много по-важно е усилието на Кръстопътя да надникне в своята поетика със собствени очи. В това има смисъл. Народ, който не познава своята поетика, е народ без история. В поетиката е заложен часовникът на един народ, неговият специфичен вътрешен ритъм. (Природата не търпи народи, които не могат да движат звездите по свой начин.) Към многобройните схващания за времето не е излишно да се прибави и още едно: Времето, това е начинът по който нещата се мислят поетично: – дишането, което сътворява един след друг и свободно проникващи се един в друг поетични феномени. Чрез непознаването на своята поетика, Кръстопътя е лишен от свое време. Времето на Кръстопътя още не се е излюпило. И ако тук може да се говори за масово проникване на елементи, времена, пространства, култури, не е изключено да се дължи на това, че всичко още е в яйцето. Проблемът на нава обаче съвсем не е в това, коя е кокошката, която ще го снесе. А още по-малко – коя ще кудкудяка.

В действителност, ние нямаме реално времепространство за нашето съществуване. Непрекъснато сме били лишавани от реалност. Налагано ни е и още ни се налага сателитно мислене. До степен, при която с вековете сякаш сме развили вътрешна непоносимост към коя и да е от реалностите, към коя и да е от системите на мислене. Затова и нашият видим свят изглежда така, сякаш е съставен от разхвърляни парчета и несъвместими реалности. Такъв е животът ни – разпилян и противоречив – изкуството, поезията. Но ако Кръстопътното същество, въпреки всичко е цялостно творение, това трябва да се дължи на нещо. Нещото трябва да се съзре. Ако е самостойно, трябва да получи име. Тук външният поглед трудно ще помогне. Наготово заимстваните чужди понятия – също. Прилагането на чужди имена към поетичните явления тук може да покаже по-скоро как Кръстопътя се проектира в полетата на Изтока или Запада. Само неговата добре позната способност да се саморазсипва във външните полета, да се превръща в купчина несвързани проекции, да мимикрира чрез сливането си със своите разхвърляни сенки. Така, както го е правил много пъти през нашествията и епохите, за да оцелее. Но опитите да се погледне на Кръстопътя през чужди имена (и поетики) не водят по-далеч от формалните описания за неговата еклектичност, пъстрота, калейдоскопичност. Докато не се назове принципът, който допуска Кръстопътната цялост от външно несъвместими елементи, всъщност нищо не се казва.

Нава е в онова, което не може да се улови в мрежите на Изтока и/или Запада. Тя е изплъзващото се. С нея Кръстопътното същество казва – „може и да не знам какво съм, но предусещам, че съм”.
Дали има смисъл самото име „нава” или няма, както често се спори? Всяко име е случайно. Но ако имената са случайни, то в някои случаи тяхната необходимост е именно необходимост. Произнасянето на собственото име е признаване на себе си. Кръстопътното същество Е и в това е гениалното, а не в играта на имена. Ако пък някой започне изобщо да отрича необходимостта от имена, защо не се откаже най-напред от собственото си име? Ако той успее да направи това с дълбока наивност, може би ще се узнае защо докато Западният рационален минимализъм остава при границата Аз и света (този свят), а Източният интуитивен минимализъм търси тоталното не-Аз на „пустотата”, то нава по-скоро се изразява в парадокса: 

Да бъдеш никой
по свой начин.


Нава е в мигновения образ, който променя света. Колко мигновен? Понеже ако един образ не е достатъчно мигновен, нищо не се променя.

Време е за най-простото упражнение: застанете с гръб към огледалото. След това се обърнете така бързо, че когато вече сте с лице към огледалото, то още да отразява тила ви.

Онова, което диктува скоростта на светлината е по-бързо от нея. Нава е в пробуждането на същността с едно докосване. Само го пробуждам, то твори само. Дали и аз се пробуждам?

Достатъчно е
да сънуваш, че си буден.

5 ноември 1992 г.