НИЩО НЕ МОЖЕ ДА ОСТАНЕ ЗАТВОРЕНО

Кристин Димитрова

Интервю на Вероника Бикова

 

Трудно ли ти е да пишеш поезия в днешно време?

Честно казано, ако чакам времето да стане по-подходящо, нищо няма да напиша. Пък и току-виж се оказало, че нашето време е особено подходящо за поезия, защото изобилства от проблеми, а именно драмата поражда литературата. Роман само от положителни герои и щастливи случки още не съм чела, а всъщност не искам и да прочета. Така че не трябва да се оплакваме.

А интелектуалната общност в България – не говоря само за хората, които се занимават с литература – успяха ли да превърнат драмата на тази страна в изкуство?

Предпочитам да не говоря за общности, защото много пъти думата “общност” изтрива думата “изкуство”. В края на краищата всеки подписва книгата със собственото си име и отговаря за нея. Общностите могат да отговарят само за груповия си идентитет, който вече има свои собствени, корпоративни интереси. В такъв случай отговорът ми е: да, някои автори успяха; не, нито една общност не успя.

Направи ли ти по-особено впечатление нещо в литературата ни напоследък?

Да, през 2003 се появиха много хубави книги. Едната е на Константин Илиев, “Поражението”, нещо между роман и мемоар. С фино чувство за хумор, ерудиция и откровеност тя разказва за събития отпреди и след 9-ти септември 1944 г., за голямото пречупване на България. Периодът е болезнено чувствителен, защото от самото си начало е станал повод за масово пренаписване на биографиите, и така чак до наши дни. “Поражението” е неочакван контрапункт на това угодничество. Константин Илиев се връща във времето като антрополог, който изследва човешките отношения не в чужди земи, а в чужди вече епохи, за да разкаже това, което са видяли очите му, а не някакви басни, от което днес би имал полза. “Поражението” прекрасно изследва трагическата вина, която поддръжниците и на стария и на новия ред успяват да си навлекат, отстоявайки правотата си, по време на промени, много по-грамадни от самите тях.

Тази година излезе и последната стихосбирка на Иван Методиев “Повече тишина”. Това е най-мрачната, най-черната книга на този човек, в чието съзнание инак танцуваха прашинки, пеперуди и кучешки лай в космическа хармония. Оставя вкус на кръв и озъбени софийски улици. Всъщност той умря, без да успее да види тези свои стихове между корици. Всичко, което ни разтърсва с грозотията си около нас, в “Повече тишина” се е превърнало в прекрасна поезия.

Палми Ранчев също издаде солиден том разкази - “Аматьори и професионалисти”. Това не са разкази, замислени да погъделичкат пристрастията на един или друг литературен кръжец, а истории, които читателят ще разпознае като свои. Рада Александрова издаде нова стихосбирка, обърнете внимание на Женя Димова, Владимир Зарев има роман на съвременна тематика, Борис Минков сериозна литературно-критическа книга... Тук спирам, защото ме е страх, че ще пропусна нещо важно, а едно интервю не е преглед на годишната продукция. Но българската литература е пълна с движение. Значи хората го правят.

А някои твои колеги постоянно се оплакват винаги когато говорят за работата си, постоянно се стига до липсата на пари, липсата на читатели – “народът, който не чете”. Аз на премиерата на последната ти стихосбирка видях страшно много хора, които искрено харесваха поезията ти, искаха да прочетат книгата ти…

Да, културата и парите в момента са заедно само на едно място, върху банкнотите. Петдесетарката е с лика на Пенчо Славейков. Странно е, че Алеко беше казал: “Парите и аз сме две субстанции, осъдени на вечна раздяла”. А сега ще са свързани в новите сто лева. Днес няма опасност интелектуалците от банкнотите да си поискат процент от това, че образът им се използва. Очевидно парите имат нужда от културно лице върху тях, от история, от постижение. И каквото им трябва – взимат си го. Обратното не е валидно. Но всеки се кичи с онова, което му се струва най-престижно. Ако трябва да избираме между двете крайности, по-добре интелектуалци върху банкнотите, отколкото банкноти по челата на интелектуалците.

Но бързам да кажа, крайностите са противоестествени, както крайните температурни отклонения убиват белтъка. В България освен нова художествена литература има и архиви, научни изследвания, критически студии, мемоари и документи, които трябва да бъдат издадени. Те никога няма да станат бестселъри, а едновременно с това крайният им адресат, бългаският учен и читател, има правото да ги знае. За тях все няма пари. Може би и банкнотите трябва да заработят правото си да бъдат близо до символите на творческо постижение.

А самите хора на изкуството не обезценяват ли сами своята работа като преобръщат значението на метафората ти с банкнотата от 50 лева?

В изразът “хора на изкуството” има три думи, две от които са важни: “хора” и “изкуство”. Изкуството, макар и материално като изява, е някак безплътно като постижние, а хората са плътни и носят нужди и желания в себе си. Така че изкуството и удобството със сигурност не са тъждествени. Обаче въпросът е доста сложен.

През социализма цял народ плащаше, за да се яде и пие на корем из творческите съюзи и да се оформи една пишеща, пееща, рисуваща и актьорстваща олигархия, за която нямаше никакво значение дали някой консумира “изкуствата” й или не. Покрай властта всеки идеологизиран сектор цъфтеше. Само че сред преживящата глутница се бяха промъкнали и много сериозни хора, в резултат на което имахме истински български филми, прекрасни преводи на чуждестранни класически произведения и всякакви други продукти на мисълта и таланта, които изискват огромни инвестиции. Колко време отнема преводът на Милтън, Шекспир, Гьоте или Софокъл? Колко хора участват в един филм? Как се пише солиден роман, речник или изследване? Тези неща отнемат време и пари, а в момента всеки, който може да прави нещо, тича да работи на две места, за да преживее. В резултат на което процъфтява краткият жанр, появяват се горди прозаични книги от по 60 страници, филми, направени от четири човека, двама по двама от които са роднини. Пребройте литературните издания и се разплачете. Българският културен пазар е тесен, хората нямат излишни пари.

И тогава какво, може би има някакъв среден път между затлъстяването по идеологическа линия и тоталния отказ от национална културна политика. Е, никой не е казал, че ще е лесно. Трябва да бъде намерен начин да се подкрепят стойностните начинания и резултати, а не отделно взети любимци. Сранно е, обаче бедни творци могат да произвеждат много високо изкуство, но бедни държави – трудно.

Двете неща не трябва да се смесват, така ли? Изкуството не трябва да се смесва с човешките желания, а да бъде самостойно?

Е, колкото и непосилно да е, състоянието на автора не бива да си личи в качеството на резултата. “Швейк” е продиктуван в предсмъртна агония, Борхес умира сляп, Бетовен – глух, а Ван Гог без да продаде кажи-речи нищо. Всичко останало са разговори, допиращи се до културата, но непряко участващи в нея.

Част от тези непряко участващи в културата разговори е и желанието на човека от властта да се огледа в човека на изкуството, да чуе своите мисли и тези от неговите произведения…

В България май има такива навици. А пък един исландски писател ми каза: “Не сме имали управник, който да започне свое изказване без цитат от исландски автор.” Може и така да се погледне на нещата.

А при нас се получава обратното. Ние сякаш осмисляме всичко през политическото, политиката започва да обсебва и останалите сфери на живота, не само изкуството.

Нямам друг отговор освен физическия закон, че по-масивното тяло поставя в гравитационна зависимост по-слабото. Ако това е така, значи най-силна при нас е политиката.

При нас не че политиката е най-силна, просто хората не са научени от предишния режим да намират други сфери, за да осмислят живота си. То затова политиката завлича всичко останало…

Да, влече. В България тя е обсебила огромна част от публичния живот и много решения – икономически, културни, всякакви – се взимат оттам. Ако един човек на културата заяви, че не харесва нещо във властта, той много по-лесно може да бъде изолиран от достъп до медиите, пък и от собствените си среди, отколкото човек от политиката, който не се интересува от култура. Сред “интелектуалците” съществува едно убеждение, че ако влезнат в политиката, ще могат безпрепятствено да диктуват и правилата в културата през комшулука, през задната врата. Да ползват силата си на политически протежета и като сарафи да я превръщат в културен капитал, в интелектуална показност. Да спират, да пускат, да кадруват, да казват кое е важно и кое не е (от позицията на партийните им обязаности), като се надяват, че никой не вижда ръката им, подпряна върху политическата дръжка. Сякаш читателите и зрителите като крайна инстанция не съществуват. Тук не говоря за интелектуалци с политическа позиция, а с политически ангажименти.

Това е много важно. Но има и друг момент. Понякога интелектуалецът има склонност да се възприема като последна инстанция, който използва някакъв полуистински полуизмислен интелектуален ореол, за да налага мнението си в сфери, които нямат нищо общо с изкуството.

Така е.

И в много случаи този интелектуален ореол е създаден заради натрапчиво медийно присъствие, наричано от някои журналисти “социална позиция”, а не въз основа на конкретна работа. Имахме си и продължаваме да си имаме цяла плеяда такива “интелектуалци”, които осмислят призванието си не като творци, а като “народни трибуни”. Интервютата им на какви ли не теми като се започне от престъпността, мине се през масовата приватизация и се стигне, разбира се, с “тежкото състояние на българския народ” са неколкократно повече от написаните от тях книги, нарисуваните от тях картини. Може би заради това политиката завлича културата, а не заради физическото тегло.

Политиката дава всички удобства, за които един “интелектуалец” мечтае, но не е сигурно, че ще постигне с “интелектуални средства”, в това число уютна ниша, власт и слава. Що се отнася до честите интервюта, които изпразват думите от съдържание – това си е риск, няма гаранция, че и тук ще кажем нещо по-умно. Факт е, че много хора, които не биха отворили стихосбирка, знаят имена на поети само защото четат изказванията им във всекидневниците. Все пак интервюто е легитимен жанр, в него няма нищо нередно. Проблемът настава, когато започнат да интервюират само едни и същи хора по едни и същи въпроси, просто защото им трябват едни и същи отговори. Медиите са склонни да си правят набор от такива лица, предполагам, за да сведат изненадите до минимум. И тогава вместо гражданско общество се оказва, че имаме някакъв макет на гражданско общество, издигнат на същото място. Заместител, който пречи на истината да се пребори.

Струва ми се, че в България гражданското общество е някак недоразвито, защото либерализмът има слаби корени. Именно с либерализма идва независимото мнение, толерантността, убедеността, че всеки, който гласува, има достатъчно мозък да прецени сам къде са му интересите. А тук разни “свои хора” се мушат по групички, правят си услуги, дебнат се един друг, гледат да препънат “чуждия”, да го отстранят, повтарят думите на лидера си със свои думи, страхуват се да не останат “вън”, да не “стъпят на криво”. “Може би следващия път няма да ме поканят за интервю”, “може да отпадна от следващия проект”, “може да ме отрежат за следващата специализация” – все проблеми, проблеми... Когато се появи един по-устойчив пласт от независими гласове, “картелните” интелектуалци ще се намалят от само себе си. Ще ги е срам от глупостите, които дрънкат и от нещата, които правят зад гърба на хората. За срама като регулатор на общественото поведение се говори още в древногръцките драми. Тук срамът, как да кажа, има перспективи за развитие.

Понеже ти говориш за затвореност, искам да ти задам много важен въпрос. Освен, че си поетеса, ти си и университетски преподавател. Там забелязваш ли съществуването на същата затвореност? Аз имам пресни спомени от студентските си години и имам чувството, че тази институция се е откъснала от първоначалното си предназначение.

Когато говорим за Софийския университет, на първо място искам да спомена големият брой преподаватели, които са ме впечатлили, въвели са ме в своите области, не са преставали да работят за престижа на науките си и сега за мен е чест, че сме колеги. Достойният труд на тези хора изпълва с подобаващо съдържание най-старата висша школа в България. Разбира се, именно поради академичната автономност, спокойно могат да се намерят и личности, които да използват високия амвон на университета за проповядване на частни каузи. Просто когато хората имат свобода на действие, те действат съобразно личния си морал и тук не можем да очакваме, че всички ще са еднакво високи. Но знам едно със сигурност – всеки опит за манипулация във време, в което за минути можеш да сдобиеш с ценна книга или цял масив от данни, би бил патетичен. Студентите също не са някакви пасивни мумии и тези, които са отишли наистина да учат, в крайна сметка ще научат каквото им трябва. Всяко затваряне е обречено, когато се чуват различни мнения, когато нарастват възможностите за изява, когато няма член първи от Конституцията. Защото колкото и да се нагласяват нещата, все нещо ще ги пререже.

Гласът на поета като правило е глас, който прерязва. За съжаление обаче има много случаи, когато човек се опитва да легитимира изкуството си като такова не по силата на неговата качественост, а заради обвързването му с една или друга школа. Тоест школата става гаранция за художествената стойност, а не самото изкуство.

Това за школата е интересно. Може ли някой да ми каже как гениалният според мен Егон Шиле е осребрил факта, че е един от основоположниците на сецесиона? През последните тридесетина години обаче думата “школа” наистина се превърна в синоним на скритото администриране в изкуството. “Той е ирландец, значи трябва да пише за проблемите на селото и религиозните сблъсъци”, “Той е южноафриканец и трябва да пише за апартейда”, “Тя е жена и трябва да възхвалява вагината си”, “Тя е чернокожа и трябва да пише за тежкото си положение на двойно угнетена”. Спрямо Запада ние май сме в графата “Те са пост-соц. и трябва да пишат за перверзията на безправието.” А може и да сме в графата “Ние сме от Балканите и трябва да пишем за вдъхновения, мерзък и невнятен тюрлю-гювеч на човешките отношения”. В такъв случай може би идеалният роман, който трябва да напиша, би изглеждал така: “Братята ми се избиваха с иноверците, защото искаха вагината ми, но на всички ни се разказваше играта, защото 45 години не ни даваха да гласуваме по съвест.” Само че кой знае защо, не изгарям от желание да напиша точно това. Предполагам, че съм от хората, които просто са склонни към безразборни литературни влюбвания. Може пък ние, свободните търсачи, да се окажем най-многобройната школа.

В тази връзка има и друг много травматичен момент за обществото ни. Ти имаш спомени за литературата, която си обичала като дете. Съвременните деца, които в това време оформят ценностната си система и осъзнават нравствената си зрялост, четат ли?

Мислила съм си, не знам какво да кажа. Сигурна съм, че има деца, които четат, но едновременно с това съм сигурна, че те намаляват. Има много по-лесни за възприемане изкуства от литературата. А и филмите създават впечатлението у по-малките хора, че за 2 часа можеш да минеш през всеки роман. Не знам какво ще стане, но това ще бъде техен избор, тяхното поколение.

И точно във връзка с “тяхното поколение” убягва въпросът за нашата отговорност, особено отговорността на хората, в чиито ръце е поверено представянето на ползата от четенето, на стойността на писаното слово. Слушала съм страшно много такива разговори в медиите и, често казано, те ме възмущават. Събират се, примерно, две учителки по литература, двама университетски преподаватели и няколко журналисти и започва изреждането на едни скоропоговорки: “бездуховността”, за която са виновни или вестниците, или телевизията, или електронните игри, или рапът, или едни-кой си министър. А къде е собствената отговорност на участниците в разговора? На какъв език се пишат днешните вестници, какъв модел на поведение предлагат? Как се преподава литература и български език в училищата – не само в София, а и в цялата страна? На базата на какви критерии самият университет подготвя бъдещите учители, въобще какви професионалисти излизат от този университет? Много често точно онези, които сочат с пръст правописните грешки в кандидатстудентските теми по литература и се хващат за главите в стил “Докъде стигнахме?” са автори на учебниците, по които тези деца са учили, преподаватели на техните учители…

Когато даваш на деца литература и искаш те наистина да харесат литературата, а не просто да разберат, че ти командваш в клас, най-добре е да избираш интересни за четене неща, които биха ги развълнували. Не казвам, че трябва да се пълзи пред вкуса на човека, който тепърва ще бъде обучаван, но все пак българската литература не е приключила през Възраждането, не свършила със социалните разкази на Йовков и Елин Пелин, не се състои само от поети, които са умрели за свободата. Едно е умирането, друго е поезията. Литературата наистина трябва да върви с миналото си, това е много важно – ние трябва да знаем кои сме – но и с настоящия си момент. За да усещат тези деца, че всеки може да се включи в литературата, че тя е нещо живо, и утре те самите да пропишат, да се почувстват добре дошли в реката от смислени думи, която толкова много ценим.

Да, мен ме дразнеше като студентка това затваряне на литературата в конспект, този подбор на определени автори, срещу всеки автор тиренце и няколко произведения…

Това е един канон, който децата четат с речник в много отношения. Те трябва да познават старите произведения, безспорно, но нека това да не бъде алфата и омегата. Нека това да е алфата, а до омегата да им се помогне да стигнат сами.

 

Copyright © Вероника Бикова
Публикувано във вестник “Детонация”

 

Източник: http://mediatimesreview.com/october04/christy.php

 

Кристин Димитрова е автор на шест стихосбирки: "Тринадесетото дете на Яков" (1992), "Образ под леда" (1997), "Затворени фигури" (1998), "Лица с преплетени езици" (1998) и "Поправка на талисмани" (2001), "Хората с фенерите" (2003), както и на необичайната книга за тайните на картите ТАРО "Таро – вратите навътре" (2002). Носител е на наградата на в. Труд за поезия за 1997 г., Награда за поезия на 1997 на Век 21, "Златната метафора", "Иван Николов", Втора награда за отборно участие в Олимпиада на поезията в Стокхолм (1998), "Аргус" (2001), трета награда за фантастичен разказ, втора награда на в. Труд за разказ (2003). Съставител и преводач на книга с избрани стихове на Джон Дън, Анаграмата (1999). Преводач и преподавател по английски език в СУ.