Сега вече е невидим и преносим, никога повече няма да сътвори нито едно стихотворение, предстои душата му да проследи пътя на духа му. Докато беше земен, впечатляваше Едиповият му комплекс към земната снага, ревността му към нея и органичното му томление пред съвършената простота на природата - всичко това са омекотяващи вината обстоятелства за недоверието му към непорочното зачатие. Иван всъщност беше и голям дявол - обичаше да се подсмихва иронично през дима от цигарата си, който изпускаше понякога като струи сяра от суетните си ноздри. Приживе Иван носеше наметката от вродена гибелна любов към зачатието на битието. Измъчваше се, че не може да проникне в тайните на генезиса. Написа книга "Космогонии", озадачаваше се, че врабчетата се къпят в прахта, а не джапат в дъждовните локви. Наблюдаваше природната картина на света. Нещо анализираше, нещо алхимираше, нещо мърмореше под носа на вътрешното си лице, ту бръмваше, ту литваше, ту скитваше нанякъде и пак се завръщаше. Приличаше на прашинка от Бога, която се е отпрашила от Него, но непрекъснато се връща към общата Му маса като летяща мравка. Привличаше го Твореца, не го свърташе тук, на Земята, в тия кожи и кости, които между другото му отиваха и не искаха много, кой знае колко много хляб, сол и медец, за да го носят с пергелести крачки.

Като човек беше най-обикновен. Като поет беше пропит от простотата на простите сетива. И битката за битието му отиваше. Защото я водеше с нечовешки същества. И със съществото на човека. Вестниците писаха: "Рибарят Иван Методиев умря от инфаркт. Жена му казва, че е писател.”

Не знаех, че щъркел като Иван може с часове да клечи край реката. Всъщност трябваше да го предположа - близко е до ума. Щъркел, замислен в течението на времето, което се влачи като река, в която е невъзможно два пъти да влезеш. С дрехи или без дрехи. Медитирал ли е този буден син на света и съвестта? Наливал ли се е до пресита от възхита пред естествения ход на животното живот? Не беше никак материален, а разхвърлян като съдове из кухнята, небрежен като препълнен пепелник, особено самотен като полупразно джезве с утайка от турско кафе. Обладан бе от инстинкта си да бъде пръв - доказа го, като умря преди нас, неговите приятели, направи всичко да умре, без да посегне на себе си, за да не обиди посмъртно баща си, Бог и майка си. Беше обладан и от мисълта колко важно е да бъде пръв и да го чуят от първите редици на щайгата какво мисли и как мисли.

Онзи обаче ни прати демокрацията и нагона към властта, към материята на властта, премина в други глави на дюшеци, към други черва на змии. Новите охлюви се олигавиха в олигархия. Преди това и Иван се охлузи до кръв в Града на Истината, която се оказа грандиозна Лъжа.

Умря на 13-ата година от фалшивата свобода. На 10 юли 2003 година. Ще възкръсва непрекъснато чрез трите си деца и стотината си стихотворения.

П. П. П.
Малко преди смъртта си Методиев е поискал от Съюза на българските писатели да му дадат списъка с имената на отпътувалите си без време през последните няколко години поети. И за да бъде списъкът пълен, той го допълни със собственото си име.  

Източник: http://www.dnevnik.bg/print/arhiv_pari/2003/09/01/1593940_poslepis_za_ivan_metodiev/