ПУБЛИКАЦИИ
Стилът нава

Пеперуда
се блъсна в камбаната.
Никой не чува.

Представям една група автори, обединени от идеята за разработване на най-кратките поетически форми и стремящи се да схванат различията на търсенията в тази област у нас – търсения, които и до днес от мнозина се смятат за случайни и съмнителни (неавтентични) – да схванат общото в различието на тези търсения чрез едно име, което също така може да се приеме за случайно и съмнително – стилът нава. Години наред редакциите санкционираха стиховете на тези автори. Намираха ги за „нетипични”, „откъслечни”, „половинчати”, „самоцелни”, „повлияни”, „маниерни”, „съзерцателни” (това у нас е обидна дума), „безвременни”, „случайни”, „малозначителни”. Най-често те биваха брутално отхвърляни. Понякога бащински съветваха тези поети да опитат силите си в „истинските” стихотворения, в „голямата” поезия, която е единствено способна да изрази „големите теми и идеали”, а не да „пилеят” таланта си. А ако някой от потърпевшите се осмелеше да посочи примерите на Геров или Бл. Димитрова, му се отговаряше, че това е „друга работа”, някакъв „каприз”, нещо „между другото”. Така в едно общество, заболяло от гигантомания, където големината се превръщаше в естетическа мярка и още по-лошо – в мярка за вътрешна дълбочина, жанрът на най-кратките форми водеше полулегално съществуване.

Но авторите, за които говоря, не желаеха да приемат това. Те не можеха да повярват в даваните „съвети” по простата причина, че не съзираха в тях нещо повече от аргументите на навика. Те не можеха да бъдат други. За тях най-кратките форми бяха естествен начин на поетическо съществуване. Те не искаха да бъдат други, защото така виждаха поезията. В едно време на старателно многословие те виждаха спасение в краткостта и дълбочината. Накратко, те съставиха един кръг, наречен „Нава”, който да обедини своите усилия за издаване на списание, разработващо и пропагандиращо идейно-творческите търсения в областта на най-кратките форми – областта нава, стилът нава.
     
Мястото не позволява да се отговори на всички въпроси от типа на „какво е нава” и „защо нава”. Ще отбележа само че през последните години ставаше все по-очевидно, че названието „хайку”, което така или иначе се свързва с определена традиция, не може да отрази характера, формите, основанията, разнообразието на търсенията у нас – търсения, които безспорно вземат от Изтока, но които в същото време активно взаимодействуват със Запада. И тук става дума не за елементарни влияния, за еклектично нагаждане на източни и западни елементи, а за синтетичния характер на поетическото мислене в кръстопътните земи. Така, нито естетиката на хайку, нито естетиката на западния минимализъм са в състояние да отразят тези търсения – тук е необходим специфичен подход, който естествено би могъл да доведе и до необходимостта от специфична терминология. Повърхностната критическа аналогия, „разпознаването” на едни елементи от нава като „източни”, а други като „западни” не води по-далеч от това, че за коя и да е от навите може да се каже: „това е лош минимализъм или това е лошо хайку”. Но за една нава е важно не дали е добър минимализъм или добро хайку, а дали е добра нава – т.е. тя следва да се разглежда такава, каквато е сама по себе си. Така основен принцип на нава е принципът на естествения синтез, на който вече имах възможност да се спра в статията „Начала или български хайку” (в. „Пулс”, бр.46, 1987 г.), от чието второ наименование – „хайку”, трябваше да се откажа. Особеностите на търсенията у нас водеха до необходимостта от намиране на име, което да обхване разнообразието и дори разнородството на тези търсения, отразявайки при това общото между всички тях. За целта нито едно от разпространените имена не изглеждаше подходящо. Имена като „едностишия”, „двустишия”, „тристишия” казваха нещо за формата, но нищо за същността. А имена като „прашинки” и „импресии” (Геров) или „мигове” и „оризови зърна” (Бл. Димитрова) говореха безспорно за същността, без обаче да притежават онази особена неопределеност, която би позволила да се отрази не просто характерното за един или друг автор и не просто подходът му към една или друга форма, а напротив – същностно общото между формите, а още повече – родово общото между авторите. Ставаше все по-ясно, че съществуващите имена са недостатъчни. Необходимо беше да се потърси дума, която, първо да е българска, второ – да е достатъчно непозната, за да има абстрактна сила, вътрешен обем, способен да приеме ново и разнообразно съдържание, и трето – дума, която чрез самото си „западно-източно” звучене (дори само като звук) да отразява принципа на естествения синтез, т.е. именно характерното за търсенията у нас. Така се стигна до думата „нава”, вземаща началото си от славянската митология (смята се, че нейните корени са индоевропейски). Една дума, с която славяните са се опитвали да надникнат отвъд прага на смъртта. В западните български краища се казва „нави”, руснаците казват „навь”, украинците – „навки” или „мавки”, сърбите – „навье”, словените – „навие” и т.н. Накратко, тази дума привличаше със самото си звучене, с древността си, с така свойствената за българина езическа (еретическа) енергия(1), но най-вече с особеното си значение. Защото навите са зли духове (често изобразявани като птици), които обладават човека и го водят към страдание и смърт. И защото по това те удивително приличат на силите, които владеят съдбата на твореца в един бездуховен свят, който се лута между Страха и Ужаса. Но този, който е приел стила нава, знае (или по-скоро предусеща чрез самата нава), че Страхът и Ужасът са само степени от един по-дълъг път: Страх – Ужас – Просветление. Така както Платон казва, че на самия връх на видимото се съзира идеята за доброто, така може да се каже, че на самото дъно на отчуждението, страха и ужаса се намира просветлението и за да стигне до него, пътят на духовната самота трябва да се извърви докрай. Това е движение навътре и в дълбочина, движение, което презира външната показност на изявата и не се нуждае от пищността на формите. И това е един от основните принципи на нава, вече не само като стил, а като изход, като начин на живот.

Мястото е на привършване. Ще се опитам да дам само някои интуитивни определения за нава, които извлякох както от работите на Ал. Геров, Бл. Димитрова, Н. Кънчев, Е. Йосифова и др., така и от представяните тук стихове.

– Нава е най-краткият път към целта. Познанието на целта е просветлението. Целта е неизразима, но тя се предусеща в нава.

– Нава е част, която е по-голяма от цялото. Нава отразява структурния принцип света.

– Нава не признава никакви формални предписания – напр. брой на редовете (едностишия, двустишия, тристишия), брой на сричките (за разлика от класическите хайку), ритмиката, подбора на изразните средства.

– За нава няма правила – всяка нава е сама, своето правило.

– Нава не се интересува дали е стихотворение, или не, а дали е нава или не. Затова тя често се явява и във формата на фрагмента (Далчев), глобалната метафора (напр. Паскаловото „мислеща тръстика”), философския афоризъм.

– Една нава се познава по това, че е нава, или не.

– Когато мъглата докосне едно стръкче трева, то се превръща в нава.

– Ако хиляда души кажат „това не е нава”, а един каже „нава е” – това е нава.

Тези са някои от възможните виждания за нава и ще се радвам, ако поне част от предлаганите тук стихове дадат възможност на читателя да стигне до подобни виждания.

 

______________
(1) Българинът е еретик по необходимост поради синтетичния характер на мисленето в кръстопътните земи, спонтанно довеждащо всеки външен канон до точката на самоотрицание, именно поради което нито едно учение или литературно движение не е могло да се развие тук в типичния си вид.