Научна конференция ЛИТЕРАТУРА НА БЛИЗКОТО МИНАЛО, 24.08.2012 г.

Замлъква славеят за миг,
дълбоко вдишва
тишината.

Мирис на облак.
Птиците чакат
с отворени човки.

След всяка капка дъжд –
различна тишина.

Поезията на Иван Методиев от началото на 80-те години нататък от първата му книга “Прости сетива”, 1980, през “Пейзажи на душата”, 1983, “Космогонии”,1987, “Структури”,1989 “Майка на вселената”,1990 и т.н. има трайни насоки на развитие - това е философска поезия, която интимно изстрадва и осмисля битието в търсене на неуловимото и съкровеното в света наоколо. Проникването в същината на нещата, откриването на техния смисъл остава метатема на това творчество, в което проблемът за изтичащото време, за твореца и творението, които често си разменят местата, за граничността на нещата, за жаждата по сливане с космоса и стремежа да надникнеш "отвъд" са маркерите на човешката жажда по неутолимото. Иманентно присъщо на тази поезия е парадоксалното – не само като наличие на множество парадокси, но и като усет за преливане на крайностите. Образите, изплуващи в тези творби, са изключително пластични и рисуват понякога един по детски прост свят. Формулирайки своите концепции, поетът често е афористичен. Можем да открием философеми, заредени с вътрешна енергия, които едновременно с това звучат с простотата на хайку. 

Часовникът брои нещо -
това не е времето.

Аз броя нищото -
това е времето.

Този стих е от последната му прижизнена книга “Време и нищо”, 2001, в която поетът сплита Сартър и Хайдегер в един свой философски и поетичен дискурс.

Но тук няма да говоря за поезията на Методиев, макар тя все още да не е получила своето истинско признание. Тези, които познаваха Иван Методиев, няма начин да не го помнят заобиколен вечно от млади хора, поети и поетки. Организационно официален кръг нямаше, но за мнозина от моето поколение той беше учител по поезия и обладаваше определена харизма на учител. Тук се спирам на една част от неговата организаторска дейност, която има смисъл и понеже е значим концептуален опит за осмисляне на света, времето и поезията от позицията на един нов за българската литература поглед – на границата между източната философия, натурфилософията и витгенщайновата аналитична философия. 

Доколкото се пише за Иван Методиев, пътем се отбелязва формирането на кръга “Нава” и обикновено се подчертава, че това е свободен кръг от поети, писатели, критици, които пишат не само “нава” творби, но и друга литература, не се изживяват като посветени и не издържат на “квазиромантическата си, лесно обратима идеология” (Дойнов 2000*). 

Духовен баща на кръга е поетът Иван Методиев, който в началото на 1990 основава сп. “Нава”. Отбелязва се също така, че кръгът около самото списание “Нава” и самото то не просъществуват дълго (излизат само два броя).

В книгата “Структури”, която поетът публикува през 1989 г., можем да открием разгърната в отделни фрагменти: “За целта”,”за смисъла”, “за планините” за вечността”, “за образите”, за познанието”, “За съкровеното” философията на нава под съвкупността от арабските образи и мотивите от източната философия, смесена с множество стихове, в които една напрегната чувствителност на сетивата отваря света по нов начин за читателя. Прозвището “Нави” тук е използвано в смисъла на учител. 

В брой първи на списанието, което излиза гравирано с черно върху сребърна обложка, публикуват свои творби 16 автори – както емблематични имена като Александър Геров, Иван Радоев, Николай Кънчев, Светлозар Игов, Енчо Мутафов, така и млади начинаещи поети и писатели като Антоанета Николова, Деян Енев, Румен Баросов, Валери Манолов и моя милост. 

Във втори брой авторите отново са 16 и между тях са имената на Блага Димитрова, Дьорд Сонди, Александър Томов, Едвин Сугарев, Никита Нанков, Дзенрин Кушу в превод на също емблематичния преводач Крум Ацев и др. Публикуваните произведения са кратки форми – стихотворения, разкази, импресии, пиеси, есета, гатанки. Първият брой на списанието се отваря с едно кратко Иван-Методиево стихотворение на корицата на броя, което отвежда към характерната поетова свръхсетивност и насочва читателя към стремежа да отвори очите и ушите си за някакви други светове, цветове, усещания:

Пеперуда
се блъсна в камбаната –
никой не чува.

В първия брой на списание “Нава” в предговора “Областта на Нава. Областта Нава” Иван Методиев дефинира нава като съвкупност от най-кратки форми, които реализират принципа “колкото по-малко думи са нужни, толкова по-свободна е формата на изказа”, защото “многото думи носят малко свобода”. Често когато се споменава в критиката за нава, тя е наричана “българско хайку”. Но още в този своеобразен първи манифест поетът уговаря, че не всяко стихотворение е нава и “има форми, които са поетически, без непременно да са стихотворения. Още по-ясно разликата с хайку е формулирана така: “В частност, почти пълната освободеност от правила е една от съществените разлики между нава и класическите варианти на хайку.” За Иван Методиев метафората “мислеща тръстика” е нава, но не е стихотворение. Както е нава “Болка. Болко-о!. Болчице…” на Геров, без да е хайку. 

В концепцията за областта нава влиза разбирането за това, че нава е свързана с движение от форма към неопределеност, към отвъд реалност. С един романтически жест поетът свързва истината и поезията, заявявайки “Истинно значи поетично”. Година преди Иван Методиев да напише тези неща, в Москва излиза манифестът на куртоазните маниеристи, в който те заявяват: “Да живее възвишената лъжа!” Очевидно вкусът към възраждането на изящната словесност след дъха на политическата зима е общо явление за някои новозародили се литературни явления у нас и в бившия СССР. Но това, разбира се, е само частичен паралел.

Брой втори и последен на сп. “Нава”, който излиза през 1991, носи заглавието “Нава. Стил на кръстопътя”. В него Иван Методиев публикува продължение на манифеста си във вид на отделни фрагменти. Тук поетът концептуално оформя идеята за нава като миг от поетичното “по начина, по който то се явява в Кръстопътните земи”(кн. 2 , с.3 ), акцентирайки върху българското. Българските кръстопътни земи, участта на Кръстопътния човек да бъде между Изтока и Запада, поетът свързва с неизвестното нещо, което Кръстопътният човек е призван да намери. Онази химерична самостойност, Методиев нарича нава, извеждайки своеобразна философия на историята.

Освен връзката с източните форми, тези кратки фрагменти за поета имат своя корен в древните културни традиции на нашите земи. Ето как е казано това в предговора: “Нава се крие в начина, по който Кръстопътният човек върви към своето самоутвърждаване в неизвестното”. Тази философия на историята има и своеобразна космогоничност и е заредена със силен позитивизъм. Ако нещото не съществува, то трябва да бъде създадено.

Възникнало в един преходен за българската литература период, движението “нава”, както и свързаното с него списание, не можа да намери достатъчен жизнен потенциал, за да продължи съществуванието си. Причините са много и различни – и не на последно място липсата на пари за издаването на списанието, в което изрично беше записано, че помощи от политически организации не се приемат. 

Ако се сетим обаче за някои други модернистични течения и списания, както в България, така и по света, ще видим, че не дълговечността на едно издание предопределя неговото място в една култура. А мястото на списание “Нава” в българската култура в началото на 90-те е уникално, защото то беше списание със собствен облик, оформена философска концепция, с каквато далеч не всяко литературно списание тръгва, концепция, която е принципно нова за българската литертура в края на 80-и нач. на 90-те години. Основана върху източна философия, поезия и метафизичност, на идеята нава, поетът Иван Методиев се опитваше да предаде българска форма. 

*Дойнов 2000: Дойнов, Пл. Кратките форми са свобода и окови за поезията. В: - Литература в междувековието. http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=143&WorkID=12206&Level=3  

 

Магдалена Костова-Панайотова е завършила българска филология и журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". През 1996 г. защитава докторат върху творчеството на руския емигрантски писател Георгий Иванов. Хоноруван преподавател в СУ "Св. Кл. Охридски", редовен доцент в ЮЗУ "Неофит Рилски" от 2006 г. Интересите й са в областта на литературната теория, руската литература и българската литература от XX век. Пише и публикува поезия и литературна критика. Превежда от руски, английски и испански. 

Автор е на стихосбирките "Тропизми" (1996) и "Падащи знаци" (2008) и на критическите книги "Между играта и откровението" (1995), "Животът, който ми се присъни" (Поезията и прозата на Г. Иванов)" (2000), "Българската литературна класика" (2003; второ доп. изд., 2004), "Де-конструкция на канона. Руска неофициална лирика" (2003), "В полето на авангарда. Руската поезия: 50-90-те г. на ХХ век" (2006), "Руският 20. век чете. Класиката, без която не можем" (2008). Главен редактор на сп. "Езиков свят". 

Член на редколегията на сп. "Другие берега". Редактор в Електронно списание "LiterNet".