Иван Методиев е почти връстник на Борис Христов. Те издават и първите си самостоятелни стихосбирки приблизително по едно и също време. Още с първата си стихосбирка Борис Христов се утвърждава като значим поет в националната ни лирика. При Иван Методиев това става малко по-късно. Великолепно е още първото стихотворение от „Прости сетива” (1980). То е красиво-лирично и съчетава слух, зрение; музикално, сякаш изпълнено със самата екзистенция: 

 

Да слушаш как след летните мъгли

във капка се сгъстява светлината,

не е ли хубаво – шуми навън липата

и колко е щастлива, че вали. 

 

Иван Методиев е художник пластик. Неговите поетични пейзажи и картини не са самоцелни, а внушават болка, самота, тъга. Стихотворението е класически сонет, една форма, която често се среща в лириката на Иван Методиев. С несъмнената си чувствителност поетът усеща несвободата, душите ни са „в черупки”. Това усещане е в основата и на „Измерения”:

 

Сред стаята с размери три на три,

размери на света и на душите,

дух божи лъкатуши сред мухите

и паяжина в ъгъла искри.

 

В стихотворения като „Толкова“, „Понякога“ и други поетът отправя посланието, че всичко е творение на Бог – флора, фауна, човекът, природата е прамайка на всички и всичко: 

 

Първична мисъл в мрака на звездите,

чрез тебе съществата са родени.

Прошепнати са вече всички тайни.

Отдавна са преписани съдбите.

(„Първична мисъл”) 

 

Поезията на Иван Методиев разчита на метафизичното и философското, на паралелните светове. Понякога вселени и времена се смесват в един сюррелистичен свят. Той озвучава своите стихове с акустиката на тишината. В творбата става дума за предопределеноста на пътя, но и за избора на оная част, която зависи от самия човек. Това послание се откроява и в „Хълмът”, където става дума за тленността на човешкия живот, човек може много малко да промени от съдбата си, която Бог му е отредил. „Бог твори, а сатаната обяснява”, казва поетът във „Вятър”, в което става дума за божественото и дяволското у човека, въплътени в Доброто и злото. Силни и впечатляващи са пейзажите в стиховете на Иван Методиев, защото са „Пейзажи на душата”, както е озаглавил втората си стихосбирка поетът. Характерно за неговите пейзажи е, че той не си служи с ярки крещящи цветове, цветовата му палитра се състои предимно от по-студени нюанси. 

 

Щастието за всеки има различно измерение. „Да можех като тебе да се слея с естеството” е мечтата на лирическия герой в „Рибата”. Колко малко му трябва на човека, но той е завладян от безмерна алчност:

Дръвче и птица в мене се вселиха

 

Отблъскващ е образът на подлеца във „Във”. Но колкото и циничен и закоравял да е в подлостите си, и той има мигове, в които съвестта се появява:

 

В очите на подлеца има нещо топло и мъхнато,

което при докосване потръпва.

 

Убийствен е сарказмът в „Лакей”:

 

Пази се от мечтите на лакея.

Мечтае той за свят без господари,

управляван от влиятелни слуги.

 

Много автобиографизъм откриваме в „Естетика на трите мухи”: 

 

Родих се на тавана, като плъх.

Израснах сред софийските бордеи. 

.............................................................

И в мъки нека мине твоят ден,

защото тъй духът се извисява... 

 

Иван Методиев е вдъхновен от страданието, което го движи, от непокорния дух. Поетът споделя и своята орис: 

 

А втората ориса ме така:

Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата

сред грозното ще срещнеш красотата,

но друго име дай й ти – тъга. 

 

Мотивът продължава и в „Кукувича прежда”: 

 

Пролайват псета – кой си ти?

И кой с какво ще те запомни? 

 

Драматични са въпросите за смисъла и мисията на човека и твореца. Отговорът е „всебългарската тишина”, такава е горчивата ни националната съдба. Мотивът за българската ни съдба продължава и в „Космогония”: 

 

И вечните ни прани-недопрани,

с канап пришити български съдби. 

 

Иван Методиев пише с уязвимост, болка и страст, понякога с гняв, но винаги с „вчувстване”. Националният ни живот преминава безцелно, по инерция, нямаме сили да го променим: 

 

Селца, побити в нищото почти.

И българските майки вдън селцата.

(„Ангелът”)

 

„Раната, наречена България” – изстенва синовно поетът в „Градина на въпросите”. Това стихотворение разкрива и умението на този поет да вплита в творбите си библейски мотиви, митове, притчи, народни поговорки, чрез което постига художествените си послания и внушения. Националната ни съдба е много болезнена тема в поезията на Иван Методиев. Тя е в основата на „Ноември”: 

 

Все тази бавно-сива есен.

Вали, вали, без цел вали.

Сред лунатичните мъгли

блуждаят облаци от плесен. 

 

Покой. Едно селце в покоя.

В селцето – паяче снове.

И нищо друго. Дъждове.

И ти сред тях, родино моя. 

 

В мъглата, пареща и тежка,

да бях прогледнал изведнъж,

какво ще видя – кал и дъжд,

и малко самота човешка. 

 

И плъх-пустинник, който бяга.

И мокър дим, покрит с ръжда.

И собствената си душа,

в ръце със просешка тояга. 

 

От цялата творба лъха безнадеждност, протяжност, няма надежда, всичко е дребно, малко, нищожно. Откриваме сатирични нотки, на места поетът достига до гротеска. Самотата и запустението са се настанили в „Храм”, самотност лъха от „Клон”, екзистенцията в тази творба е впечатляваща, както и природните картини. В „Календи” срещаме „бяла скука” и печални стихове: 

 

Тъмнее. Тягостно скриптят къщурките лениви,

единствено димът над тях показва, че сме живи. 

 

Участта на България е основен мотив в „Майка на вселената”: 

 

Хапи земята, вий, светът да чуе

човекът как умее да умира...

Българийо, родино на тъгата!

Самотно стръкче в мрака на всемира... 

 

Звезди ще сменят в хаоса звездите.

Всемирът в друг всемир ще се превърне.

А българската майка все ще броди,

убитото си чедо да прегърне. 

 

Или пък в „Припомням си”: 

 

И кръв ми капе от очите,

та костите си да изплача,

Българията да изплача,

та някак си да имам гроб. 

 

В тези творби асоциациите и аналогиите с Ботевите „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски” и „На прощаване” са съвсем естествени. Акцентът в „Повече тишина” също е съдбата на България. Творбата впечатлява преди всичко с драматично-трагичните си въпроси: 

 

Как да сричам България – това ми кажи.

Кой камък да сдъвча,

та мама да се утеши?

......................................

Та мама... Та мама е цялата ад.

О, родино моя

от леш и от глад... 

 

Темата продължава в „Смет” и в „Ела си”. Затрогващи, разтърсващи и трагични са стиховете от „Пъпна връв”. В „Плач на бедняка” Иван Методиев отправя посланието, че няма по-важно за човека от опазване на личното достойнство, от неговата неподкупност. Темата е основна и в „На камък и на кост”. Това са драматични, спазматични и трагични универсални въпроси, на които поетът търси отговори и принуждава всички да мислим върху тях. Сирачетата – това е неговият детски свят, светът е свят от сираци. Сирачеството е универсализирано в „Кажи ми”. Понякога поетът постига поетичното внушение и ефект чрез словотворчество („Песен за сираци и сирачета”). За този поет човечеството е самота, а тишината е наречена Вселена („Брод”). Абсолютната самота откриваме в „Поисках”, където лирическият герой търси надеждата във възкръсналата нова любов. Можем да потърсим символа на прераждането в „Стъкълца”. Иван Методиев не само в тези си творби доказва, че е поет космополит, въпросите си той задава към вселената, към всевишния. Екзистенцията в неговата поезия е впечатляваща. Усещането за универсалност на бедняците навсякъде по земята е силно откроено в „Бордеите на Европа”. Навсякъде по света бедняците имат сходна участ: 

 

Бордеи на Европа, във всички вас живях,...

........................................................................

...ти, свят от ужас, в който блуждая запленен,

Във теб са началата на моята естетика...

........................................................................

Милиони майки вият в бедняшките вселени.

Божествен е грехът им – създали са живот.

..........................................................................

О, ти човешка радост – сираче на тъгата! 

 

Изплаква и изстенва лирическият герой. И любовта е подобна на тъга в неговата лирика („С каква”). Трябва да отбележим, че оксиморонът е сред предпочитаните художествени средства от Иван Методиев за постигане на универсалност, полифоничност и обемност на поетичните послания. 

 

Една от стихосбирките на Иван Методиев е озаглавена „Космогонии”, което маркира обемите и универсалиите, които той постига в лириката си. В „Били ли сме” поетът поставя най-сложните екзистенциални въпроси за смисъла на земния ни живот и пребиваването ни на земята. Смисълът на живота е същноста на „Угар”: 

 

Светът е мисъл – всяко същество

първичната идея отразява. 

 

Тук всичко значи нещо, но какво?

Тече животът – смисъла остава. 

 

Към смисъла ли всъщност се стремим?

Жребче процвилва. Кос в дъжда пропява. 

 

Октомври. Угарта излъчва дим.

Димът навярно всичко обяснява. 

 

И все пак, въпреки всички съмнения, поетът вярва, че можеш да победиш смъртта само чрез безсмъртното изкуство, което да направи името ти безсмъртно за поколенията („О, колко”). 

 

Повечето стихове на Иван Методиев са съзерцателни. В „Яснота” поетът споделя, че изяществото на мисълта е скрито в яснотата. Верен на това разбиране той не прибягва до умишлено замъгляване на стиховете си, те носят някаква тъжна красота: 

 

Мокър път с копита от мъгла.

Врана между капките подскача.

Или може би това е здрача –

хрипкав здрач с проскубани крила. 

(„Врана”) 

 

„Моят връх е капката вода/ върху детелиновият цвят” – споделя поетът във „Връх”. Обратният поглед

понякога определя смисъла на стиховете: „Сред звездите -/ мракът изгрява” („Мрак”); „Аз бродя в нищото -/ това е времето” („Време”). 

 

В творбите си нерядко Иван Методиев употребява „прах”, който символизира човешката тленност. Адът често присъства в стиховете на Иван Методиев. Неговото усещане за смъртта е още от юношеството („Юноша”). Макар за хлапака и в младоста на човека всичко да е лесно и ясно, с напредването на възрастта всичко се усложнява („Лесно”). В „Нови приливи” намираме силен акцент върху смъртта. 

 

Много съдържателни са лиричните миниатюри на Иван Методиев, те звучат като сентенции, като  афоризми. С чувствителните си сетива Иван Методиев усеща и разрушителните сили и стихии у човека („Върба”). „Лъжата е нашата същност” – отчаяно споделя лирическият герой в „Отвратената от всичко”. Затова поетът говори за възмездието и прошката в „Псалом на изчадието”. „Мърши”, „изроди”, „кретени, „боклуци” са ключовите думи в „Мърши, изроди”, отчаянието е тотално. „Към дъното” – зове поетът в едноименното стихотворение. Отвратен е от човека и от себе си в „Щедър ужас”, търси „рима за помия”. Натурализмите, вулгаризмите и цинизмите правят творбата експресивна и стряскаща. 

 

Въпреки резигнациите и отчаянието „Предпролет” е молитва за България. Поетът моли Бог да бди над родината ни и да я пази от злото, да бъде неин спасител. Иван Методиев е предимно градски поет, лириката му е по-скоро урбанистична, макар че в нея почти постоянно присъства природата. Но неговите пейзажи са в значителна степен метафизически.

Светлозар Игов смята, че Иван Методиев е „най-значимото име сред утвърдилите се през последното десетилетие преди 1989 година български поети”. Той е в творческата линия на поети като Атанас Далчев, Валери Петров, Иван Цанев и Борис Христов, но без да ги повтаря. Става дума за традиция в по-общ смисъл. Неговата поезия е модерна в добрия смисъл на понятието, със своя ритмика и специфичен изказ. Понякога се изразява по-директно, друг път трябва да се замислим, за да открием посланието, но винаги главен е Смисълът.

Поетът Иван Теофилов прави убедителна характеристика на поезията на Иван Методиев: „Някакъв изтънчен, заразяващ с находките си лаконизъм. Разумно сетивен и прецизно структуриран, изграден върху принципа на параболичното и афористично удвояване”.

Стиховете на Иван Методиев на пръв поглед изглеждат делнични, но той ги одухотворява и те стават необикновени. Този поет често ни провокира, постига живост и конкретност, като търси неподозирани гледни точки. В неговата поезия същността е изнесена във втория, скрития план, в двойното дъно. Той търси смисъла във втори, трети план, в продължението на неизвестното. Времето и пространството в неговата поезия са над самото време и пространство, те се намират в единство. Той е скъперник на думите, но щедър на смисъла, говори предимно чрез мълчанието. Безспорно е неговото дарование и способност от обикновеното и видимото да достига до внушения за големите проблеми на света и човека. Умее да втъкава и да вижда в малките неща големия Смисъл на живота, на Битието. Така малкото става значимо, равно с голямото, защото всичко е дело на Бога – и мушицата, и човека. Сближава и съпоставя микрокосмоса и макрокосмоса, превръща социалното в екзистенциално. Животът наистина оживява в стиховете му, но той винаги успява да надскочи битовото. Колкото и да се взаимства от делничното, не трябва да се прекалява, защото в последна сметка то дърпа стила надолу. Чисто битовите внушения трябва да бъдат преодолени, едва тогава може да се говори за истинско изкуство. Поетът постига внушенията на сложните тревоги на времето чрез образи, които човек намира в досега си с природата, с нейната велика магия и необятна мъдрост. В поезията на Иван Методиев наблюдаваме движение от молитвено-съкровеното до цинично-хазартното. Той безспорно е съдбовен и изповеден поет, защото страданието и недоимъкът бяха и негова лична съдба. 

 

 

Източник: Литературен вестник, бр. 37, 9-15.11.2016 г.

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1523.pdf 


Никола Иванов е роден в Пазарджик през 1950 г. Публикувал е десетки литературно-критически статии и изследвания в почти всички авторитетни литературни вестници и списания - "Литературен фронт", "Литературен форум", "Пулс", "Словото днес", "Литературен вестник", "КИЛ", в списанията "Литературна мисъл", "Език и литература", "Тракия", "Съвременник", "Пламък", "Летописи", "Участ", "Знаци", "Проглед", "Море", "Факел" и др. Интересите му са в диапазона от старобългарската до съвременната българска литература. Издал е четири литературно-критически книги: "Литературни анализи, теми, проблеми" (І ч., 1992; ІІ ч., 1995), "Иван Динков. Монография. Литературна анкета" (2000), "Подреждане на балната зала" (2006; 2006-2007) и "Подреждане на балната зала. Книга втора" (2008; 2009). Живее и работи в родния си град. Член е на Съюза на българските писатели.