За първи път присъствам на погребение до края. Сигурно заради това още виждам как спускат затворения през цялото време ковчег. В него трябва да се намира Иван Методиев. Как да го нарека в толкова тържествен момент - и пред събралите се, повече от които не познавам - поет или приятел? Всички, които сме наоколо, не можем да направим друго, освен да стоим с отпуснати ръце, или все още с букети цветя, и да гледаме в една посока. Срещу висок каменен зид, под голяма череша. Вдигнеш ли поглед, вижда се синьо небе и върхове. Пръстта е червена и суха. И толкова много цветя.

Едър мъж с остриган високо врат, шефът на агенцията, която организира погребението, местна мутра, тук, в подножието на Пирин, не изглежда толкова отвратителен. Дори когато се обърна с гръб към множеството и пръстите му бавно започнаха да се движат - броеше дебела пачка банкноти. Почти никой не го вижда. Гробарите - четирима циганьори, облечени с размъкнати панталони и ризи с навити ръкави - са привършили работа. Стоят изправени около неугледната могила и чакат. Скоро шефът на погребалната агенция ще преброи парите, слънцето вече няма да свети толкова силно и синьото небе ще започне да избледнява.

Съученикът на Иван, режисьор в кукления театър или актьор, който в малката черквица прочете "Вълчето" и нещо от "Космогонии", се наведе и събра няколко камъка. Без да се оглежда, сигурен в намеренията си, ги подреди около могилата. Йосиф, по-малкият му син, сякаш беше го чакал да започне, донесе още няколко камъка. Присъедини се Румен Леонидов, Катя Йосифова, Силвия Чолева, сестрата на Иван, която накуцваше, подпряла се на метална патерица, след нея и други хора. Около могилата настана неочаквано оживление. Скоро камъните, които бяха изкопали циганьорите или отпреди се намираха наоколо, очертаха неправилен правоъгълник.

Преди два дни във вечерния вестник видях некролога му. Подейства ми като удар в тила. Същия ден сутринта бях се записал на гласовата му поща: Къде изчезна, Иване? Сега знаех, че е бил край брега на реката. Сам. Или е очаквал някого. И не е бил толкова сам. После си представих как е стигнал до това място и изпитах ужас. Защото помнех колко безпомощен беше при последното ни бродене из София. Не смееше да пресече "Витошка". Тръгваше, подканяше ме да го последвам, и ме дръпваше обратно за ръкава. Отново моментът не беше подходящ. От два часа търсехме място, където да ми съобщи нещо важно. Най-накрая седнахме в някакво заведение. Спомням си, че столовете бяха тръстикови. Изпихме мълчаливо по една бира. Тогава той изрече няколко накъсани на срички думи. Искаше да продължи. И се отказа. Скоро поръчахме още бира и се почувствахме, както винаги сме се чувствали, когато сме заедно.

После неочаквано, мъчително и без да го желая, продължих да си представям как се е блъскал в рейса до гарата, търсил е перона с влака, който да го заведе в Пиринска Македония. Така е казал на Мая, жена му - отивам в Пиринска Македония. После се е чудел къде да слезе. Могъл е да го направи на всяка следваща спирка. Или да скочи в движение. През цялото време пейзажът в прозорец на купето е бягал все по-бързо и все по-назад. И тогава е търсил подходящо място. Какво е искал да каже? Ще разбера ли някога?

Рибарите са го намерили полегнал на брега. Бил е без такъми, и значи не е ловил риба, както прочетох някъде. Седял и гледал водата. Три денонощия с близката шипка е слушал шепота на мравките. Течащата вода и тишината, която беше основен материал за последните му стихове. Леки, дори ефирни. Не се страхувам от баналните прилагателни. Защото постигаха лекота и ефирност въпреки бремето от истини за битието. И въпреки самото битие.

В полумрака на вкопаната в земята черквица тънките свещици светеха ли светеха. Двете млади попчета пееха ясно и красиво. Думите на молитвата им се разбираха. Дотогава бях слушал само попско мрънкане. Дали пееха така, защото ковчегът беше затворен. Искаха да се чува и вътре. Или заради стиховете по-късно, които бяха като продължение на библейските слова.

Преди около три години, когато и втората галерия "Нава" пропадна и Иван изгуби огромно количество картини, заради разправии с Весо, хазяина му - приятел, съученик и само за кратко време омразен враг - той реши, че ще печели с поезия, с това, което пише. Днес пресмятам, че три години се е колебал, преди да занесе стихове в "Труд". Първото му стихотворение излезе там, когато него вече го нямаше. Разпитваше и за "Литературен Форум" - колко плащат, плащат ли въобще - вестникът отдавна го няма на пазара. Очакваше да получи помощ за последната си книга от Министерството на културата. Когато спечели конкурса, неочаквано каза, че няма за какво да бърза. Книгата все някога щяла да излезе. Както и другите му книги, и философското есе за поетичното като пораждащ момент в космогонията, което пишеше през последните години. Сега разбирам, че отношенията му с времето вече са били съвсем лични. Загледан в течащата вода, и как неговите седемнадесет мушици край върбата си играят на дъждец, е продължил да шепне стихове, които съдържат времето и го продължават, свързват го с друго време и времена, които никога не свършват.

Източник: http://www.segabg.com/article.php?id=100993

Палми Ранчев е роден е на 9 февруари 1950 г. в София. Юношески национален шампион по бокс през 1966 г. и трети при мъжете през 1969 г. Завършва ВИФ в родния си град, специалност бокс, тренира още таекуон-до и карате. На 31 години вече е заслужил треньор. Става треньор в „Олимпийски надежди“ и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция „Пустинна буря“.

Пише поезия, разкази и романи. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии", "Любовник на самотни улици и запустели къщи" (2004) и "Такова синьо: видимо и скрито" (2007), на сборниците с разкази "Анонимни снайперисти" (2006) и "Малко късмет за по-късно" (2007), както и на три романа, последният от които е "Анонимни снайперисти" (2006). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. Предстои разказите му от "Аматьори и професионалисти" да излязат на испански. Член на Сдружението на български писатели.