НЯКОЛКО ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Поредица „Принос на века" беше замислена в края на 1992 година като особена антология от поетични книги. Чрез своите стихове, поетите трябва да отговорят на следните два въпроса:

1) как виждат своя принос към развитието на българската поезия, и

2) не само към развитието на българската поезия.

(Някому такива въпроси биха се сторили нескромни, но замисълът на поредицата изобщо не се отнася до личности със скромно творчество.)

Идеята изисква, струва ми се, доста по-различен подход от този, при който се съставят обичайните сборници с избрани стихове. Във втория случай подборът е много по-свободен, обемът - достатъчно голям, за да се получи едно "представително" томче; все още са налице преходните реакции на деня, много от стиховете се оставят по чисто сантиментални подбуди.

Напротив, в първия случай се предполага един много по-строг подбор. Мотиви от типа "оставям това стихотворение, защото ми напомня за...", или „"защото показва моята гражданска доблест еди кога си", или просто "защото ми харесва", до голяма степен губят значение. Отпадат редица стихове, които играят формална роля на композиционни връзки. Погледът се отчуждава, доколкото изобщо това е възможно. Обемът се свива. Да го кажем направо: Много от любимите стихове на деня всъщност нямат стойност. И немалко от популярните поети на деня всъщност не са поети, а само ловки стихотворци.

Разбира се, че никой няма право на окончателно мнение по тези въпроси. Още по-малко трябва да се очаква, че поетите могат с математическа точност да определят мястото на една или друга от своите творби. И все пак, когато става дума за значителни творци, техният собствен поглед – при цялата му субективност – в никой случай не може дасе смята за по-маловажен от външните оценки, включително и от всички възможни "отсявания на времето". Вярно е сигурно това, че "времето ще каже своето", но е вярно и това, че то никога не "казва" нещо окончателно: веднъж, защото говори винаги с човешките думи, и втори път, защото винаги остава още време, което да "каже" още нещо. 

Най-накрая, едва ли има съмнение, че дори един значителен поет да е сбъркал навсякъде в погледа към самия себе си, за бъдещите изследователи и ценители това няма да е по-малко интересно и важно от тяхното собствено мнение или от едно какво и дае "узаконено" отношение.

И така, един от първите петима поети, към които се обърнах беше Иван Радоев. (Останалите са Александър Геров, Христо Фотев, Иван Теофилов и Иван Цанев.) Свързахме се по телефона в началото на 1993 година, когато състоянието му не позволяваше лични срещи. Няколко седмици по-късно младата поетеса Юлиана Василева посети поета, за да получи от него списък на отбелязаните творби. Редът на творбите от списъка е строго следван при съставянето на тази книга. Редакторът няма друго участие, освен избор на заглавие (по едноименното стихотворение, посветено на Константин Павлов).

Традиционните затруднения забавиха появата на поредицата.

Тъжни обстоятелства наложиха тя да започне именно с книгата на Иван Радоев.

И. М.