Поезията на Людмила Балабанова не е непозната за онзи вътрешен литературен кръг, който все още си прави труда да чете. Поне отпреди 5-6 години се знаеше, че нейните стихове са достатъчно „против правилата“, за да могат да намерят лесен прием в редакциите. Фактът, че една поезия, която се стреми да проникне „отвъд крехкостта на нещата“, отскачаше като от стена от дебелите редакторски глави, превзели деветдесет и девет на сто от редакционното пространство, този факт е по-скоро обект на механиката. В такива случаи обикновено се говори за „малшанс“, но не бива да се забравя, че има културни ситуации, в които онова, което наричаме малшанс, не е нещо повече от проявление на чуждата глупост, а това, което наричаме шанс, не е нещо повече от проявление на нашата собствена. Все така първото е за предпочитане пред второто. И така, налице е една поезия „против правилата“ – насочена отвъд видимостта на формите и тривиалността на представите, т.е. поезия, която се грижи преди всичко за това доколко съответства на своето собствено понятие и почти никак за това доколко някой ще я признае за  с т и х о т в о р с т в о. Стихът няма за цел да се  п о к а ж е или да „казва“, колкото да ни доведе до нещо неизразимо, да ни освободи за неизразимото. 

Този стремеж да се намери „пътят за другия бряг“, пътят „отвъд“ сякаш се постига и чрез самата крехкост на стиха, водеща до една относителност, при която формата – застрашително за традиционните представи – се разпада пред очите ни, оставяйки мисълта в откровената й голота. Идеята е, че освобождаването на поетичната мисъл се постига в акта на разрушаването на формата, включително и в акта на взривяване на съществуващите представи за стихотворна форма. Хипотезата е, че стихът,  в е ч е  показан като разпадаща се форма /фрагментарност на изказа, дисхармония на ритмическите групи, привидна, а на места и явна прозаизация/, дава възможност на мисълта, така да се каже, да се прояви от само себе си. Без съмнение, тук ролята на интуицията за единството на стиха може да се окаже от решаващо значение. Ясно е също така или поне изглежда ясно, че посланията на тази поезия са насочени към едно откровено интуитивно възприятие. Такъв подход предполага и дори изисква една предварителна освободеност на читателя от каквито и да били предразсъдъци за това „какво е поезията“.

Понеже поезията не е  н е щ о, тя просто Е. 

Е – с леко горчив вкус. Или както казва Людмила Балабанова: 

 

          „не може да не горчи на дъното 

          на всяка малка, прелестна тайна“.

 

 

                                                        ИВАН МЕТОДИЕВ

 

 

Бел. ред. - текстът е предговор към дебютната стихосбирка на Людмила Балабанова „Драскотина от звезда“, Издателска къща „Пламък“, Фонд „Дора Габе“, София, 1992 г.

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата.